За да вникнат в нещо по-добре, хората винаги питат за началото. За мен това не е толкова важно. Ако бяха ми казали да разкажа живота си едва ли бих започнал с "преди четирийсет години се родих в Истанбул". Ала със сигурност бих рекъл "живея и творя в Истанбул". Или по-подробно: пиша, сядайки на масата си, и обикалям по улиците на този град. Сякаш това състояние няма начало, сякаш от стотици години пиша същото и ще продължавам да го върша по същия начин. Да вървиш по улиците на този град, да вдишваш от живота в него и да пишеш... Това е моят оптимизъм ...
         Споменът за подземията на Истанбул, за подземните пътища, помага не само за по-доброто възприемане на насилието днес: а ни втълпява това, че един ден ние самите ще се върнем там. В случаите, когато не осмисляме живота и грижите си като значими, най-рационалното, което се прави тук в Истанбул, е да се забрави за тях, да се избутат в подземния мрак на паметта. След стотици години същите тези забравяни грижи се връщат в ежедневието ни като едно неспокойствие, мрак, насилие. Във византийските цистерни, днешни работилнички или складове, работещите възрастни мъже, а и деца неспокойно ми разказват все същите истории: тук има един тъмен проход, който води към сърцето на града. В миг всички настръхваме...
         Градски живот означава живеене сред хиляди, милиони непознати. Всеки ден в автобусите, корабите, по улиците се срещаме с толкова много хора. По облеклото им, по лицата им се стараем да познаем какъв е животът им. Измисляме им по една история. Животът в големия град, за мене е живот сред милиони истории.
         Мислили ли сме колко малки, криви улички, крайни квартали, стари къщи и съдби издъхват под натиска на онази сила, която някои с гордост наричат "модернизация".
         И аз виждам как заедно с тези стари къщи и хората в тях, загиват и спомените, изконната човешка близост, знанието за същността и основите на живота - всичко това бива безвъзвратно погубено.

---

^* Из книгата на Орхан Памук „Другите цветове“, издателство „ILETISHIM“