Аз все четях... Край влажните стъкла
ръмеше дъжд в следобедна мъгла.
Не чувах вече вятъра навън,
четях като насън.
От страниците гледаха лицата
на хора, с мисли губещи се в мрак.
А времето бе спряло своя бяг.
Аз виждах как засипва светлината
мъглявостта от думи, виждах как
се рее: вечер, вечер... над словата.
Аз не отмествах поглед: редовете
се късаха и думите им вече
се пръскаха, без нищо да им пречи.
Аз знаех, че небето е далече
над паркове с лъчиста светлина.
Но слънцето след тази лятна вечер
ще мине пак - сега настъпва тя
и някак все по-малко се пилее
над хората по дългите алеи,
и чуват те как почва да живее
шумът на най-нищожните неща.
Но вдигна ли очи, не ми се струва,
че този странен свят е станал друг.
Което у мен, вън съществува -
без граници е то и там, и тук,
и сякаш все по-силно ме вълнува.
Докосна ли с очите си нещата
и хората, разраства се Земята,
прегръща цялото небе почти,
а първата звезда над равнината
като последен селски дом блести.

1901

върни се | съдържание | продължи