Само в книгите любовта разбива сърца като светкавица. Динамен се отпускала и когато достигала трепетното спокойствие на помирението със самата себе си, тялото ѝ се изменяло. От черно ставало бяло, от бяло – златисто и най-сетне тъмно мораво. Може би отвъд острова времето щяло да се върне назад и Динамен щяла да има възможността да постигне мимолетното огорчение от отъждествяването си с жена. Била опитвала с лодки и птици, по вълни, а после и по морското дъно, но водата и въздухът непрестанно я връщали обратно.
         Искало ѝ се да умре и просто се реела. Искало ѝ се да се обича и просто сменяла облика си. Будела се без спомен за себе си, с вкаменена кръв, с кехлибарени бедра, с коси с цвят на стар кедър и махагоново лице, подобно на дворцова мебел. Огорчението от неживата материя – камък или дърво или желязо или злато или глина – изпитвала като тежки вътрешни стонове. Да можела поне да си върне паметта. Поглеждала наоколо и виждала единствено красота: зелени склонове, отрупани с цвят; розово градче, подпряло големи кораби, които нощем обливали в светлина морето наоколо. Но дори тези простички неща Динамен не можела да назове. Щом се приближавала до думите, тялото ѝ се преобразявало и сякаш животът ѝ се връщал в някаква начална точка, която тя вече познавала, но чието име така и не успявала да запомни. Във всеки случай хората се спирали да я погледат. И си казвали: „Бедничката тя! А е толкова хубава!“ И тя усещала как струйка вода (или дървесен сок или кал или злато, в зависимост от деня) се спускала по лицето ѝ. Мечтаела да бъде като другите момичета – да има една-единствена кожа, която бавничко да старее и да пази спомени и угризения в кутия със снимки. Но в този неин сън-мечта се чувал някакъв зъл глас на съдбата: „Завинаги ще си останеш дърво, опиянено от корабите, – това е твоето проклятие“. И тъкмо когато тя щяла да попита защо, сънят свършвал и огледалната повърхност на езерото ѝ разкривала ново отражение – отражение на същество все по-обречено на вечността, т.е. на мястото, което заличава всички спомени.
         Гледала на закръглените кореми на жените – натежали, макар и за кратко, носещи нещо съкровено и непонятно – като на играчки; гледала ги с такава липса на споделеност, че жените се разчувствали и поемали в ръцете си русата или черната глава на Динамен и я полагали върху разпуканата кожа на коремите си. И монотонният звук на смъртните събуждал у нея копнежа по щастието.
         Някога Динамен се била родила, била изпитала ужасяващата наслада от преждевременността. Понякога мъжките очи ѝ носели задушлив мирис на дърва и мляко – нещо, което парело като бликаща кръв от прерязани вени. Била опитала да разпори кожата си с големи ножици, но в миг същата се била превърнала в тъмен, лъскав гранит. Тогава й хрумнало, че островът най-вероятно има дупка – някакво място, откъдето падането би било окончателно. Преди много години в училище Динамен се била научила да се спасява от кладенци, пещери и дупки, защото в центъра на земята се намирал адът, но сега тя нямала ни най-малка представа що е това училище. Тичала из острова от край до край, и така безброй много пъти, и колкото повече тичала, толкова повече тялото ѝ се отделяло от земята. Стъпквала орхидеи, а те се обръщали към слънцето, сякаш не стъпквани, а галени били от морския бриз. Тичала толкова много и толкова дълго, че най-сетне разбунила ветровете и събрала облаците, които скитали нейде далеч из земните континенти.
         Разлюлял се островът като смутена душа и изсипал Динамен в някаква каменна крепост, досущ като в пиратските времена. Първата зала в нея приличала на гигантска кибритена кутия, а клечките вътре чертаели плетеница от строителни скелета. В дъното на залата имало огромна дървена маса, подобна на масите, върху които се кроят лицата на градовете или се размишлява върху върховенството на истината. Динамен забелязала, че при всяка нейна въздишка една от клечките падала и се появявала рисунка на масата в дъното, която навярно принадлежала на монах или на архитект или пък на поет. Щом посегнела да ги докосне, рисунките се изпарявали, превръщали се в тебеширен прах в ръцете ѝ. А тебеширеният прах начертал пътя към втората зала, до която се стигало по тесен мост. И когато тя влязла във втората зала, навън завалял сняг. Динамен погледнала ръцете си, защото в миг тялото ѝ започнало да издава шум като от разлистване на книга, а кожата ѝ бързо започнала да се сбръчква и да добива цвят на пергамент, подобно на кожата на старците или новородените. Наоколо нямало огледало, което да разкрие пред Динамен промяната. Във всеки случай Динамен била недосегаема за огледалата. Единствено водата отразявала чертите ѝ, и то само в дните с умерена светлина. Излегнала се на земята, до някаква спирала от цветя, и се оставила цялата да я покрият цветните листенца в бяло и червено – в унисон със студенината на снега и металическия вкус на кръвта.
         И тогава Динамен си върнала паметта. Картините в безпорядък нахлували в съзнанието ѝ – несиметрични, изпълнени със смях и облечени в най-жестоките цветове, които животът познава. В косите си носела огромен червен карамфил във формата на морска звезда, а малките ѝ ръце търпеливо строяли град от кибритени клечки. Била отраснала край този град. Когато престанала да расте, забелязала, че градът й бил заобиколен от истински хартиени крепостни стени. Грабнала първия лист хартия и прочела написаното. Любов, любов, ах, скъпа Динамен, завинаги любов. Изсмяла се силно и от небето се спуснала светлина, която подпалила клечките и превърнала в пепел цялото ѝ детство. И Динамен решила да забрави. Започнала да събира снимки, за да си измисли семейство, което да подхожда. Понякога се отдавала на безделие, понякога бродирала платната на отплаващите кораби. Когато се уморила сама да си измисля, започнала да подражава на привички и чувства от романите. Не я грозяла опасността да стане прекалено сериозна, защото в главата си криела богат запас от възможности за промяна. Нямало вечни неща, не съществувало нищо, което да си заслужава отдадеността на цял един живот, всичко било просто прегаряща кибритена клечка.
         Била единствената жена, на която ѝ се искало да остарее. Скучна ѝ била идеята да се събужда ден след ден, цял живот с все същата гладка кожа, принадлежаща на предмет без минало. Обожавала едва доловимите понякога следи на времето и може би точно заради това с всеки изминал ден изглеждала все по-млада. Спечелила си славата на самовглъбена красавица, защото с дълбока отдаденост не спирала да изучава сенките на облаците в морето. Дивяла се пред постоянството, с което хората се занимавали с делата си – било за добро, било за лошо. И тъкмо заради това разпалвала неудържими страсти. Надсмивала се над нестихващите войни и неугасващите чувства, отдавала се на абсолютната власт на безразличието към материалното. Никога не била напускала острова, което е почти същото като да се каже, че никога не му била принадлежала, защото всичките ѝ сетива били подвластни на преходни материи. Забавлявала я играта на крайностите, което дало повод да се шушука, че е нечестна. Току целувала и в следващия миг отпращала и се присмивала. Докато най-сетне човешките граници на разочарованието се слели с физическите граници на острова и върволицата от възлюбени преляла в множество от бунтари.
         Динамен била поканена на тържество на върха на хълма, в двореца на някакъв чужд крал, който бил умрял. Когато тя влязла, всички – мъже и жени – възкликнали от копнеж и боязън пред роклята ѝ с цвят на Времето. Пристъпили към нея с бутилка, пълна със златна течност, и я помолили да изпие еликсира, приготвен специално за нея. Динамен отпила и се подмладила, сякаш напитката криела в себе си формулата за вечното щастие. И в известен смисъл наистина било така. В поднесения съд били събрани сълзите на всички хора, които някога били изпитвали чувства към нея. На сутринта кожата на Динамен започнала да потъмнява, сякаш тялото ѝ само било решило да запълни всички бели петна в живота ѝ. Така Динамен прекрачила от живота в изкуството, превърнала се от човешко същество в живо видение – душата й се изпълнила с преходно съдържание, а тялото ѝ се освободило от последователно натрупаните пластове цвят. До мига, в който, както лежала върху цветните листенца, Динамен си спомнила всичко, а после забравила и се родила отново, проплаквайки.

---

^* Из сборника Остани с мен тази нощ (Pedrosa, Ines. Fica comigo esta noite, Lisboa: Publicacoes Dom Quixote, 2003)