Скоро започнаха да се случват странни неща. Ако зад откриването на онова, което тя щеше да нарича „Системата Тристеро“ или често (като някое тайно название) само „Тристеро”, стоеше целта да бъде прекратено заточението й в нейната кула, в такъв случай отправната точка логически трябваше да се търси в изневярата с Мецгър. Логически! По-късно може би най-много щеше да я тревожи именно това логично заключение. Сякаш (както бе предположила още в първата минута в Сан Нарсисо) навсякъде около нея се разкриваше някакво откровение.
Преобладаващата част от въпросното откровение щеше да се прояви с помощта на оставената от Пиърс филателна колекция, която често заместваше Едипа в живота му – хиляди цветни прозорчета към безкрайните предели на пространството и времето: гъмжащи от антилопи и газели савани, плуващи на запад към неизвестността галеони, портрети на Хитлер, залези, ливански кедри, алегорични, никога несъществували лица. Той можеше да разглежда марки часове наред, напълно забравил за нея. Едипа въобще не бе почувствала притегателната им сила. Мисълта, че всичко това сега трябва да бъде описано и оценено, я хвърляше в отчаяние. Изобщо никакво подозрение, че марките могат да й подскажат нещо. И все пак, ако нямаше такава настройка, ако сетивата й не бяха тъй изострени – първо от собственото й необичайно прелъстяване, а после от другите, почти случайни неща, - какво в края на краищата биха могли да й подскажат безмълвните пощенски марки, нейните бивши съперници, измамени както и Едипа от смъртта, обречени да бъдат разделени на серии и пръснати между множество нови собственици?
Това изостряне на възприятията започна да става още по-осезаемо след писмото на Мучо или от вечерта, когато двамата с Мецгър попадната в странен бар, наречен „Простор“. Едипа не помнеше кое се бе случило първо. Писмото само по себе си не казваше много – то бе пристигнало в отговор на една от добросъвестно изпращаните от нея два пъти седмично, общо взето, доста несвързани бележки, в които тя не споделяше нищо за случката с Мецгър, защото бе сигурна, че Мучо и без това ще се досети. После ще се замъкне на поредната организирана от неговата радиостанция дискотека в някой физкултурен салон, отново ще се зазяпа над блестящия под и там, в една от зоните за наказателен удар на баскетболното игрище, някоя, да речем Шарън, Линда или Мишел, седемнадесетгодишна сладурана, ще демонстрира стрелба към коша със „задна кука”, малко сковано, разбира се, в сравнение с момчетата, макар токовете да я правят с два-три сантиметра по-висока от тях, и накрая по неизбежност нейните кадифени очи ще срещнат Мучовите, ще отвърнат на погледа му и всичко ще бъде от гот по-гот, както става, когато разбереш, че не можеш да избиеш от хрисимата си глава мисълта за секс с непълнолетно момиче. Номерът й бе добре познат, защото това се бе случвало вече няколко пъти, макар Едипа да проявяваше най-доброжелателно безпристрастие по отношение на изневерите му, като спомени за този негов навик само веднъж, пак в три часа през нощта, задавайки му – недотам неочаквано – въпроса дали не го е страх от наказателния кодекс. „Страх ме е, разбира се“ – отвърна след малко Мучо и това бе всичко, но й се стори, че в отговора му прозвуча нещо средно между раздразнение и огорчение. Тя се запита дали този страх не се отразява на неговата активност в леглото. Припомняйки си времето, когато беше седемнадесетгодишна и винаги готова да се смее на каквото и да е, Едипа се почувства завладяна от, да я наречем нежност (чиято причина тя никога нямаше да се опита да проумее, за да не затъне в нея), която я караше да се въздържа от допълнителни въпроси. Както при всички техни неуспешни опити за общуване, и в този случай подбудата също беше благородна.
Изглежда, предчувствието, че вътре в писмото няма да намери никакви новини, накара Едипа да го огледа по-внимателно отвън. Отначало не забеляза нищо. Обикновен мучовски плик, свит от радиостанцията, обикновена марка за въздушна поща, а отляво на печата се мъдреше правителствен щемпел с призива: ЗА ВСИЧКИ ПИСМА С НЕЦЕНЗУРНО СЪДЪРЖАНИЕ УВЕДОМЯВАЙТЕ КВАРТАЛНИЯ ПОТСМАСТЪР. Веднага щом прочете писмото на Мучо, тя започна разсеяно да го препрочита, за да види дали в него има някакви мръсни думи.
- Мецгър – сети се Едипа, - какво е това потсмастър?
- Мияч на съдове в заведение – авторитетно отвърна той от банята, - който отговаря за всички големи тави, котли, тенджери, тигани...
Тя хвърли по него един сутиен и отбеляза:
- Значи за всички писма с нецензурно съдържание трябва да уведомявам кварталния мияч на съдове?
- И те правят печатни грешки1 – поясни Мецгър. – Нека правят! Стига да са достатъчно благоразумни да не натискат копчето. Останалото няма значение, нали?
Сигурно е било същата вечер, когато двамата случайно попадната в „Простор“ – бар край пътя за Лос Анжелос, близо до завода на „Йойодин“. Понякога, както в онази вечер, неподвижната повърхност на басейна и обърнатите към него празни прозорци правеха престоя в „Ехтящите дворове“ невъзможен. Не бяха за пренебрегване също и множеството любопитни юноши, който до един притежаваха дубликати от ключа на Майлс, за да могат, когато си поискат, да проверят дали в стаята не става нещо по така. Стигна се дотам, че Едипа и Мецгър придобиха навика да замъкват един матрак в килера, където Мецгър барикадираше вратата със скрина, изваждаше долното чекмедже, слагаше го най-отгоре и напъхваше краката си в освободеното от чекмеджето празно място, защото това бе единственият начин да се изпъне в цял ръст на пода. След всички тези приготовления той обикновено изгубваше всякакъв интерес към начинанието.
„Простор“ се оказа свърталище на хората от монтажния цех на „Йойодин“. Зелената неонова реклама отвън остроумно изобразяваше екрана на осцилоскоп, върху който в безкраен танц се диплеха кривите на Лисажу2. Този ден сигурно бяха давали заплатите и като че ли всички в бара бяха вече пияни. Съпроводени от множество вторачени погледи, Едипа и Мецгър намериха свободна маса в дъното. Отнякъде се появи сбръчкан барман с тъмни очила и Мецгър поръча уиски. Оглеждайки бара, Едипа се почувства неспокойна – за посетителите на „Простор“ бе характерно, че всички носеха очила и се взираха безмълвно в новопристигналите. Изключение правеха двама-трима, седнали близо до вратата мъже, които чоплеха носове и се надпреварваха да хвърлят изваденото възможно по-далеч.
Изведнъж от нещо подобно на грамофон-автомат в другия край на бара избухна хор от писукания и крясъци. Разговорите пресекнаха. Стъпвайки на пръсти, барманът се върна с напитките.
- Какво става? – прошепна Едипа.
- Това е от Щокхаузен3 – осведоми я хипарът барман с посивяла брада. – Клиентите от по-ранните часове си умират за предаванията на Радио Кьолн. Но интересното започва по-късно. В целия район това е единственото заведение, в което се слуша само електронна музика. Защо не наминете някоя съботна вечер? От полунощ нататък провеждаме „Срещи на синусоидната вълна“ – срещи на живо, нали разбирате? Идват хора от целия щат, от Сан Хосе, Санта Барбара, Сан Диего...
- На живо? – учуди се Мецгър. – Електронна музика на живо?
- Пускат си ролките на магнетофоните тука, мой човек. На живо. Имаме пълна стая с аудоосцилатори, ревербератори, контактни микрофони и всичко каквото си пожелаеш. Това е в случай, че не носиш „свирка”, чат ли си? Но ако си на кеф и решиш да се включиш във веселбата, винаги ще се намери нещо подходящо.
- Аха, разбирам – каза Мецгър с очарователната усмивка на Малкия Игор.
На тяхната маса се настани хилав младеж с костюм от немачкаем плат, представи се като Майк Фалопян и започна да ги агитира да станат членове на някаква организация, известна под името „Дружество Питър Пингуид”.
- Това да не е някоя от ония десноекстремистки организации на откаченяци? – дипломатично се осведоми Мецгър.
- Те ни обвиняват, че сме параноици – премигна Фалопян.
- Кои „те“? – премигна и Мецгър.
- Кои сте „вие“? – попита Едипа.
„Дружеството Питър Пингуид” носело името на капитана на военния кораб „Неудовлетвореният“, числящ се към военноморските сили на Конфедерацията на Южните щати. В началото на 1863 година корабът отплавал с дръзкия план да пренесе край нос Хорн отряд войници със специално предназначение, който да настъпи срещу Сан Франциско и по този начин да създаде втори фронт във Войната за независимост на Южните щати. Бурите и скорбутът успели да унищожат или обезсърчат всички съдове от тази армада освен безстрашния малък кораб „Неудовлетвореният“, който след около година се появил край бреговете на Калифорния. Капитан Пингуид обаче не бил осведомен за тактическия ход на руския цар Николай II, който, за да осуети (освен всичко друго) намесата на Англия и Франция на страната на Конфедерацията, изпратил в залива на Сан Франциско своята далекоизточна флота – четири корвета и два клипера под командването на контраадмирал Попов. Пингуид не би могъл да избере по-неподходящо време за атака на Сан Франциско. Същата зима се заговорило, че кръстосвачите на Конфедерацията „Алабама” и „Самтър” скоро ще нанесат удар срещу града, и руският контраадмирал на собствена отговорност дал заповед на своята тихоокеанска ескадра да ускори ход и да се подготви за бойни действия в случай, че слуховете се окажат верни. Но кръстосвачите, изглежда, предпочитали да кръстосват океана и нищо повече. Това не попречило на Попов периодически да извършва разузнаване. Не било много ясно какво точно се е случило на 9 март 1864 година – свят ден за всички членове на „Дружеството Питър Пингуид“. Попов изпратил един кораб, вероятно корвета „Богатир” или клипера „Хайдамак“, да проучи положението. Някъде в крайбрежните води на днешния Кармел, или може би на Писмоу Бийч, около обед или привечер, двата кораба се озовали в относителна близост и единият от тях навярно е открил огън. Ако е било така, значи другият е отвърнал на огъня, но и двата кораба били извън обсега на оръдията си и затова после изобщо не могли да докажат с никакви повреди тази среща. Стъмнило се. На другата сутрин руския кораб вече го нямало. Но движението е нещо относително. Ако се вярва на едно извлечение от изпратения през април същата година на генерал-адютанта в Санкт Петербург (и понастоящем намиращ се някъде в Красний архив) корабен дневник на „Богатир” или „Хайдамак”, през нощта е изчезнал именно „Неудовлетвореният”.
- Както и да е – сви рамене Фалопян. – Ние не се опитваме да правим голям въпрос от това. Естествено, поради тази причина загубихме значителен брой поддръжници от Южните щати, където наистина можеше да се очаква, че ще имаме успех. Старата Конфедерация! Но това била първата военна конфронтация между Русия и Америка. Изстрел, ответен изстрел, и двата снаряда отишли на вятъра, а Тихият океан продължавал да се плиска. Вълните от цопването на тези два снаряда обаче се разпрострели, нараснали и сега заливат всички ни. Първата жертва от наша страна наистина бил Питър Пингуид, а не фанатикът, когото онези приятели от Обществото на Джон Бърч4
са провъзгласили за мъченик.
- Значи капитанът е бил убит? – запита Едипа.
Станало нещо много по-лошо според Фалопян. След стълкновението, ужасен от сключения, както предполагал той, военен съюз между аболюционистка Русия (през 1861 година Александър II дал свобода на крепостните селяни) и Севера, който на думи бил за освобождаване на робите, а в същото време държал своите индустриални работници в робска зависимост от надниците, Питър Пингуид няколко седмици не излизал от своята каюта, обзет от мрачни мисли.
- Тъй както го казвате, излиза, че Пингуид е бил противник на индустриалния капитализъм – възрази Мецгър. – Това според мен прави невъзможно причисляването му към антикомунистите.
- Вие разсъждавате като „бърчист” – промърмори Фалопян. – Добрите хора, лошите хора... И изобщо не стигате до истината, която лежи някъде по-надълбоко. Разбира се, че е бил враг на индустриалния капитализъм. Ние също сме против него. Не води ли той неизбежно към марксизъм? В основата си и двете са част от един и същи страшен ужас.
- Значи всичко индустриално е ужасно? – рискува да отбележи Мецгър.
- Точно така – кимна Фалопян.
- И какво станало с Питър Пингуид? – поинтересува се Едипа.
- Накрая си подал оставката. Изменил на доброто си име и своята чест. Линкълн и царят го принудили. Ето какво имах предвид, като казах, че е станал жертва. Заедно с по-голямата част от екипажа той се заселил близо до Лос Анжелос и до края на живота си се занимавал изключително със забогатяване.
- Колко трогателно – отбеляза Едипа. – И как по-точно?
- Спекулирал с недвижими имоти в Калифорния – отвърнал Фалопян.
Едипа, която тъкмо бе отпила половин глътка от уискито, го пулверизира обратно във формата на дълъг поне три метра блестящ конус и се преви от смях.
- Защо се смеете? – учуди се Фалопян. – Същата година, по време на сушата, парцелите в центъра на Лос Анжелос били продавани по шестдесет и три цента.
От масите до входа се надигна силна глъчка и всички се устремиха към току-що появилия се пълен блед младеж с кожена пощенска чанта през рамо.
- Пощата, пощата! – разкрещяха се посетителите.
Картината приличаше на сцена от войнишкия живот. Дебелият младеж, който изглеждаше доста угнетен, се покатери на бара, започна да съобщава имена и да хвърля пликове сред тълпата. Фалопян се извини и отиде при другите.
- Той носи значката на „Йойодин“. Каква е според теб тая работа? – попита Мецгър, който бе извадил очила и се взираше през тях в младежа на бара.
- Сигурно е някаква вътрешнозаводска поща – реши Едипа.
- Посред нощ?
- Вероятно за нощната смяна – предположи тя, но Мецгър само се намръщи. – След минутка се връщам – разсеяно сви рамене Едипа и се запъти към дамската тоалетна.
Там, на стената, сред надрасканите с червило цинични откровености, тя забеляза следното съобщение, написано със стегнат технически шрифт:
Проявявате ли интерес към изтънчените забавления? Вие, вашият съпруг, приятелките ви? Колкото повече сме, толкова по-весело ще бъде. Свържете се с Кърби, но само чрез С М Е Т, п. к. 7391, Лос Анжелос.
„С М Е Т?“ – зачуди се Едипа. Под обявата едва забележимо ба начертан с молив символ, който тя никога преди това не бе виждала – клуп, триъгълник и трапец:
„Сигурно е нещо сексуално“ – предположи тя, но все пак се усъмни. Намери в чантата химикалка и преписа в бележника си адреса и символа, като мислеше: „Боже мой, йероглифи!” Когато излезе от тоалетната, Фалопян вече се бе върнал на масата и лицето му бе придобило много особено изражение.
- Не трябваше да виждате това – отбеляза той, хванал в ръка един плик.
Вместо пощенска марка на плика Едипа зърна написани на ръка инициалите Д П П.
- Естествено – потвърди Мецгър. – Пощенските услуги са държавен монопол. Вие сигурно имате нещо против това.
- Не е мак толкова противозаконно, колкото изглежда – кисело се усмихна Фалопян. – Просто използваме вътрешнозаводската поща на „Йойодин“. Тайно. Обаче трудно намираме разносвачи. Има голямо текучество. Графикът им е доста напрегнат и стават много раздразнителни. А от заводската служба за сигурност са подушили, че става нещо, и са нащрек. Де Уит – и Фалопян посочи към потръпващия от нервни тикове дебел пощаджия, на когото бяха помогнали да се смъкне долу и предлагаха напитки, които той отказваше – е най-дръпнатият от всички, които сме имали тая година.
- И докъде се простира този начин на доставка? – попита Мецгър.
- Използваме го само за вътрешни нужди тук, в саннарсисткия клон на корпорацията. Във вашингтонския и, ако не се лъжа, в далаския филиал са започнали да разработват пробни проекти, подобни на нашия. Но засега ние сме единствените в Калифорния. Някои по-богати членове навиват писмата си около тухли, после ги опаковат в кафява амбалажна хартия и ги изпращат с експресна поща по влака, но не знам...
- Това донякъде ми прилича на компромис спрямо вашата идея – съчувствено отбеляза Мецгър.
- Такъв е принципът – предпазливо се съгласи Фалопян. – За да поддържаме приличен оборот, всеки член трябва да изпраща поне по едно писмо седмично чрез системата на „Йойодин“. В противен случай ни глобяват.
Той отвори писмото и го показа на Едипа и Мецгър.
Драги Майк, пишеше там, как си? Просто ти се обаждам с два-три реда. Как върви твоята книга? Струва ми се, че засега това е всичко. Ще се видим в „Простор”.
- В повечето случаи писмата са такива – тъжно призна Фалопян.
- За каква книга става дума? – попита Едипа.
Оказа се, че Фалопян пише историята на частните пощенски служби в САЩ, като се опитва да свърже Гражданската война със започналото около 1845 година движение за пощенски реформи. Според него съвсем не било просто съвпадение, че именно през 1861 година5 федералното правителство решило да вземе най-енергични мерки за прекратяване дейността на независимите пощенски компании, оцелели след множество законодателни актове от 1845, 1847, 1851 и 1855 година – актове, до един целящи финансовото съкрушаване на всякакви опити за частна конкуренция. Във всичко това Фалопян виждаше една алегория на властта – възникване, засилване и систематична злоупотреба с нея, - макар тази първа вечер да не стигна чак дотам в откровенията си пред Едипа. Всъщност единственото, с което тя го запомни тогава, бе крехкото му телосложение, хубавият арменски нос и неопределеното сходство на очите му със зелената неонова светлина.
Тъй започна за Едипа постепенното зловещо разцъфване на „Тристеро“. Или може би по-точно присъствието й на някакъв неповторим спектакъл, удължен като последно вечерно представление за награда на останалите до края. Сякаш лесносъбличащите се рокли, прозрачните сутиени, украсените с фалшиви брилянти жартиери и стриптизьорските бикини на историческия силует, които щяха да паднат едно след друго, бяха наслоени плътно, също като дрехите на Едипа в онази игра с Мецгър по време на филма за Малкия Игор; сякаш наистина щеше да се наложи едно продължаващо неопределен брой непробудни часове гмуркане към зората, преди да бъде разкрита ужасяващата голота на „Тристеро”. Може би „Тристеро” ще пофлиртува с нея със свенлива усмивка зад кулисите, с изискано кимване ще й пожелае лека нощ и ще я остави на мира? Или ще се върне след танците, ще слезе от сцената с прикован в очите на Едипа блестящ поглед и с вече злобна и безжалостна усмивка ще се приведе към нея, там, сред празните столове, и ще й наговори думи, които тя никога не би искала да чуе?
---
Бележки:
1 Става дума за погрешно изписване. Правилното е постмастър (англ. - началник на пощенска станция), а не потсмастър. - Б. пр. [горе]
2 Линейни характеристики на полупроводниковите прибори. - Б. пр. [горе]
3 Карлхайнц Щокхаузен, р. през 1928 г. - немски диригент и композитор авангардист, който твори в областта на електронната музика. - Б. пр. [горе]
4 Американска фашистка организация, основана през 1858 година - Б. пр. [горе]
5 През 1861 година започва Гражданската война в САЩ и бива завършена трансконтиненталната телеграфна линия. - Б. пр. [горе]
|