Грасилиано Рамос

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

БАЛЕЯ*

 

Грасилиано Рамос

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

          Грасилиано Рамос е роден на 27 октомври 1892 г. в Кебрангуло, щат Алагоас. Признат е за един от най-големите бразилски романисти.
         Сътрудничи към различни вестници и списания: „Корейо да маня”, „Тарде”, „Секуло”, „Жорнал де Алагоас” и други. Работи като журналист, коректор, търговец, директор на държавна печатница. Превежда „Чумата” от Камю и „Спомените на един чернокож” от Букър Т. Вашингтон. Пише детска литература, очерци, разкази, мемоари и романи. През 1951 г. е избран за председател на Сдружението на бразилските писатели.
         Представеният разказ „Балея” е част от книгата „Сух живот” – неговият шедьовър, който, отивайки отвъд регионалната действителност, майсторски засяга някои универсални теми като потисничеството, страданието и трудностите на общуването. „Сух живот” е признат за един от най-големите романи на бразилската литература.
         Рамос умира на 20 март, 1953 г.

      ОСНОВНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ:

       

      Романи:

       

      Племето каете (1933);
      Свети Бернардо (1934);
      Мъка (1936);
      Сух живот (1938).

       

      Мемоари:

       

      Детство (1945);
      Спомени от затвора (1953);
      Пътуване (1954);
      Криволичене (1962).

       

      Детско-юношески книги:

       

      Земята на голите деца (1939);
      Историите на Александър (1944);
      Непълни истории (1946).

       

 

         Кучката Балея взе да умира. Беше отслабнала, козината й поокапа тук-там и ребрата й се очертаваха върху розовата плът, където имаше тъмни загнояли кървящи петна, които събираха мухите. Раните и подутините по устата й затрудняваха поемането на храна и вода.
         Фабиано си помисли, че това е начало на непоносимост към водата и затова върза около шията й наниз от обгорена царевична сърцевина. Но Балея се влошаваше все повече и повече. Търкаше се в колците на кошарата или ходеше по шубраците. Беше неспокойна. Гонеше мухите, като тръскаше клепналите си уши, клатеше проскубаната си къса опашка, която в основата беше дебела и набраздена и приличаше на опашката на гърмяща змия.
         Тогава Фабиано реши да я убие. Отиде да вземе кремъклийката си, почисти я, излъска я с парцала и се опита да я зареди добре, за да не страда много животното.
         Жена му Витория се затвори в стаята, влачейки след себе си уплашените деца, които предусещаха нещастието и не спираха да задават един и същ въпрос:
         - Какво ще правят с Балея?
         Бяха видели оловото и барута, а и поведението на Фабиано ги тревожеше. Подозираха, че Балея е в опасност.
         Тя беше като член на семейството. Тримата си играеха заедно. По-точно, нямаше разлика между тях. Търкаляха се в пясъка край реката и в меката и дебела тор, която вече застрашаваше да покрие кошарата на козите.
         Понечиха да завъртят райбера и да отворят вратата, но Витория ги замъкна до леглото от пръти, сложи ги да легнат и се опита да запуши ушите им – притисна главата на по-голямото дете между бедрата си и постави длани върху ушите на другото. Понеже децата се съпротивляваха, тя се помъчи да ги накара да й се подчинят, като мърмореше енергично.
         На нея също й беше тежко на сърцето, но се бе примирила – естествено, че решението на Фабиано беше необходимо и правилно. Бедната Балея.
         Ослуша се. Чу как оловото се изсипва в цевта на оръжието, чу и глухите звуци при затъпкването с шомпола. Въздъхна. Бедната Балея.
         Децата започнаха да викат и да ритат. И тъй като Витория се беше отпуснала, по-едрото успя да й се изплъзне. Тя изруга:
         - Дявол такъв!
         В борбата, която поведе, за да хване отново непокорното си дете, наистина се разяри. Какво безочие! Тя чукна с кокалчетата на пръстите си главата на детето, свряло се между червената покривка на леглото и полата на цветя.
         Постепенно гневът й намаля и Витория, докато приласкаваше децата, изпита отвращение към болното животно. Цъкаше с език и го наричаше с грозни имена. Противна гадина, само точи лиги. Не е редно да се остави в дома едно пощръкляло куче. Ала си даваше сметка, че е прекалено сурова. Беше невъзможно Балея да е побесняла. Съжаляваше, че мъжът й не изчака още един ден, за да разберат дали екзекуцията наистина е необходима.
         В този момент Фабиано ходеше под навеса и щракаше с пръсти. Витория сви рамене и се опита с тях да запуши ушите си. Тъй като това се оказа непосилна задача, понадигна ръце, без да пуска детето, и така успя да скрие част от главата си.
         Фабиано обиколи къщата в частта под навеса, като оглеждаше дърветата и портата и през цялото време насъскваше някакво невидимо куче срещу други невидими животни:
         - Дръж! Дръж!
         Веднага след това влезе вътре, мина по коридора и стигна до ниския кухненски прозорец. Огледа терена и видя как Балея се чеше, търкайки се в дървото. Приближи пушката до лицето си. Животното изгледа стопанина си с недоверие, изви се около ствола и се завъртя. Застана от обратната страна на дървото. Попдплашено се сви. Виждаха се само едни черни очи. Подразнен от маневрата, Фабиано изскочи през прозореца, прилепи се прав към оградата на обора, спря до кола на ъгъла и отново приближи пушката до лицето си. Тъй като животното беше застанало така, че не беше удобна мишена, пристъпи още малко напред. Щом се озова при храстите, се прицели и натисна спусъка. Успя да рани задната част на кучето и направи негоден единия крак на Балея, която започна да лае отчаяно.
         Щом чу изстрела и лая, Витория се хвана за Богородицата, а децата се търкулнаха в леглото, плачейки на висок глас. Фабиано се прибра.
         Балея бързо избяга. Заобиколи ямата за дъждовна вода, влезе в малката градина отдясно, мина покрай карамфилите и тенджерите с пелин, промуши се през една дупка в оградата и прекоси двора, тичайки на три крака. Приближи до навеса, но се уплаши да не попадне на Фабиано и се отдалечи към кошарата. Там поспря за миг. Беше объркана. После тръгна напосоки.
         Пред волската кола задният й крак отказа. Губеше много кръв. Пое нататък като човек – на два крака, влачейки с мъка задната част на тялото си. Понечи да се върне и да се скрие под колата, но се уплаши от колелото.
         Упъти се към дивораслите овошки. В корените на едно от дърветата имаше дълбока и мека дупка. Обичаше да се търкаля там – покриваше се с прах и по този начин избягваше мухите и комарите. А когато станеше, по раните си имаше полепени сухи листа и клечки, превръщаше се в животно, различно от другите.
         Ала падна, преди да успее да стигне до така желаната бърлога. Опита да се изправи, вдигна глава и изпъна предните си крака, но останалата част от тялото продължи да лежи на една страна. В тази усукана поза й беше много трудно да се раздвижи. Започна да рие с лапи, забиваше нокти в земята, залавяше се за дребните камъчета. Накрая се предаде и притихна до камъните, където децата хвърляха умрелите змии.
         Ужасяваща жажда изгаряше гърлото й. Помъчи се да види краката си, но не успя да ги различи – погледът й се премрежваше от някаква мъгла, която й пречеше да вижда. Залая. Искаше да ухапе Фабиано. В действителност не лаеше, а виеше тихичко, като воят постепенно замираше и ставаше едва доловим.
         Тъй като слънцето я заслепяваше, успя да се придвижи няколко педи напред и да се скрие в сенчестата ивица до камъка.
         Беше тревожна. Погледна се отново. Но какво ставаше с нея? Мъглата беше все по-гъста. Идваше все по-близо.
         До нея достигна приятната миризма на морските свинчета, които се спускаха по хълма, но миризмата беше слаба и в нея се примесваха частици от други същества. Сякаш хълмът се беше отдалечил, отдалечил. Повдигна муцунката си и вдиша бавно въздуха – имаше желание да се изкачи по възвишението и да последва морските свинчета, които тичаха и скачаха на воля.
         Започна да се задъхва и да диша с мъка, мислейки, че лае. Прекара език по края на устата си, но не й стана приятно. Обонянието й все повече се губеше – сигурно морските свинчета бяха избягали.
         Забрави ги и отново изпита желание да ухапе Фабиано, който изплува пред очите й, станали като стъклени, с някакъв странен предмет в ръката. Не знаеше какво е това в ръката му, но започна да трепери, убедена, че нещото крие неприятни изненади. Направи усилие да се обърне и да подвие опашка. Затвори натежалите си клепачи и си представи, че опашката й е прибрана. Нямаше да може да ухапе Фабиано – беше се родила при него, в един кашон, под леглото от пръти, и беше прекарала живота си в подчинение, лаейки, за да събира добитъка, когато говедарят пляска с ръце.
         Неизвестният предмет продължаваше да я застрашава. Затаи дъх, прикри зъбите си и проследи врага изпод падналите си клепачи. Остана така известно време. После се успокои – Фабиано и опасното нещо бяха изчезнали.
         Отвори очи с мъка. Сега пред нея се спускаше плътен мрак. Слънцето със сигурност беше изчезнало.
         Чу как звънците на козите дрънкат откъм брега на реката. Наоколо се разнесе миризма на кози.
         Балея се стресна. Какво правеха тия животни навън посред нощ? Неин дълг беше да стане и да ги заведе на водопой. Сбърчи нос, опитвайки се да надуши децата. Учуди се, че ги няма.
         Вече не се сещаше за Фабиано. Беше се случило нещо страшно, но Балея не го свързваше с безсилието, в което се намираше, нито пък разбираше, че вече няма отговорности. Тревога обзе малкото й сърчице. Тя трябваше да пази козите, че по това време сигурно край реката се носи миризмата на пумата, която броди в отдалечените гъсталаци. За щастие децата спяха на рогозката под полицата, където Витория държеше лулата.
         Зимна нощ – мразовита и мъглива – обгръщаше бедното създание. Абсолютна тишина. Никакви признаци на живот в околността. Старият петeл не пееше в курника, Фабиано не хъркаше в леглото от пръти. Тези звуци бяха безразлични на Балея, но когато петелът пляскаше с криле, а Фабиано се въртеше в леглото, присъствието им водеше до усещането за изблици на семейна близост. Сега сякаш домът се беше обезлюдил.
         Балея дишаше учестено, с отворена уста. Челюстта й висеше, без да може да я контролира. Езикът й беше отвън, напълно безчувствен. Тя не знаеше какво се е случило. Гърмежът, ударите в стаята, трудният преход от ямата за дъждовна вода до края на двора – всичко това изчезна от душата й.
         Навярно се намираше в кухнята, сред камъните, които служеха за саджак. Преди да си легне, Витория почистваше въглените и пепелта, помиташе обгорения под и мястото ставаше тъкмо като за легло на куче. Топлината пропъждаше бълхите, земята ставаше по-мека. А след дрямката множество морски свинчета тичаха и скачаха – цял легион от морски свинчета нахлуваше в кухнята.
         Треперенето се изкачваше нагоре – от корема стигна до гърдите на Балея. От гърдите надолу – пълна безчувственост и липса на всякакви усещания. Но останалата част от тялото беше настръхнала. Сякаш някакви бодли проникваха в полуразядената от болестта плът.
         Балея подпираше уморената си главица върху камъка. Камъкът беше студен – навярно Витория беше оставила огъня да угасне твърде рано.
         Балея искаше да спи. Щеше да се събуди щастлива, в свят, пълен с морски свинчета. И щеше да ближе ръцете на Фабиано, един огромен Фабиано. Децата щяха да се въргалят заедно с нея, да се търкалят в един огромен двор, в една огромна козя кошара. А светът щеше да е пълен с морски свинчета – дебели и огромни морски свинчета.

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „РАЗКАЗИ ОТ ГРАСИЛИАНО РАМОС И МАШАДО ДЕ АСИС“ (Посолство на Бразилия, ИК „Огледало“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Пауло Америко Вейга Воловски (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 04. ноември 2016 г.
Публикация в кн. „Разкази от Грасилиано Рамос и Машадо де Асис“, пр. Вера Киркова-Жекова, Посолство на Бразилия, ИК „Огледало“, С., 2015 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]