Паулина Шизиане

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | публикуване

 

 

Любовна балада на вятъра*

 

Глава 4

 

Паулина Шизиане

 

 

Превод от португалски: Илияна Чалъкова

 

 

         – Сарнау, моя Сарнау, що за съдба е твоята, що за късмет е твоят, дъще на моята утроба? В Мамбоне има по-красиви и по-работливи жени от теб. Защо този късмет се падна на теб?
         Множество лица се бяха вгледали в моето. В кръглата сламена колиба цялото семейство се беше скупчило около мен. Корените, стволовете и всички клони на голямото смокиново дърво бяха събрани на едно място. Очите на стари и млади плачеха, смееха се и пак избухваха в плач.
         – Сарнау, наша Сарнау, ти ще заминеш, сбогом! Няма да чуваме вече песента на чука от хаванчето в ръцете ти. Няма да пием вече вода от шепата на ръката ти. Свършиха се за нас усмивките, твоята весела невинна песен, ах, колко жестока е женската съдба. Чужди усти ще пият от твоя извор. Чужди очи ще мразят усмивката ти, Сарнау, скоро ще заминеш в робство. Ще те наричат мързелана, глупачка и вещица, докато кръвта ти ражда щастие за тях, докато в сърцето ти набухва тестото на нищетата и страданието.
         Мучането на кравите се приближава и чувам наблизо копитата им в галоп. Весели гласове се надигат, подсвиркват, подвикват и изведнъж начева приятна песен в хор. Сърцето ми подскача и силата на вълнението надделява. Избухнах в хлипове. Чичовците и лелите, бабите и дядовците ми заемат местата си, баба ми по майчина линия нарушава мълчанието с пронизителен призив и веднага след него изрича молитва:
         „Радвайте се и пейте, духове на Гуямба и Туалуфо, защото големият късмет се падна на вас. Предците винаги са казвали: жената е кокошката, която се отглежда, за да се нагостят с нея гостите. Настъпи болезненият час. Отгледахме Сарнау с любов и саможертви, гостите са пред вратата и идват, за да я отведат завинаги. Покойни души на Гуямба и Туалуфо, вашата дъщеря откупват днес. Вашата кръв днес ще се причисли към благородното семейство на владетелите на тази земя. Броят на кравите, с който се откупва, е толкова голям – нещо, което не се е случвало от времената на нашите предци. Радвайте се и пейте, духове на земята и на морето. Приемете даровете, които ни носят, и разтворете всички пътища на щастието. Нека от утробата на вашата закрилница се пръкнат издънки така, както тя се роди от нас. Зовете, благославяйте, духове на земята и на морето, защото вашата дъщеря беше избрана за съпруга на царския син.“
         Чичо ми беше натоварен с делата по моя годеж. След задължителния поклон взе думата и каза:
         – Дъще моя, изправи се и виж със собствените си очи стадото, с което те откупват, за да ни отвърнеш с правилните думи и да ни дадеш искрена клетва.
         Изправих се, залитнах и множество ръце ми дадоха опора. Пристъпих навън, майка ми повдигна воала от капулана1 и аз не можах да повярвам. Тридесет и шест крави, които все още не се бяха отелили, и шествие от десетина мъже, накичени с леопардови кожи, предвождаха стадото. Майка ми пак покри лицето ми и се прибрахме във вътрешността на сламената колиба.
         Днес съм най-щастлива сред жените, ах, Муандо, що за късмет ми пожела, та сега ще бъда съпруга на бъдещия цар на тази земя. Но нека ви разкажа как се случи това. Мъртвите души съществуват, истина ви казвам, мъртвите души ни закрилят. Късметът се завъртя и се падна на мен. Този годеж беше предназначен за Кедзи – стройна жена със светла кожа, както им харесва на мъжете, която от самото си раждане беше естествено избрана за съпруга в царското семейство. Беше възпитана, за да бъде съпруга на бъдещия цар, но когато настъпи моментът за годежа, змийските езици извадиха наяве всички нейни лоши страни – занимавала се с магии и наследила това изкуство от покойната си майка; кръвта ѝ била заразена с болестта на проказата, жертва на която станала една от лелите ѝ; била жена с капулана в ръка, готова да се предложи на всеки срещнат, с когото си лягала само заради чашка ракия; и като за капак казаха, че по ръцете ѝ нямало и следа от свършена работа. Царицата веднага каза „не“. Подобна жена нямаше да заеме мястото ѝ, след като умре. По такъв начин съветничките на царицата се оказаха принудени да търсят из цялата територия жена, която да бъде красива, добра, работлива, вярна, която да не се занимава с магии. Не можете да си представите усещането, което тази новина предизвика у всички семейства. Всяка жена опита късмета си. Майките потърсиха най-добрите знахари, за да изчистят от лош късмет и лоши очи дъщерите си. Не може да се пресметне богатството, което знахарите натрупаха по това време. Съветничките получаваха подкупи, царските министри вземаха определени суми. Царицата всеки ден получаваше нови и нови подаръци, майките представяха дъщерите си, а старицата все повтаряше „не“, „не“ и „не“. Онази с щъркеловите крака ли? Не, не става за жена на моя син. Ени ли? Наистина, красива е по мой вкус, но онези червени устни на мулатка и енфието карат устата ѝ да изглежда толкова отвратителна, че прилича на задника на маймуна, не, не искам. Всички момичета бяха обсъдени и нямаше нито едно, което да се хареса на царицата. Старицата се поболя от мъка, защото виждаше как жътвата преминава, а това беше времето, избрано за сватбата на сина ѝ. Един ден решила да се поразходи и ме срещна с делвата ми за вода на главата.
         – Коя си ти, момиче, че не те познавам?
         – Аз съм Сарнау – дъщеря на Риндау.
         – О, какво удоволствие е да те срещна отново. Присъствах на раждането ти. Бих искала да пия от водата ти.
         Свалих делвата на земята и ѝ дадох да пие в шепата на ръцете си. Старата жена остана възхитена, защото никой никога не ѝ беше давал да пие така. На следващия ден съветничките на царицата дойдоха да помолят за услугите ми по нейно настояване, което не беше нещо необичайно, тъй като тя имаше този навик. Останах с нея една седмица да ѝ приготвям храна, да сплитам белите ѝ коси и да разтривам схванатите ѝ от ревматизма стави. Едно красиво утро старицата повика всички свои съветнички на тържествено събрание. Всички очакваха с широко разтворени очи и уши голямата новина.
         – Вече открих най-красивата, най-добрата и най-работливата жена, която не се занимава с магии. Това е Сарнау!
         Всички очи бяха заслепени, а гърлата замлъкнаха от удивление. Аз треперех и дълго не успях да се отърся от изненадата. С какво ли се харесвах толкова на старата госпожа?
         Настъпи върховният момент. Пратениците на царя влизат в сламената колиба и с уважение заемат местата си. Повдигам леко воала и ги оглеждам. Носят празнично облекло в стила на предците ни. Разпознавам моята зълва. Децата навън пеят, кравите яростно мучат, вълнението ми става още по-силно. Разменят се поздрави, произнасят се речи, дрънкат монети. На рогозката се поставят кратунката с енфие и червеният плат, излагат се дрехи, гривни, гердани, божичко, това е същински панаир и аз съм за продан. Чичо ми кашля, за да прочисти гласа си, и заговаря тържествено. Майка ми сваля воала ми.
         – Сарнау, тук пред собствените ти очи стои цената ти. Ние знаем, че струваш повече от всичко. Изложеното тук не стига, за да плати любовта, която изпитваме към теб. Навън има тридесет и шест крави, които също като теб все още не са дали поколение. Кажи на глас, за да чуем всички: приемаш ли в този момент да станеш част от великото семейство на Зукула?
         – Да, приемам.
         – А сега кажи какво да сторим с всички тези неща?
         Не знаех какво да отговоря. Леля ми ми се притече на помощ, като ми подсказа правилните думи, които повторих.
         – Татко, майко, бабо и дядо, всички вие покойни души, приемете този дар, тази скромна отплата, която е свидетелство за моето заминаване. Отсега нататък ще бъда част от друго семейство, но ще останат тези крави, които ще бъдат моята отмяна. Нека тези крави да откупят още души, да увеличат броя на членовете на нашето семейство, да докарат съпруги в това домашно огнище, за да не липсва никога в него нито вода, нито царевица, нито огън.
         Баба ми разкъсваше тишината с овации, докато майките ми обливаха лицата си със сълзи от вълнение, а мъжете стояха безмълвни. Чичо ми заговори отново. Взе червения плат, разпиля енфието на земята и каза:
         – Приветстваме те, Сарнау, майка на цялото стадо на Туалуфо. Ти беше първата дъщеря, излязла от утробата на твоята майка. Ти си майката на Рунго – бащата на Тинга. Умря с желание да се преродиш в стадото на Тинга – най-любимия ти внук. Тинга показа на света първия късмет, в който ти се прероди, бабо Сарнау, ти си същата, която днес откупват. В миналото са те купили само за едно сито, пълно с боб. Днес, преродена, те откупват с толкова много крави и червени пари. Бабо Сарнау, пред теб стоят твоето енфие и твоят червен плат. Дай благословията си на твоята закрилница, разтвори пред нея пътищата на щастието – нека много деца се родят от утробата ѝ, както се е случило и в миналото, нда-вуеееее...
         Годежният откуп е извършен. Лелята на моя съпруг предава още една кратунка с енфие и бастун на баба и дядо. Поставя шапка и сако на раменете на татко. Връзва капулана на кръста на майка, а с друга намята гърба ѝ, като пристяга голяма бутилка с вино. Зълва ми на свой ред ми нанизва гривни, гердани и ме облича с нови дрехи. Чичо ми прибира парите. Всички пеят и танцуват. Кравите мучат все по-силно.

 

         – Приберете добитъка в новия му обор!
         Моето заминаване беше уговорено за следващата седмица. Отец Ферейра изрази готовност да ни ожени по християнски нас, които дори не бяхме кръстени. Подари ми прекрасна булчинска рокля.
         Честно си признавам, че никога не бях присъствала на толкова пищен празник, при това в моя чест. Много очи дойдоха да ми се полюбуват: искрени очи, измамни очи, завистливи очи, подигравателни очи, очи, изпълнени с омраза, а аз им отвърнах със своето ново надменно и тържествуващо изражение.
         Все още не съм ви разказала за съпруга си Нгила – най-желания мъж от всички женски в околността. Не го познавам много добре, но съм осведомена за него, както подобава. Той е огромен и силен като бивол, както изисква благородният характер на неговата раса. Кожата му е възчерна, челото и носът му са стройни, зъбите му искрящо бели и всичко това му придава външност на човек от рядък вид. Походката му е раздвижена, властна, приканваща. Той е превъзходен ловец – най-добрият стрелец с лък. Никой не може да мери силите си с него. Из кръчмите и гостилниците първи влиза и последен излиза, а когато се напива, е най-непоносимото нещо на света. Казват, че е напълно луд по противоположния пол, което кара царя – баща му – да изпитва велика гордост. Отец Ферейра опита да го покръсти в христовата вяра, но напразно. Стори всичко по силите си, за да учи, тъй като не подхожда на бъдещия цар да бъде неграмотен, и той понаучи някои неща – поне може да прочете писмо.
         А вие със сигурност си ме представяте изключително красива, за да бъда аз съпруга на бъдещия цар – притежателка на една от онези красоти, за които се носят легенди из земята на Мафалала, откъдето ви разказвам тази история. Сигурно си мислите, че съм жена с нежни ръце, светло личице, изправена с вазелин коса и силно начервени устни. Аз ви казвам обаче, че всеки свят си има своя представа за красота. Някои смятат за красиви жените със светла кожа. Други намират за красиви съразмерните черти и елегантната походка. Трети пък считат за красиви жените, които пренасят огромни тикви със задните си части. Точно така, както ви казвам, е – всеки свят си има своя представа за красота. На полето най-красиво е лицето, загоряло от слънцето. Красиви са здравите и мускулести крака, нацепените пети, които обхождат километри, за да не липсва никога у дома нито вода, нито царевица, нито огън. Най-красиви са мазолестите ръце, телата, които се борят редом със слънцето, с вятъра и с дъжда, за да превърнат природата в чудо, което поражда благоденствие и богатство.

 

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Капулана – парче памучен, копринен или синтетичен цветен щампован плат, което жените в Мозамбик обикновено връзват на кръста си, за да покрият долната част на тялото. (Б. пр.) [горе]

 

 

 

 

 

* Paulina Chiziane, Balada de Amor ao Vento, Editorial Caminho, Lisboa, 2003, pp. 35-41

 

 

 

         Илияна Чалъкова е родена в Пловдив през 1980 г. Завършила е португалска филология и магистратура по превод и редакция в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Магистър е също по женски изследвания от Нов лисабонски университет и доктор по португалска литература на XVIII-XX в. Работила е повече от десет години като икономически журналист, а понастоящем е асистент по португалски език и превод. Превежда художествена литература от 2010 г., когато излиза преводът ѝ Предания и легенди на Алешандре Еркулано. Сред преводите ѝ има романи за ценители на писаното слово като Двойникът и Проглеждане от Жозе Сарамаго, книги за по-широката публика като Обещавам ти провал от Педро Шагаш Фрейташ, текстове на млади съвременни португалски автори като Непотребният живот на Жозе Омем от Марлене Фераш и Фредо от Рикардо Фонсека Мота, както и хуманитаристика като Войните на Фатима от Пауло Моура. Многобройни са преводите ѝ на кратка съвременна португалска и африканска португалоезична проза в периодичните издания.

 

 

 

Електронна публикация на 04. септември 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]