А. С. Пушкин

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ПОЛТАВА

 

Поема от А. С. Пушкина

 

Превод от руски: Алеко Константинов

 

ПРЕДИСЛОВИЕ

 

 

         Полтавската битка е една от най-важните и най-щастливите събития в царствованието на Петра Великий. Тя го избави от един най-опасен враг, утвърди руската власт на юг, обезпечи новите завоевания на север и доказа на държавата успеха и необходимостта на преобразованието, извършено от царя.
         Погрешката на шведския крал е влязла в пословица. Укоряват го в непредпазливост, намират войната му с Украйна за безразсъдна. На критиците не можеш да угодиш, особено подир неуспиха. Но Карл с този поход избягна известната погрешка на Наполеона: той не отиде срещу Москва. И можал ли е той да очаква, че Малорусия, всякога безпокойна, не ще бъде увлечена от примера на своя гетман и не ще се възмути против неотколешната власт на Петра, че Левенхаупт ще бъде три дена наред разбиван, че най-сетне 25 000 шведи, предводителствани от краля си, ще побягнат пред навърските бежанци? Сам Петър се е дълго колебал и е избягвал главното сражение, като твърде опасно дело. В този поход Карл XII по-малко, откогато и да било, се е въверявал на своето щастие: то е отстъпило на Петровия гений.
         Мазепа е едно от най-забележителните лица в тази епоха. Някои списатели, старали се да направят от него герой на свободата, нов Богдан Хмелницки. Историята го представя честолюбец, закоренял в коварства и злодейства, клеветник на Самойловича - своя благодетел, погубител на бащата на любовницата си, изменник на Петра пред победата му, предател на Карла след поражението му: неговата памет, предадена от църквата на анатема, не може да избегне и проклятието на човечеството.
         Някой си, в една романтическа повест, изобразил Мазепа като стар страхливец, бледнеющ пред една въоръжена жена, като измисля изтънчени ужаси, които си имат мястото в някоя французка мелодрама и пр. По-добре би било да се развие и обясни истинният характер на бунтовника гетман, без да се изопачава своеволно историческото лице.

 

         31 януарий 1829 г.

 

         А. С. Пушкин

 

 

           

           

          ____________

           

          ПЕСЕН ПЪРВА

           

           

          Богат е славний Кочубей1,
          ливадите му са безбройни,
          навсъде, дет се зеленей,
          пасат коне красиво-стройни.
          И всякой дом извън Полтава
          преграда красна окръжава
          с градини хубави отвред,
          разкошно всичко и богато,
          отрупано с атлаз и злато,
          с безценности, сребро и мед.
          Но не с богаство се гордей,
          нито с къщята Кочубей,
          нито с конете хвърковати,
          нито с ковчезите си злати,
          ни с нищо друго. Кочубей
          с прекрасна щерка се гордей2.

           

          И истина: таквози дете
          не беше раждала Полтава,
          красиво, нежно като цвете,
          израснало между дъбрава.
          Като топола тя е стройна,
          в вървеж кат лебед е спокойна,
          кога водите ги разсича,
          а бързо като се разтича,
          подобна й на сърна в горите.
          Гърдите й като пяна бели,
          коси над челото завити
          кат облаци се зачернели,
          блестят като звезди очите
          и али устни запламтели.
          Не беше само хубостта,
          която обществото шумно
          в Мария младата почита -
          таз хубост гибне младостта!
          Но всякой я в Полтава счита
          момиче скромно и разумно.
          Навсъде все за нея дума
          и искат я млъдежи сума
          и от Украйна, и Русия,
          а пък от всички кат от чума
          избягва хубава Мария.
          Та от любов разпален слепа,
          проважда сват и сам Мазепа3. . .

           

          Той стар и слаб от старини,
          от труд, от грижи, от войни,
          но чувствата си ги не губи,
          Мазепа още знай да люби.

           

          Младежкото сърце се дразни,
          пламти и гасне. За любов
          днес ум един, а утре нов
          и всякой ден все чувства разни.
          Но не така е с старостта,
          не кипва в миг в гърдите страст,
          не пламва и сърце завчас,
          то каменее с възрастта;
          и туй сърце окаменено
          във огън, с страсти е калено;
          но късний огън не охлажда -
          и само гроба го изглажда. . .

           

          Не е сърна, що с страх се та̀и,
          че се орел над нея пери,
          невеста й таз, що ходи в стаи,
          решенье чака и трепери.
          И влиза пълна с възмущенье
          при нея майка й. С смущенье
          ръка й хваща и говори:
          „Безсрамник, старец развратѐн!
          Възможно ли й? Догде си с мен,
          той няма този грях да стори.
          Наместо пример да й дава
          като на кръстница, на своя. . .
          на старини безумца тоя
          супруг намислил да й става.“
          Мария трепнува. Тя страда,
          лице й с бледност се покрива,
          тя студенее кат нежива,
          поклаща се и ником пада.

           

          Свести се тя, но пак отново
          очи закрива - и ни слово
          не дума. Майката, бащата
          се грижат да й успокояват
          със благи приказки тъгата
          и весело да я настроят.
          Напразно бе. Два цели дена
          тя плака тихо, охка, стена,
          непила нещо и неяла,
          печална, бледна, с лик студен
          и без да спи. На третий ден
          и стаята й опустяла.

           

          Не знае никой где и как
          се й скрила тя. Един челяк
          през тази нощ чул конски тропот
          казашка реч и женски шопот.
          На другий ден подкови осем
          се виждаха по лъга росен.

           

          Но само млади руси къдри
          и пуха нежен на момците,
          по някой път и старца мъдрий
          разпалва страстите в жените.

           

          Но слух дойде до Кочубея
          за страшната безчестна вест:
          тя хвърлила и срам, и чест
          и е прегърнала злодея!
          Позор! На майката, бащата
          не им се вярва на мълвата,
          но истината я откриха,
          не може вече да се крие;
          тогава само обясниха
          престъпната душа в Мария;
          тогава само стана явно
          защо не щеше своенравно
          да чуй съветите домашни
          и поздравленьята всегашни,
          и всяко брачно предложенье;
          защо когато се пирува,
          Мазепа, гдето и да седне,
          тя него само ще погледне,
          тя него само ще да чува;
          защо тя всякога е пяла
          тез песни, що е съчинил,
          кога Мазепа малък бил,
          кога Украйна го й не знала;
          защо с неженско увлеченье
          обичаше и конен строй,
          и тръби с барабанен бой,
          кога в парадно поздравленье
          войската чинно се построй
          пред гетмана малорусийский. . .

           

          Богат, познат е Кочубей,
          за него всякой не жалей.
          За да умие свойта слава,
          той вдига цялата Полтава;
          той може в до̀ма на Мазепа
          да влезе сам и го утрепа,
          и сам на гордия злодея
          в гърдите ножа да забий;
          но. . . други планове той крий,
          вълнува друго Кочубея.

           

          Тогава беше смутно време,
          кога под злото, тежко бреме
          на постоянните сраженья,
          със всички сили в напреженье,
          Русия крехка се крепеше
          от Петровия гений. Беше
          жесток учител неи даден
          в изкуството военно. Той
          урок им давал изненаден,
          но не предвидел тоз герой,
          че в тези опити напрасни,
          че в тези бедствия нещастни
          заяква младата Русия. . .

           

          Венчан със слава безполезна,
          Карл смел летеше кат над бездна.
          Из път към старата Москва
          размята руските дружини
          кат вятр, що вдига прах в долини,
          събаря прашната трева.
          Вървеше в също направленье,
          в което, в наши дни, нов враг
          бе отпечатал своя крак,
          но сетне в бързо отстъпленье
          намери своето паденье4.

           

          Украйна глухо се вълнува;
          тук-там по някой се бунтува.
          Другарите на свободата
          очакват бунта и войната,
          че веч настъпило е време
          да махнат тежкото си бреме;
          те с нетърпенье Карла чакат,
          не искат вече да протакат
          и явно викат „време, време!“
          Но гетмана не отговаря,
          кат верен поданик на царя,
          той пази хладност обичайна,
          спокойно гледа на Украйна,
          уж че не ще и да ги чува -
          и равнодушно си пирува.

           

          „Защо ли гетмана мълчи?
          Тълпата буйно си гълчи:
          дали защото веч е стар,
          угаснал му е прежний жар -
          той не заслужва булавата5.
          Сега е време за войната
          против ненавистния цар.
          Кат стария ни Дорошенко6,
          кат Самойловича Григорий7,
          като Палея8, Гордеенко9
          да би можал той да се бори,
          тогава в снежните чужбини
          казаците не биха мрели,
          тогава биха вече спрели
          да пращат полкове й дружини10.
          Разгорещени за свобо̀да
          роптаят мо̀мци из народа,
          те чакат ново промененье,
          забравят тяхното плененье,
          на Богдана Хмелницки дните
          и договора след войните.
          Но старостта се не разшавва,
          не бърза с своето решенье,
          на всичко гледа с подозренье,
          дълбоко мисли, кат решава.
          Кой може в дълбината морска
          със мрак покрита да проникне?
          Там мрачни мисли се таят,
          там може страсти да кипят,
          дълбоко всички съхранени,
          там може планове скроени
          да зреят. Кой го знае вече?. . .
          Мазепа лъсти и хитрува
          и между други се преструва
          със простота, с чистосърдечье.
          Как той умее самовластно
          сърца да мами; да влияй
          на умовете безопасно
          и тайни чужди да узнай!
          С каква доверчивост лукава,
          как добродушно на трапези,
          със старци в разговор кат влезе,
          жалей за миналата слава.
          Свобода хвали с своеволни,
          властта кори със недоволни!
          С ожесточен сълзи пролива,
          глупеца с умна реч упива!
          Но не на много е известна
          каква душа се в него крий,
          че той и честно, и безчестно
          врага си може да затрий;
          че ни едничко оскърбленье
          у него прошка не намира.
          Че стареца далеч простира
          престъпното си намерение;
          че той за нищо не милей,
          готов е с порой кръв да лей,
          че той презира свободата,
          че не жалей и за страната.

           

          Отдавна, тайно, план ужасен
          в душа му се таи лукава,
          но поглед вражески, опасен
          тоз таен план го угадава.

           

          „Не, дръзкий старец, не, грабител! -
          си мисли гневно Кочубей, -
          ще пощадя аз таз обител,
          где щерка ми под ключ живей;
          не ще загинеш ти в пожар
          не ще умреш и от удар
          на сабята. О, не, проклетий,
          а на джелатина в ръцете
          и със напрасни отреченья
          да се прививаш от мъченья,
          да прокълнеш и ден, и час,
          кога си кръстник бил у нас,
          деня, във който си пирувал
          и с наз си пил наздравна чаша,
          нощта, в която си схитрувал
          и с милата ни щерка наша
          нощя си тайно отпътувал!“. . .

           

          Да! Беше време: Кочубея
          със гетмана другари бяха,
          с солта, със хляба и елея
          и чувствата си те деляха.
          Конете им в полето бойно
          през огн са припкали наред,
          и няма веч като напред
          да водят разговор спокойно.
          По някой път, в беседа скритна,
          душа си бурна, ненаситна
          пред Кочубея е изливал
          за бъдещите измененья,
          за преговори, възмущенья
          в неясни думи се й откривал.
          Тогава беше Кочубей
          предаден нему от душата,
          сега той със злоба свирепей,
          сега един му й план в главата.
          Едно той мисли нощ и ден:
          или Мазепа да затрие
          и с туй честта си да умие -
          или да бъде сам казнен.

           

          Но предприемчивата злоба
          в сърцето си е затаил,
          в тъга безсилна е към гроба
          своѝте мисли устремил.
          И на Мазепа той прощава,
          виновна в всичко е Мария;
          но той и щерка си прости я:
          „На бога отговор да дава,
          задето ни в позор въвря,
          и чест, и срам като презря. . .“

           

          Но не забравя свойте цели,
          а търси в кръга си домашний
          за себе си другари смели,
          другари верни непродажни.
          Открива всичко на жената11
          и с нея тайно в тишината
          доноса грозен съчинява;
          и тя, душевно наскърбена,
          нетърпелива, разгневена,
          мъжа си злобно настроява;
          и даже нощем на леглото,
          кат някой демон на ухото,
          за мщенье шъпне, укорява,
          сълзи пролива, ободрява
          и клетва му изисква - ней
          кълне се мрачний Кочубей.
          Готово всичко. С Кочубея
          безстрашний Искра й заловен12.
          И двама мислят: „На злодея
          последний час е веч решен. . .
          Но кой с усърдье впламенен,
          що общото добро милей,
          донос за силния злодей
          на царя ни предубеден
          да поднесе ще да посмей?“

           

           

          ____________

           

           

          Между полтавските казаци,
          презрян от таз мома нещастна,
          един от младите юнаци
          с любов обичаше я страстна.
          Той сутрин, вечер, всякой ден,
          на речний бряг усамотен,
          между високите тополи
          е чакал със Мария среща,
          и щом се й вествала насреща,
          забравял всичко - бил доволен.
          С надежди той се не ласкаял,
          не й досаждал със молба:
          отказа й го би отчаял.
          Когато надошли с тълпа
          момци към нея с предложенье,
          той сам се теглил с съкрушенье.
          Но и когато се разчули
          Мариините приключения
          и почнала тълпа от хули,
          да се присмива със презренье -
          то и тогаз е пазил тайно
          къмто Мария чувства нежни,
          мъчителни и безнадеждни.
          И ако някой си за смях
          Мазепа спомнил е пред него,
          то той бледней, сърце гризе го,
          очи навежда пълни с гняв.

           

          Кой в лунна нощ и при звезди
          тъй тегли коня за юзди,
          чий този кон, кон тоз юнак,
          що припка в пътя без свършак.

           

          Казак на север с коня скача,
          не спира нигде и прескача
          поле широко, лес обилен,
          река дълбока, порой силен.

           

          Маждрак кат стъкло му блести,
          злато му в пазвата звънти,
          крака си коня не претрива,
          търчи, лети, размята грива.

           

          Злато е нужно за казака,
          той сеща нужда от маждрака,
          от коня сеща радост блага,
          но шапката му най е драга,

           

          за нея дава си казака
          и кон, и злато, и маждрака,
          но шапката сал с бой я дава,
          и то кат падне буйна глава.

           

          Защо той шапката скъпи?
          Защото там донос крепи,
          донос за гетмана злодея
          до царя Петр от Кочубея.

           

          И нищо без да подозрява,
          Мазепа още продължава
          да копа ями и бунтува -
          при него езуитин хитър13
          предсказва му и трон, и скиптър
          и мирния народ вълнува.
          Като крадци, те нощно време,
          в предателство съединени,
          търгуват с своята измена
          и дращат веч универсали14
          от тез изменници васали,
          главата царска й оценена.
          В двореца божек някой ходи,
          какъв, отдека е - незнайно
          и Орлик гетманов го води15,
          извежда го и все потайно.
          Навсъде имат си ятаци;
          и между донските казаци
          с Булавина навред се реят16
          и семето на бунта сеят.
          Не знаят в руската столица
          чия ги движи тук десница
          и бързо заповеди пращат,
          че строго с тях ще се разплащат.
          Мазепа с всички уж във дружба
          писма изпраща в всякой край,
          коварно, хитро той подбужда
          срещу Москва Бахчисарай.
          В Варшава нему доверяват,
          в Очаков вярва го пашата
          и Карл, и цар не подозряват
          що крий се гетману в душата.
          Той разни планове развива
          за предстоящия удар,
          и зла му воля не почива,
          пламти престъпния му жар.

           

          Но как той, гетмана, се стресна,
          кога пред него гръм се тресна!
          И на изменника тогоз
          проваждат руските велможи17
          в Полтава писаний донос;
          гнева му да се уталожи,
          като на жертва пострадала,
          те пишат ласки и похвала.
          Загрижен много със войната
          и погнусен от клеветата,
          сам царя Юда утешава,
          доноса хвърля без вниманье
          и на Мазепа обещава
          за Кочубея наказанье.

           

          В невинен гетмана престорен,
          мълви на царя с глас покорен:
          „И знае бог, и знай света,
          че му е чиста съвестта,
          на царя той е служил верно
          и е обсипан безпримерно
          от щедростта му с бла̀га земни.
          О, как е сляпа луда злоба!
          Че той ли, що виси над гроба
          изменнический път ще земне
          и ще почерни свойта слава?
          Не той ли сам на Станислава18
          да му помогне се отказа
          и трон му даваха в Украйна,
          а той, Мазепа, тази тайна
          на царя всичката изказа?
          Не то ли на татарский хан19
          и цариградския султан
          презря съвета за измяна?
          Душа му й с вярност напоена,
          готов е с сабля и с съвети,
          живот и труд не пожалява
          на царя белий с враговете
          и ден, и нощ да се сражава.
          А пък сега при смъртний праг
          позо̀ри го коварен враг
          и кой е - Искра, Кочубей!
          Що бяха му другари близки!. . .“
          И хладнокръвно сълзи лей
          и иска им смъртта, злодей. . .“20

           

          Чия ти смърт, о, старче, искаш? -
          Чиято дъщеря притискаш
          в своите старчески обятья!
          Но пълното сърце с проклятья
          гласа на съвестта не чува;
          и с себе си той тъй хортува:
          „Защо ли, гордий волнодумец,
          в борба с мен встъпваш, о, безумец,
          ти сам във ямата ще скочиш,
          за себе си секира точиш;
          защо си тъй навъсил вежди?
          В кого са твоите надежди?
          Мария ли ще се застъпи?
          Но таз надежда е лъжлива;
          тук германа не ще отстъпи,
          не ще кръвта си да пролива.“

           

          Мария, хубава Мария,
          в Черкас си гордост на момите!
          Но знаеш ли коя ти змия
          ласкаеш тихо на гърдите?
          Коя ли сила неизвестна,
          с душа свирепа и безчестна,
          те сбра и силно тъй привлече?
          Кому, кому си жертва вече?
          И неговите бели къдри,
          набръчканото му лице
          и думите лукаво-мъдри
          ти любиш от душа, с сърце!
          Какво ти стареца направи,
          с какви дела те тъй превърна,
          та майка и баща забрави
          и него дойде, та прегърна?
          Дали със погледа си буен
          сърце ти стареца обая;
          и съвестта приспа, омая
          със думи сладки, с глас ли чуден?
          Та него ти с блогоговенье
          и слушаш, водиш разговор
          и милваш го със увлеченье -
          приятен ти е тоз позор;
          ти с него още се гореедш
          кат с целомъдрието прежно,
          а над срама, туй чувство нежно,
          навикваш вече да се смееш. . .

           

          Що значи сра̀ма за Мария?
          Що значи хорската мълва?
          Що значи людската неволия,
          когато гордата глава
          на белий старец с умиленье
          се скланя в нейните колени
          и с нея гетмана забравя
          съдба и шум, и трудове,
          или пък тайно й разправя
          какво той планове кове
          за свойте грозни врагове?
          Невинните си дни не жали,
          по някой път се тя печали,
          очите си с сълзи накваси -
          кат спомни майка си, баща си,
          сълза подир сълза нарежда
          и през сълзите те съглежда
          и майка, и баща на старост,
          потънали във скръб и жалост. . .
          О, ако знаеше Мария
          това, що цяла знай Украйна!
          Но още се от нея крие
          убийствената, страшна тайна.

           

           

           

          ПЕСЕН ВТОРА

           

           

          Мазепа й мрачен, мълчалив,
          с мечти жестоки е смутен,
          Мария с поглед устремен
          поглежда старца горделив;
          обгръща старчески колени,
          ласкай го, милва и се смей,
          но черните му размишленье
          с любов не може да разсей.
          А пред Мария с невниманье
          той хладно о̀чи си навежда
          ласканьята й не поглежда
          и отговаря й с мълчанье.
          Зачудена и нажалена,
          тя става силно оскърбена
          и казва му с негодуванье:

           

          „Мазепа, чуй: за тебе аз
          забравих всичко на света,
          старах се само оттогаз
          да си спечля любовта -
          и за това, че те полюбих,
          аз щастието си изгубих.
          Надявам се, ще помниш ощ
          онази тъмна, страшна нощ,
          когато твоя станах аз,
          закле се, че от този час
          ще ме обикнеш. - Не отричаш?
          Защо сега ме не обичаш?“

           

           

          М а з е п а

           

          О, не бъди несправедлива!
          Хвърли безумните мечти,
          със подозренье губиш ти
          душа си млада и бурлива.
          Сърцето ти слепей от страст,
          за мен си ти любов едничка,
          обичам те повеч от всичко,
          повеч от слава и от власт. . .

           

           

          М а р и я

           

          Не вярвам, с мене ти хитруваш.
          Доскоро бяхме неразделни,
          а сѐга само се преструваш,
          че ласките ми уж ги чуваш.
          Омръзнаха ти кат безцелни.
          По цели дни се ти забавяш
          по пиршества, а мен забравяш;
          нощя стоиш уединено
          ил с божека, ил с езуита,
          пък моята любов смирена
          ти срещаш с хладност неприкрита.
          Наздравица си пил, аз зная,
          тез дни за Дулска. . . Тя коя е?

           

           

          М а з е п а

           

          И ти, Марие, си ревнива?
          Че аз ли, в мойто положенье,
          от красота самолюбива
          ще чакам гордо поздравленье?
          И мога л`аз, въобрази ти,
          с въздишки да се упоявам,
          кат празен юноша, жените
          с преструвки да ги изкушавам?

           

           

          М а р и я

           

          Без забикалки обясни се
          и просто, ясно ми хортувай.

           

           

          М а з е п а

           

          Теб тайната ми ще те слиса,
          но ако искаш ти - то чувай:

           

          Отдавна заловен съм аз
          с едно велико, страшно дело,
          което доста е успело
          и за борба веч иде час. . .
          Без мила свобода и слава
          прекланяхме отколе врат
          ту под кралете на Варшава,
          ту под московский автократ;
          но независима държава
          Украйна трябва веч да стане -
          и с мен Украйна ще въстане
          със знаме за борба кърва̀ва
          Готово й всичко и в сношенье
          кралете двамата са с мен. . .
          Възможно е след ред сраженья
          на трон да бъда възвишен.
          Другари верни аз си имам:
          княгиня Дулска, езуита
          и божека - ти дето пита; -
          чрез тях приемам от кралете
          писма, поръчки и съвети.
          Е, тез са моите признанья.
          Сега ревнивите мечтанья
          разсея ли?

           

           

          М а р и я

           

                         О, милий мой,
          ти цар ще бъдеш на Украйна!
          И как короната сияйна
          ще ти прилича!

           

           

          М а з е п а

           

                         Но постой,
          не всичко е свършено. Кой знай
          какъв ще бъде сетний край?

           

           

          М а р и я

           

          При тебе страх не ще узная,
          могъщ си ти! И мен ме радва,
          че трон те чака.

           

           

          М а з е п а

           

                                        Може брадва. . .

           

           

          М а р и я

           

          Под брадвата ще паднем двама.
          Ах, мога л`да живея са̀ма?. . .
          Но, знам, роден си да царуваш.

           

           

          М а з е п а

           

          За трон е рано да хортуваш.
          Кажи, дали ме ти обичаш?

           

           

          М а р и я

           

          О, милий мой, ти още питаш?

           

           

          М а з е п а

           

          Кажи супруга ил баща си
          ти по̀ цениш и уважаваш?

           

           

          М а р и я

           

          Защо такъв въпрос задаваш?
          Ти знайш добре, че за дома си
          старала съм се да забравя;
          сега, каквото и да правя,
          пред свойте съм опозорена
          и от баща си прокълнена.
          А за кого?

           

           

          М а з е п а

           

                         Та ти цениш
          повече мен? А! Ти мълчиш. . .

           

           

          М а р и я

           

          О, боже!

           

           

          М а з е п а

           

                         Но кого? Кажи!

           

           

          М а р и я

           

          Не ме мъчи. Ти сам реши.

           

           

          М а з е п а

           

          Но представи си ти, Марие,
          че трябва да погибна аз
          или баща ти. То тогаз,
          да беше ти сама съдия,
          кому би дала предпочтенье;
          кажи ми право, без стесненье?

           

           

          М а р и я

           

          Ах, моля ти се, не отваряй
          таквиз въпроси.

           

           

          М а з е п а

           

                         Отговаряй!

           

           

          М а р и я

           

          Защо бледнейш и става веч
          сърдита, страшна твойта реч?
          Не се сърди! За тебе аз
          пожертвувам всичкото завчас,
          но престани. . .

           

           

          М а з е п а

           

                         Добре. Тогаз
          помни си думите, Марие. . .

           

           

           

          Нощта е тиха във Украйна.
          Звездите мигат и блестят,
          като че шъпнат тъмна тайна;
          в въздуха тишина омайна;
          едва тополите трептят.
          Сияе тихо в вишината
          над Бяла Церкова луната,
          над гетмановите градини,
          та осветлява и кула̀та.
          Навсъде тихо в този час,
          в кула̀та само чуй се глас. . .
          В една от стаите седи
          в дълбоко, тежко размишленье
          и в мрачно, мрачно настроенье
          в окови Кочубей и бди.
          О, утре смърт! Но не уплашен
          той мисли за джелата страшен,
          живота не жалее той.
          Какво й за него смърт? - покой.
          Но тъй да легне в гроба хладен
          кат безсловесното създанье,
          от царя си любим предаден
          на царский враг за поруганье,
          и пред злодееца проклети
          да падне унижен в нозете;
          да губи всичко и с смъртта
          да си загуби и честта.
          И не самин, а да стовари
          вина връх своите другари,
          да чуе техните проклятья,
          да легне без вина под брадва,
          врага да гледа как се радва,
          да влезе в смъртните обятья -
          и никому не завещава
          на тоз злодей да отмъщава.

           

          И спомни своята Полтава,
          другарите си и дома си,
          дни минали, богатство, слава
          и песните на дъщеря си,
          и до̀ма, гдето се родил,
          и труд, и мирен сън узнал;
          и всичко, с що се й насладил,
          че доброволно й пострадал -
          и за какво?

           

                         Но ключ тогава
          скръцна в ръждясалата брава.
          Събужда се - не знае кой -
          и мисли си, нещастний: той!
          Да, иде той, не съм забравен,
          той пътя моя окървавен
          ще ми покаже. Той е врача
          на всички скърби и на плача,
          на греховете разрешител,
          Христу спасителю служител;
          той святата му кръв и тело
          ми носи да вкуся аз грешен,
          смъртта си да посрещна смело
          и встъпя във живота вечен.

           

          И с съкрушение сърдечно
          готов е бедний Кочубей
          пред Съществото безконечно
          в молба тъга си да излей;
          но не духовник се вести,
          а други гост го посети -
          пред него Орлик се явява.
          До дън душата възмутен,
          страдалца пита с глас студен:
          - Защо дойде ти, о, човече?
          Аз утре ще умирам вече,
          защо Мазепа ме смущава?

           

           

          О р л и к

           

          Ще питам още. Говори!

           

           

          К о ч у б е й

           

          Аз казах всичкото. Върви,
          не безпокой ме.

           

           

          О р л и к

           

                         Отговаряй,
          това го иска господаря,
          пан гетмана.

           

           

          К о ч у б е й

           

                         Но аз каза̀х,
          за всичко аз ви се съзнах,
          по ваша воля и желанья.
          Вий чухте мойте показанья:
          че съм доносчик и лукав,
          че гетмана е в всичко прав,
          какво повече?

           

           

          О р л и к

           

                         Ние знаем,
          че ти безбройно си богат
          и че в Даканка всичко й сбрано21,
          и там в земята закопано.
          Веч свършено е, щеш не щеш,
          ти утре трябва да умреш,
          а по закона, след смъртта ти,
          богатството ти ще постъпи
          в ковчега, в полза на войската.
          Стори последното признанье:
          где й скрито твоето иманье?

           

           

          К о ч у б е й

           

          Това е истина: три клада22
          в живота бяха ми услада,
          и първий клад бе мойта чест -
          отне го боя до несвест;
          а вторий - загуба ужасна -
          честта на щерка ми прекрасна,
          тоз клад с любов обичах слепа,
          най-сетне грабна го Мазепа;
          а третий клад - светото мщенье,
          ще нося господу със мене.

           

           

          О р л и к

           

          Ти остави тез думи празни,
          ти днес напущаш този свет,
          недей с шеги ума си дразни,
          но по-добре ми дай ответ:
          кажи парите в кой са край -
          или камшика ще играй!

           

           

          К о ч у б е й

           

          О, докога ли тази злоба!
          Това дознанье ме утрепа.
          Почакай: дай да легна в гроба,
          тогава заедно с Мазепа
          делете моите жълтици,
          имущества, богатства тлъсти.
          Ровете ями из зимници
          с окървавените си пръсти,
          градини, домове палете.
          И дъщеря ми с вас земете,
          сама тя всичко ще открий,
          тя знае где се то намира,
          тя знае всичко где се крий;
          но оставете ме на мира.

           

           

          О р л и к

           

          Парите где са? Покажи!
          Не искаш ли? - Ти чуй: кажи,
          не трябва много да се маеш,
          минута още - ще се каеш;
          ти с мъки ще признайш стократ.
          Мълчиш ли още? - Хей джелат!23

           

          Джелата влезна. . .
                         О, мъченья!
          Но где е гетмана злодей,
          къде се скри от угризенье
          на свойта съвест като в змей!
          Във стаята, где сладко спи
          Мария, кат не подозрява
          това, що утре ще да става,
          стои Мазепа и сумти,
          и мрачно, мрачно размишлява:
          „Безумний Кочубей ще мре,
          това не може никой спре.
          И колкото се приближава
          целта на гетмана до края,
          той трябва повеч твърд да стая,
          тоя трябва да се възвишава.
          Спасенье няма. Кочубея
          и Искра трябва да загинат. . .“
          Очи му към леглото минат
          и мисли той, кат гледа нея:
          „О, боже, с нея що ще стане,
          кога от сън тя утре стане
          и чуй за страшното събитье?
          Досѐга тя спокойна беше,
          на тайната бе под прикритье
          и съхранена се държеше;
          а туй не ще да бъде вечно!
          И ето го - не е далечно -
          секира утре ще се струпа
          меж две глави и двата трупа:
          иди че дръж ти сетне тайна -
          ще гръмне цялата Украйна.
          Ах, виждам аз, че человек,
          комуто дала е съдбата
          да мине бурно своя век,
          той трябва сам да е нащрек,
          за него лишна е жената:
          в една талига не приляга
          сърна и коня да се впряга!
          Не трябваше да се забравя,
          таз грешка веч се не поправя.
          Тя всичко, щото най бе благо
          и всичко мило, всичко драго
          принесе ми, невинна, в дар,
          на мене, старец - и защо то?
          За да й готвя тоз удар!. . .“
          И той поглежда към леглото:
          как тихо младостта почива!
          Как сладко я съня упива!
          Разтворила си устни нежни,
          вълнуват се гърди й снежни. . .
          А утре. . . гетман се намръща,
          от нея поглед си отвръща
          и става леко, та излиза,
          и в тихата градина слиза.

           

          Нощта е тиха във Украйна,
          звездите мигат и трептят,
          като че шъпнат тъмна тайна;
          в въздуха тишина омайна;
          едва тополите трептят.
          Но гетмана се безпоко̀и
          от туй, що се в душа чу ро̀и;
          звезди го гледат като о̀чи
          и всякоя на него сочи;
          тополи тихо затрептели
          и шъпнат тайно помежду си.
          И топла нощ, и тъмнината
          като тъмница му в душата.

           

          Но изведнъж във тоя миг
          той чува някой сдавен вик. . .
          кат че излиза из кула̀та.
          Дали бе туй въображенье,
          ил бухал, ил зверски вой,
          ил вик от мъки и от бой -
          но само своето вълненье
          не сдържа стареца ни миг
          и срещу този сдавен вик
          надава вик със други глас;
          тоз вик, що чувал се й тогаз,
          кога в сражения нестройно
          той със Забела, с Гамалея
          и с него. . . с този Кочубея
          е припкал по полето бойно.

           

          Пламтят на изток небесата
          и слънцето си сей зарята
          по хълмове и по долини,
          по лесове, реки, равнини;
          в движенье всичко и нащрек,
          събужда се и человек.

           

          Мария спи си непокътно
          и през съня си счува смътно,
          че влиза някой си при нея
          и по нозете я задея.
          Пробужда се, но от лучите
          с усмивка пак закри очите,
          ръце протегнати разтвори
          и нежно, тихо проговори:
          „Мазепа!. . .“ Но тогава чува,
          че други глас й ней хортува.
          Като се стресна, тя поглежда
          и вижда майка си. . .

           

           

          М а й к а т а

           

                                        Мълчи,
          това съм аз, не ме гълчи
          и помогни, недей поврежда.
          Предпазливо влезна̀х нощес
          с една молба. Днес казн ще става
          и само ти ще можеш днес
          да ги смилиш. На теб остава
          баща си да спасиш!

           

           

          Д ъ щ е р я т а

          (в ужас)

           

                                        Какъв баща?
          Кого казнят?

           

           

          М а й к а т а

           

                             Ил тез неща
          не знаеш още. Аз не вервам.
          В двореца тука те намервам,
          а не в пустиня. Знаеш ти
          как може гетмана да мсти,
          той враговете си събаря,
          кат обвинява във злодейство,
          и вярва му за всичко царя.
          Но, виждам, скръбното семейство
          отритнуваш ти за Мазепа,
          в леглото те намирам аз
          във тоз печален, грозен час,
          кога присъдата свирепа
          се готвят вече да четат,
          кога секири веч блестят
          върху нещастните глави. . .
          За тебе като че сме чужди. . .
          И сякаш не за наши нужди
          с сълзи говорим. О, върви,
          търчи, побързай с помощта си!
          Молѝ, плачѝ - спаси баща си,
          смекчи с гласа си тоз злодей,
          ти смело искай, настоявай,
          да ти откаже той не смей,
          ти за Мезепа - не забравяй -
          захвърли нас и срам, и чест. . .

           

           

          Д ъ щ е р я т а

           

          О, боже! Падам във несвест. . .
          Мазепа. . . татко. . . казн. . . и с мама
          стоиме в тази кула двама. . .
          Дали не полудявам ази,
          или бленувам?

           

           

          М а й к а т а

           

                             Бог те пази!
          Не, сън не е, нито мечти.
          Нема̀ не знаеш още ти,
          че татко ти ожесточен
          позора твоя не понесе,
          за мъст от жажда увлечѐн,
          на царя чак донос поднесе;
          а кат го мъчват, той признава,
          че туй интрига е лукава,
          безумна, срамна клевета.
          За свойта смела правота
          врагу му й връчена главата.
          Пред редовете на войската,
          ако всевишната десница
          това злодейство го не спре,
          той трябва днеска да умре.
          Сега седи самин в тъмница,
          в кула̀та тука.

           

           

          Д ъ щ е р я т а

           

                             Боже! Днес
          напуща татко ми живота!. . .

           

          И пада бледна във несвест
          като мъртвец върху леглото. . .

           

          Пъстреят шапки и маждраци;
          трампета бият. Полковѐ
          се строят чинно в редове,
          препускат на коне казаци.
          Приижда, трупа се тълпата
          и като змѝя към полето
          народ се движи по шосето.
          Трептят в очакванье сърцата.
          А на полето нова сграда -
          това е смъртната естрада.
          Джелат разхожда се по нея,
          с тълпата весело се смее
          и ту шеги към тях подхвърля,
          ту брадвата в ръце прехвърля.
          В неясен шум се слива туй,
          псувни и смях, и женски вик;
          но глас един викна и в миг
          замлъкна всичко. Сал се чуй
          туптенье конско в тишината
          и сам Мазепа сред тълпата.
          С конвой сердюци окръжен24,
          от старшините придружен,
          на кон яви се по шосето.
          А откъм Киев по полето
          талига просто се съзря,
          тълпата втренчено се взря
          да види кой седи във нея -
          и виждат тамо Кочубея
          и с него Искра тих, смирен,
          с съдбата грозна примирен.
          Колата спират. Задимяха
          с тамян кадѝла; и запяха
          молби църковни, гръмогласни,
          за упокой на тез нещастни.
          Безмълвно моли се народа,
          страдалците - за враговете,
          и ето веч на ешафода
          възлизат жертвите и двете. . .
          Тълпата като в гроб немей. . .
          Прикръстен ляга Кочубей.
          Секира блесна пред тълпата
          и претъркули се главата.
          Въздъхна по̀ле заглъхна̀ло.
          Повторно брадвата се вдига
          и втората глава замига,
          отсечена от свойто тяло.
          Тревата с кърви се поръси. . .
          Джелата злобно взе главите
          и кат ги вдигна за косите,
          пред зрителите ги потръси.

           

          Свърши се грозната картина.
          Тълпата си назад замина
          и всякой пак си се загрижи
          за свойте болки, свойте грижи.
          Пустей по малко на полето.
          Между тълпата през шосето
          жени две бързо претърчаха,
          те, виждаше се, се стремяха
          към мястото на ешафода,
          но някой измежду народа
          „Е, закъсняхме“ им каза̀
          и с пръст в полето показа̀: -
          Там ешафода веч събарят,
          четеше в черно расо поп
          и на колата натоварят
          казаци двама дъбов гроб.

           

          Самин пред конния конвой
          Мазепа, мрачен, се завръща,
          сърцето му не знай покой,
          душа му пустота обгръща.
          Не дума нищо той смутен
          и припка с коня запенен -
          и щом се връща у дома си,
          попита бързо за жена си:
          „Къде й Мария?“ Но слугите
          не знаят й сами следите.
          Неволно гетмана уплашен,
          с предчувствие за случай страшен,
          при нея в стаята възлиза,
          врати отваря, бързо влиза
          и гледа - тихо кат в пустиня.
          Той стреснат спуска се в градина,
          край къщата, покрай реката
          и чак под сенките в гората -
          не вижда й никъде следите.
          Избягала! - Зове слугите,
          те бързо сядат на конете,
          Мазепа дава им съвети -
          и припкат верните юнаци
          по вси страни и по конаци.

           

          Към запад слънце се обръща,
          Мария още се не връща -
          не може никой да намери
          къде й избягнала Мария.
          Мазепа ги гнева не крие
          и всичко в до̀ма му трепери.
          С отрова кипнала в гърдите
          заключи гетмана вратите
          и до леглото в тъмнината
          седи, мълчи, подпрял главата;
          но мъки му сърцето грижат.
          На сутринта един след други
          се връщат пратените слуги;
          конете им едвам се движат,
          юзди, подкови и премяна
          покрито всичко вредом с пяна
          и с кръв, избито, изморено,
          разкъсано и разглобено.
          Но не можѝ един от тия
          да каже нещо за Мария.
          Пропаднаха й и следите.
          Та майка й, според мъжа си,
          кога я пратиха в изгнанье,
          замина там със плач, с риданье
          и за мъжа, и дъщеря си.

           

           

           

          ПЕСЕН ТРЕТА

           

           

          Душевната тъга дълбока
          стреми се, хвърка нависоко,
          не бърка на украйнский вожд.
          Той твърд във свойте намеренья
          със краля шведския сношенья
          да води продължава ощ.
          А между туй, за да излъже
          съмненьето у враговете,
          от болест мнима той се тъжи
          и окръжен от врачовете,
          с преструвка иска им съвети.
          Войни и страсти, трудове
          и болест, старост и печали -
          предчети смъртни - го сковали
          в леглото меко. Той зове
          смъртта тоз час да се вести.
          Той иска да се причести;
          и архипастир дойде бодър
          при мнимо-смъртия му одър,
          и осветения елей
          в коварните коси му лей.

           

          Москва очакваше всечасно
          да дойдат гости; но напрасно
          меж вражеските гробове
          чака̀ха свойте врагове. . .
          А Карл внезапно и потайно
          повел войските си в Украйна.

           

          Денят дойде. Тогава чак
          Мазепа стана от леглото.
          Той беше уж на смъртний праг
          и се прощаваше с живота -
          сега е силен Петров враг,
          сега той бодро пред войските
          засвятка гордо със очите,
          замахна с сабя, кон яхна -
          и бързо припна към Десна.
          Кат онзи хитър кардинал,
          щом в Рим с тиара се венчал,
          макар да бил гърбат, болнав,
          завчас стана̀л и млад, и прав.

           

          Тогаз узвестья полетяха. . .
          В Украйна смътно зашумяха:
          „Отметнал се, той изменил,
          в нозете Карлови сложил
          бунчука си покорен.“ Вече
          война народна й не далече.

           

          И кой ще може да опише
          тоз грозен гняв, що в царя дише25?
          Гърми анатема в събори;
          Мазеповия лик джелата
          по улиците го размята;
          народа на тълпа се сбира
          и други гетман си избира.
          Откъм реката Енисея
          на Искра и на Кочубея
          семействата назад се връщат.
          Набързо Петр ги повиква,
          с тях заедно той сълзи лей
          и ги ласкай, за тях жалей,
          и с нови почести обсипва.
          Палей, веч стар Мазепов враг,
          от заточенье иде пак,
          в Украйна бърза в царски стан.
          Без вожди бунта веч пропадва26,
          погинва Чечеля под брадва
          и запорожкий атаман.
          И ти, що за военна слава,
          за шлема си хвърлил венеца
          и се стремиш къмто Полтава -
          дойде ти и на теб конеца!

           

          И царя своите дружини
          кат буря тамо ги повлече
          и сред полтавските равнини
          срещу врага си ги изпрече.
          Тъй също жадния за кръв,
          разпален с ярост и със стръв,
          боец един със друг боец
          се среща грозно наковец.
          И гледа Карл на враговете,
          че веч не разстроѐни чети
          при Навр разбити и бежащи,
          а полкове редовни, стройни,
          послушни, бързи и спокойни,
          с ред твърд от щикове блестящи.

           

          Но той реши: зарана бой!
          Потънал лагера в покой,
          почиват полковете сладко;
          и само във една палатка
          си шъпнат тихо свой със свой.

           

          „Аз виждам, Орлик мой, сега
          че сме прибързали без време,
          затуй ще теглим тежко бреме.
          Дойде за мен нещастен час,
          направил съм погрешка важна:
          във Карла се излъгах аз.
          Той, истина е, с смелост страшна,
          в две-три сраженья да напредне,
          разбирам, може той с успех;
          на пир при вра̀га си да седне27,
          да срещне бомбата със смех28
          и като руския солдат
          да влезе нощем в вражья стана
          и размени за рана - рана29;
          но той не е борба да води
          със царя руский, с великана:
          съдба се не върти по воля,
          както войска със барабана.
          Упорно, сляпо всичко върши,
          той знае само да се кърши,
          бог знай в кое той щастье верва
          и сѐга пак войската вражья
          с успеха маналий примерва,
          но ще му се строши куража!
          За срам! От скитник млад, но смел
          увлякох се на тез години,
          войските му, кат ослепел,
          аз счетох за непобедими.
          А що излезе. . .“

           

           

          О р л и к

           

                         Ний сраженье
          ще чакаме. Времѐ ще мине,
          ще влезем с Петра пак в сношенье
          и злото пак ще ни замине.
          Разбит от нас - то без съмненье,
          ще иска царя примиренье.

           

           

          М а з е п а

           

          Не, късно. Невъзможно стана
          със руский цар да се миря,
          отдавна с злоба аз горя,
          той тежка ми отвори рана.
          Веднаж се случи при Азов
          пирувах с този цар суров,
          кипяха с вино пълни чаши,
          кипяха и словата наши;
          тогава аз се изтървах
          и дума смела му казах.
          Трепна̀ха младите юнаци,
          а царя кипна, чаша стро̀ши,
          хвана ми белите мустаци
          и със заплашванье ги сро̀ши.
          Тогава аз, в безсилен гнев,
          да мстя на царя се заклех.
          До днес таях аз тази злоба,
          кат майка детето в утроба;
          часа настъпи наконец,
          на Петра кой съм - ще покажа,
          пратил ме й бог да го накажа -
          аз трън съм в неговий венец.
          Той много градове би дал,
          да би пак ден такъв настал,
          че в пиршество между юнаци
          да ме потегли за мустаци.
          За утре имаме надежди. . .
          Ще видим кой ще й господар.

           

          Замлъкна и навъси вежди
          изменника на руский цар.

           

          Зора се вдига на възтока.
          Веч по равнини, хълмовѐ
          гърмят топове. Дим високо
          вълнист се вдига в небесата,
          да среща сутринна зората.
          Стрелци в шумака наредени,
          зад тях се строят полковете.
          От пушки и от бомби стене.
          Блещукат хладни байонети.
          И научѐни на победи
          чрез смъртний огн се мушкат шведи;
          вълнисто конница лети,
          след нея движат се пешаци
          и с смъртоносни си тесаци
          стремленията й крепи.
          Пламна̀ло бойното поле,
          гърми, трещи и тук, и там.
          Веч щастието превале
          от шведския във наший стан.
          С стрелба отбитите дружини
          разбъркват се от бой, от страх,
          избягва Розен през теснѝни
          и в плен се сдава Шлипенбах.
          По крачка шведите отстъпват,
          тъмнеят техни знамена,
          и нашите напред настъпват.
          Сам бог ни й в помощ в таз война.

           

          Тогаз, от бога вдъхновен,
          раздаде се цар Петров глас:
          „Напред, момчета!“ И тозчас
          с тълпа любимци окръжен
          излиза Петр. Очи искрѝ,
          сияе. Лика му ужасен,
          движенья бързи. Той прекрасен.
          Кат буря божия върви.
          Тогава коня му подвеждат;
          а коня буен, хвърковати
          веч чуе грозните гранати,
          очи му на̀криво поглеждат,
          препуска в дима и прескача
          и се гордее със ездача.

           

          Веч близо пладне. Слънце грей
          и бойното поле немей.
          Сам-там казаците сноват
          и полкове се в строй редят.
          Военна музика престава.
          Топовете запушват зев,
          прекъсват своя стръвен рев.
          И изведнажки се раздава
          урра! Навсъде закрещяват -
          войските Петра поздравляват.

           

          И той препусна пред войските;
          изглежда гордо всякой строй
          и към полето взря очите
          надъхан, радостен за бой.
          А подир него се стремеше
          и свитата, в която беше
          и Шереметев благороден,
          и Брюс, и Боур, и Репнѝн,
          и с тях честития, безроден
          княз Меншиков. . .

           

          Пред редовете стройни-сини.
          на свойте войнствени дружини,
          от верни се слуги носим
          във люлка, бледен, недвижим,
          от рана болен, Карл яви се,
          от полководците следим.
          Той в мисл горчива вдълбочи се.
          Изобрази му се в очите
          вълненье необикновено,
          Карл виждаше веч по войските,
          че бойно щастье е изменно,
          и с слабо махванье с ръката
          той мръдна в бой напред войската.

           

          А с тях и царските дружини
          в дима се сбраха сред равнини -
          и гръмна бой, полтавский бой!
          Под град от огън разжежен,
          с гърди войнишки отражен,
          над мъртвий строй пък други строй
          пристъпва с щикове напред.
          Летяща конница навред
          в въздуха с сабли зафуче,
          отблъска, мушка и сече
          и трупа мъртвеци в грамади;
          а разжежените гранати
          меж тях се пръскат и трещят,
          прах ринат и кръвта шуштят.
          Швед, русин - коли, реже, мушка,
          трампетен звук, от топ, от пушка
          навсъде гръм, и дим, и смрад,
          и плач, и вик, и смърт, и ад.

           

          Навсъде шумно, развълнено.
          На боя с о̀ко вдъхновено
          поглеждат вождите спокойно
          що става на полето бойно.
          Предвиждат гибел и победа
          и в тишина държат беседа. . .
          Кой този старец побелял,
          що при московский цар се й спрял?
          От два казака поддържан,
          с сърдечна ревност разгорян,
          той със окото на героя
          се взира втренчено във боя;
          на кон не може веч да яхне,
          той стар е, слаб, живот му вяхне -
          Палей не може веч да викне,
          та строй казашки да избликне!
          Но ей очите му светна̀ха,
          над вежди бръчки се набраха,
          покриха старо му чело.
          Що да го сдразни е могло?
          Или чрез бойний дим е видял
          врага Мазепа и в тоз миг
          години си й възненавидял
          упадналия веч старик?

           

          Обзет Мазепа с мисъл тяжка
          и окръжен с тълпа казашка,
          поглежда смътно, безпокойно,
          далеч, далеч, в полето бойно.
          В миг изгърмя! Мазепа сплашен
          обръща се към звука страшен:
          у Войнаровски във ръцете
          димеше още от мушкетя,
          а там наблизо прострелѐн,
          потънал в кърви млад казак.
          Той към Мазепа се стремеше,
          със ярост сабля му фучеше,
          но. . . падна долу промушѐн;
          а кон му прашен, разпенѐн
          видя се волен - търти в бяг
          и скри се в дим, във прах и мрак.
          Тогаз Мазепа приближи се
          да види кой. Но увери се,
          че свършват се казаку дните
          и тихо гаснат му очите;
          но както гаснеше гледеца,
          пак грозен беше за подлеца,
          що се отметна от Русия.
          Бе мрачен мъртвия му лик
          и само името „Мария“
          промълви свързаний език.
          Но скоро, скоро веч победа. . .
          Урра! Напред! Отстъпва шведа
          и славний час не е далек!
          Но ей го веч врага във бег30
          и конница след тях впусти се
          и трепят шведски беженци.
          Със трупове поле покри се,
          кат с рой от черни скакалци.

           

          Пирува Петр и горд, и усен
          и с слава поглед му блещи,
          и царский пир му е прекрасен.
          „Урра!“ войската му крещи.
          В палатката си угощава
          и чуждите, и свойте вожди,
          и пленниците приласкава,
          и за учителите още наздравица обявява31.

           

          Но где е първий званен гост?
          Где й първий грозен наш учител,
          комуто вражеската злост
          смири полтавский победител?
          И где й Мазепа? Тоз злодей
          в кое поле ли се ветрей?
          Защо ли Карл не е на пира?
          А пък Мазепа под секира?

           

          В полето на коне яхна̀ли,
          и Карл, и гетман са припна̀ли
          и бягат. Свързва ги съдбата.
          Опасност близка и злоба̀та
          на краля шведски сили дава
          и рана люта си забравя;
          с наведена глава той бяга,
          отдире му го преследват
          и верни му слуги след него
          едва що могат да го следват.

           

          А с него старий гетман скача,
          в широкото поле се взрача
          и вижда къща. . . и веднага
          се впуска настрана да бяга,
          и се изгуби в облак прах.
          От що бе тоз Мазепов страх?
          Ил таз градина запустяла,
          тоз двор и къща овехтяла
          с врата, що към лозето зее,
          Мазепу на ума навея
          за някой случай по-напрежен?
          О, старец хитър, старец грешен!
          Позна ли ти сега таз стряха,
          где радост, щастие царяха?
          И с вино ти розгорещен,
          с семейство тихо окръжен,
          че весело си се шегувал?
          Позна ли мирния обител?
          Тук мирен ангел беше жител
          и ти оттука го извлече,
          от тази същата градина,
          и подир себе си увлече.
          Позна ли? А? Позна ли. . .

           

          Със нощни сенки се обнемат
          на Днепра синий бреговете,
          между скалите тихо дремят
          на царя Петра враговете.
          Но загубата под Полтава
          забравя шведския герой,
          а пък Мазепа го смущава
          сън мрачен. Той не знай покой. . .
          И изведнаж сред нощний час
          той чу - зове го чужди глас.
          Пробужда се. С прегънат кръст
          го плаши някой тихо с пръст.
          Той трепва кат пред смърт студена. . .
          Пред него с ко̀са разплетѐна,
          с блестящи, вдлъбнати очи,
          стои, не мръдва и мълчи,
          във власеница облечѐна
          и от луната осветена,
          изсъхнала съвсем и бледна. . .
          „О, сън ли й туй?. . . Мария бедна!“

           

           

          М а р и я

           

          Мълчи, мълчи, недей говори!. . .
          Едвам очите си затвори
          и татко ми, и мама. Тук
          ще чуят може твоя звук.

           

           

          М а з е п а

           

          Мария, о! Мария, мила!
          Свести се! Боже!. . . що ти става?

           

           

          М а р и я

           

          Ти гледай как се й ухитрила!
          Как смешно ми приказва мама!
          Тя тайно уж на мене каза,
          че татко ми умрял. Как може!
          И тихо ми сама показа
          глава му побеляла. . . Боже!
          И гледай ти каква насмешка!
          Главата беше не човешка,
          а вълча - гледай, гледай, мама
          излъга ме и няма срама!
          И знайш ли тя защо ме мъчи?
          За да не мога се отлъчи
          със тебе днес.

           

                         С дълбока мисъл
          Мазепа слуша и се слисал.
          Заета с свойта залисия,
          пое разказа си Мария:
          „Аз помня там. . . тълпи човешки. . .
          поле. . . глави. . . тела мъртвешки. . .
          На празник ме заведе мама. . .
          Аз гледах там, а теб те няма.
          Без теб се скитах цели нощи.
          Защо стоиме тука още?
          Да идем до̀ма, късно й вече. . .
          Ах, боже мой, какво ми пречи
          в главата - нещо си върти ме. . .
          Ти кой си, старче? Остави ме!
          О, ти си грозен и ужасен,
          присмиваш се. . . Той бе прекрасен
          и думите му сладки, нежни,
          мустаците му бели, снежни -
          а в твойте се запекла кръв. . .“

           

          И с смях лудешки се заюсна
          и бързо, леко кат сърна,
          тя припна, настрана се впусна
          и в мрака нощен изчезна̀.

           

          Възток зорѝ се, червеней.
          Казашкий огън пламеней,
          казаци гозба си варят,
          драбантите при речний бряг
          конете хранят и поят,
          седлаят, готвят се за бяг.
          И кралят шведский събуди се:
          „Мазепа! Ставай, съзори се.“
          Но гетмана не спи отколе,
          тъга, тъга сърце му коли;
          седлай си коня мълчалив.
          И припка пак из път прашлив,
          и страшно му сърце играй,
          кат се прощава с родний край.

           

           

          ____________

           

          Цял век се оттогаз измина.
          Със тез мъже какво стана̀,
          какъв ли спомен остана̀?
          Тям поколеньето им мина,
          а с него чезнат и следите
          от бедствията и войните.
          И само ти, герой в Полтава,
          държавата си кат въздигна
          и нейната военна слава,
          огромен паметник си дигна.
          А пък в Бендерските пустини,
          около мелници крилати,
          где биволи сноват рогати
          и рядко человек ще мине,
          три стъпала̀ в земята врасли,
          потънали и с мъх обрасли,
          напомнят ни за шведский крал.
          В туй също място се е спрял
          и се й сражавал тоз герой,
          с слуги си само окръжен,
          със турската войска безброй
          и паднал най-подире в плен.
          А пък за гроба на Мазепа
          напрасно пътника ще зепа.
          Забравен е Мазепа веч;
          но и до днес със грозна реч
          по църквите се той проклина
          с ана̀тема веджъв година.
          На обезгла̀вената двойца
          във Киево-Печерска Тройца,
          меж праведните гробовѐ
          лежат и техни прахове.
          Растат в Диканка насадени
          за спомен ще вирее
          за Искра и за Кочубея.
          Преданьето за дъщерята
          мълчи. Не знай й се съдбата.
          Какъв е нейния конец,
          ще чуйш от слепия певец.
          Кога певец украйнски юнашки,
          той поменува и за нея
          на младите жени казашки.

 

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Василий Леонтович Кочубей - генерален съдия, един от прадедите на днешните графове Кочубеи. [горе]
2 Кочубей е имал няколко дъщери; една от тях е била женена за Обидовски, внук на Мазепа. Тази, за която тука се споменува, казвала се Матрьона. [горе]
3 Мазепа действително е искал да се жени за кръстницата си, но му отказали. [горе]
4 Наполеон в 1812 г. Бел. прев. [горе]
5 Булава и бунчук са знакове на гетманско достойнство. [горе]
6 Дорошенко, един от героите на древна Малорусия, непримир враг на руското владичество. [горе]
7 Григорий Самойлович, син на гетмана, пратен в Сибир в начало[то] на царуването на Петър I. [горе]
8 Симеон Палей, хвостовски полковник, прочут ездач. За своеволни погранични сражения, по оплакванието на Мазепа, пратен е бил в Енисейск. Кога Мазепа се показва изменник, то и Палей, като негов заклет враг, е бил възвърнат от изгнание и се намирал при полтавското сражение. [горе]
9 Костя Гордеенко, кошев атаман на Запорожките казаци. Впоследствие се е предал на Карла XII. Взет в плен и наказан със смърт в 1708 год. [горе]
10 20 000 казаци били отпратени в Лифландия. [горе]
11 Мазепа в едно писмо укорява Кочубея, че се оставил да го управлява жена му, горда и високоумна. [горе]
12 Искра, полтавски полковник, другар на Кочубея, който раздели с последния и изпращанието на доноса, у ччастта му. [горе]
13 Езуит Заленский, княгиня Дулска и някой си български архиепископ, изгонен от своето отечество, били главните агенти на Мазеповата измяна. Последният, преоблечен на божек, е ходил от Полша в Украйна и обратно. [горе]
14 Тъй се наричали манифестите на гетманите. [горе]
15 Филип Орлик, генерален писар, оръдие на Мазепа, след смъртта на последния (в 1710) е получил от Карла XII пуст титул на малоруский гетман. Впоследствие е приел мохамеданската вяра и умрял в Бендер около 1736 год. [горе]
16 Булавин, донски казак, който се е бунтувал около това време. [горе]
17 Тайният секретар Шафиров и гарф Головкин, приятели и покровители на Мазепа; на тях по справедливост трябва да лежи ужасът на съдението и умъртвяванието на доносчиците. [горе]
18 В 1705 год. гледай бележките към Историята на Малорусия от Б. - Каменски. [горе]
19 Във време на несполучливия си поход в Крим Кази-Герей му предлагал да се съедини с него, та заедно да нападнат на руската войска. [горе]
20 В писмата си той се е оплаквал, че доносчиците ги мъчили твърде леко; настойчиво е искал тяхната смърт, като се е сравнявал със Сусана, невинно оклеветена от беззаконните старци, а графа Головкина - с пророка Данаила. [горе]
21 Диканка, селото на Кочубея. [горе]
22 Клад - заровено имане. Думата  к л а д  употребих като термин по-конкретен, защото под  и м а н е  разбират и богатство въобще. Бел. прев. [горе]
23 Вече осъден на смърт, Кочубей е бил мъчен във войската на гетмана. По отговорите на нещастния се види, че са го изпитвали за скритите му богатства. [горе]
24 Сердюци - войска, издържана със собствени средства на гетманите. [горе]
25 Бързите мерки, които взел Петър I, с обикновената негова бързина и енергия, удържаха Украйна в покорност. „В 1708 г. 7 ноемврий, по указа на царя, със свободно гласоподавание, според обичая, е бил избран за гетман стародубският полковник Ив. Скоропадский. На 8 пристигнали в Глухов архиепископите Киевский, Черногорский и Переяславский. А на 9 тези архиереи проклели Мазепа публично. В същия ден изображението (нарочно приготвена по подобие на кукла) на изменника Мазепа го изнесли и като снели ордена (който е бил закачен с лента на куклата), предали го в ръцете на джелата, който го завързал с връв, мъкнал го по улиците до бесилката, а после го обесил. В Глухов на 10-ий са умъртвени Чечел и другите изменници. . .“ (Из журнала на Петра Великий). [горе]
26 Чечел отчаяно защищавал Батурин против войските на княз Меншикова. [горе]
27 В Дрезден, при краля Августа; глед. Voltaire, Histoire de Charles XII. [горе]
28 Ах, ваше величество, бомба. . . „Какво общо има между бомбата и писмото, което ти диктувам? - пиши.“ Това се случило по-сетне. [горе]
29 Една нощ Карл, като оглеждал сам нашия лагер, видял няколко казаци около огъня, препуснал право към тях и едного застрелил със собствената си ръка. Казаците пуснали подире му три вистрела и люто го ранили в крака. [горе]
30 Благодарение на прекрасните разпореждания и действия на княз Меншикова, участта на главното сражение е била решена отрано. Боя не се продължил нито два часа, „защото (казано е в журнала на Петра Великий) непобедимите господа шведи скоро си показаха гърбовете и от нашите войски всичката неприятелска армия беше съсипана.“ Петър подир това много е прощавал на Данилича за услугите, оказани в този ден от генерала княз Меншикова. [горе]
31 L`Empereur Moscovite pènetrè d`une joie qu`il ne se mettait pas en peine de dissimuler, recevait sur le champ de bataille les prisonniers qu`on lui amenait en foule et demandait à tout moment: où est donc mon frère Charles?. . . Alors prenant un verre de vin: à la santè, dit-il, de mes maitres dans l`art de la guerre! - Renschild lui demanda: qui ètaient ceux, qu`il honorait d`un si beau titre! - Vous, Messieurs, les gènèraux suèdois reprit le Czar. - Votre Majestè est donc bien ingrate, reprit le comte, d`avoir tant maltraite ses maitres. [горе]

 

 

 

 

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в три тома“, Алеко Константинов, том 3,
под ред. на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, С., 1981 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]