Изпълнен съм с любов, но нямам аз покой —
създавам повод все да се измъчвам тайно,
нахлуват с болка в мен навред звена безброй,
душата ми безспир с нещата свързват трайно.

Влече ме всичко тук: и правдата-светлик,
и мракът, който днес незнайното прикрива,
привързан съм със лъч към слънчевия лик,
звездите ме държат в прегръдка мълчалива.

Слухът ми става роб на някой ритъм нов,
цветята с аромат ми пращат ласка бърза,
една усмивка вля в очите ми любов,
една целувка в миг устата ми обвърза.

Навред — окови все! Животът ми е в тях —
в безбройни същества, обичани и мили,
и щом ги порази светът със груб замах,
боли ме, сякаш част от мен са отделили.