Посвещавам тази книга на мъжете и жените,
които ми спасиха живота.

         „Ние сме различни, вече не сме същите, каквито сме били преди вчерашното нещастие.“

                                                                                                                                                          Самюъл Бекет

         Из „Част първа: Ангелът на смъртта“

         Изстрелът е действие от дистанция, но нападението с нож се отличава с някаква интимност, ножът е оръжие за близко нападение, а престъпленията, извършени с него, са съкровени срещи. „Ето ме, негоднико - прошепва ножът на жертвата, - чаках те. Виждаш ли ме? Точно пред лицето ти съм, забивам смъртоносното си острие в шията ти. Усещаш ли? Ето ти още, и още. Тук съм. Точно пред очите ти.“
         Според новинарските емисии Н. е прекарал с мен двайсет и седем секунди. За двайсет и седем секунди - ако сте религиозен човек - може да изрецитирате „Отче наш“. А ако не сте религиозен, можете да изрецитирате сонет на Шекспир, може би онзи за летния ден, или любимия ми 130: „Очите й не са съвсем звезди“¹. Четиринайсет стиха в петостъпен, шестостъпен и осмостъпен ямб: толкова време прекарахме заедно в единствения момент на близост, който някога ще споделим. Близост между непознати. С тази фраза понякога описвам приятно преживяване по време на четене, онова щастливо единение на вътрешния живот на автора и читателя.
         В нашето единение нямаше нищо щастливо. А може и да е имало за Н., който накрая се беше докопал до мишената си, ножът му беше пронизвал тялото на въпросната мишена отново и отново и той имаше всички основания да смята, че начинанието му се е увенчало с успех, че самият той се е възправил на историческата сцена като човек, който е изпълнил отколешна заплаха.
         Да. Мисля, че той вероятно е бил щастлив в онзи интимен миг помежду ни.

         Помня как лежах на пода и гледах локвата кръв, която плъзваше покрай тялото ми. Това е много кръв, помислих си. И после си казах: аз умирам. Не се чувствах драматично, нито особено ужасно. Усещах вероятност. Да, най-вероятно се случва еди-какво си. И някаква деловитост.
         Рядко някой съумява да опише преживяване, близко до смъртта. Нека отбележа най-напред какво не се случи. В чувствата ми нямаше нищо свръхестествено. Никакъв „тунел от светлина“. Никакво усещане, че се издигам над тялото си. Всъщност рядко някога съм се чувствал толкова здраво свързан с тялото си. Тялото ми умираше и ме отвеждаше със себе си. Беше наситено физическо усещане. По-късно, когато вече бях извън опасност, щях да се запитам кой или какво съм смятал, че е въпросният „аз“, същността, която обитава тялото, но не е тялото, онова, което философът Гилбърт Райл на едно място нарича „призракът в машината“. Никога не съм вярвал в безсмъртието на душата и според моя опит Шътокуа го потвърди. Въпросният „аз“, който и каквото да беше, несъмнено беше на прага на смъртта заедно с тялото, което обитаваше. Понякога съм заявявал полушеговито, че нашето разбиране за нетелесния „аз“ или „себе“ може да означава, че сме притежавали смъртна душа, същност или съзнание, чийто край настъпва заедно с края на физическото ни съществуване. Вече съм на мнение, че може би това не е съвсем шега.
         Докато лежах на пода, не мислех за тези неща. Съзнанието ми беше ангажирано от трудно поносимата тревога, че ще умра далеч от любимите си хора, сред непознати. Най-силно от всичко усещах безгранична самота. Никога повече нямаше да видя Елайза. Никога нямаше да зърна синовете си, нито сестра си и нейните дъщери.
         Някой да им съобщи, опитвах се да кажа. Не знам дали някой ме е чул или разбрал. Гласът ми звучеше някак отдалеч, дрезгав, пресеклив, неясен, неточен.
         Виждах неясно като в огледало. Чувах неясно. Имаше много шум. Усетих, че група хора ме заобиколиха, приведоха се над мен и всички крещяха едновременно. Паянтов купол от човешки тела, който похлупи проснатото ми тяло. Похлупак, един кулинарен термин. Сякаш бях главното блюдо в менюто - поднесено окървавено, saignant - и те искаха да ме запазят топъл, като ме похлупят, образно казано.
         Трябва да поговоря за болката, защото по този въпрос собствените ми спомени значително се различават от спомените на околните - публика, сред която имаше поне двама лекари. Хора от тази група са казали пред журналистите, че съм „виел от болка“, че непрекъснато съм питал: „Какво ми има на ръката? Страшно ме боли!“. Странно защо аз нямам спомен за болка. Може би шокът и смайването надмогват възприятията за страдание. Не знам. Сякаш беше прекъсната връзката между моята „външна“, светска същина, която висеше от болка, и моята „вътрешна“, затворена в себе си същина, която беше някак откъсната от сетивата ми и както смятам сега, беше в делириум.
         Редръм е „убийство“ на английски, прочетено отзад напред... Ред Ръм е кон, спечелил три пъти Голямото национално конно състезание с препятствия. През 73-та, 74-та и 77-а. Ето такива хаотични безсмислици ми минаваха през главата. Чувах обаче и откъслеци от онова, което се говореше над мен.
         „Срежете му дрехите, за да видим къде са раните“, провикна се някой.
         О, хубавият ми костюм „Ралф Лорън“, помислих си.
         И после ножиците - или пък нож, наистина нямам представа - разрязаха дрехите ми. Наистина трябваше спешно да се погрижат за някои неща. Имаше обаче и неща, които аз трябваше да кажа.
         „Кредитните ми карти са в онзи джоб - изломотих, ако някой ме слушаше. - Ключовете ми за вкъщи са в другия.“
         Чух мъжки глас да казва: „Какво значение има?“.
         После втори глас: „Разбира се, че има, не знаете ли кой е той?“
         Най-вероятно умирах, така че какво значение имаше наистина. Едва ли щяха да ми трябват ключовете за вкъщи и кредитните карти.
         Сега обаче, като обръщам поглед назад и чувам как гласът ми настоява за тези неща, за нормални ежедневни подробности, ми се струва, че част от мен - борбена частица някъде дълбоко - просто не е възнамерявала да умира и напълно сериозно се е канела да използва ключовете и кредитните карти отново в даден бъдещ момент, затова е държала на тяхното съществуване с цялата сила на волята си.
         Част от мен е нашепвала: Живей, живей.

         За протокола: получих си всичко: картите, ключовете, часовника и малко пари, всичко. Нещо не беше откраднато. Не получих чека, който беше във вътрешния джоб на сакото ми. Беше окървавен и полицията го задържа като веществено доказателство. По същата причина задържаха и обувките ми. (Хората ме питат защо съм толкова учуден, че нито една от вещите ми не е изчезнала. Защо някой ще краде в такъв трагичен момент? Явно понякога аз съм по-разочарован от човешката природа от хората, които ми задават тези въпроси. Радвам се, че моите подозрения се оказаха неоснователни.)

         Нечий палец притискаше шията ми. Голям палец като че ли. Притискаше най-голямата рана, за да спре кръвта. Собственикът на палеца се представяше на всеки, склонен да го слуша. Бил пенсиониран пожарникар. Казвал се Марк Перес. Или пък беше Мат Перес. Той беше един от многото хора, които ми спасиха живота. В онзи момент обаче в моето съзнание той не беше пожарникар в пенсия. Беше палец.
         Някой, вероятно лекар, нареждаше: „Вдигнете му краката. Кръвта трябва да тече към сърцето му“. Ръце вдигнаха краката ми. Бях на пода, дрехите ми бяха разрязани върху тялото, а краката ми бяха вдигнати във въздуха. Същински крал Лир, „не... съвсем с ума си“, но с достатъчно ясна мисъл, за да се чувствам... унижен.
         През следващите месеци щяха да последват още много подобни кървави унижения. Заради тежките наранявания, се лишаваш от телесното си уединение, губиш автономността на физическото си тяло, на онзи съд, в който плаваш. Допускаш го, защото няма алтернатива. Отстъпваш капитанското място на своя кораб, за да не потъне. За да оцелееш, позволяваш на хората да правят с тялото ти каквото решат - да го дупчат, източват, инжектират и шият, да оглеждат голотата ти.

         Вдигнаха ме на носилка. Носилката вдигнаха на количка. После бързо излязох от сцената на открито, към хеликоптера, който чакаше. През цялото време палецът на име Мат или Марк Перес не помръдна от мястото си и притискаше раната на врата ми. В хеликоптера обаче се разделих с палеца.
         Колко тежите?
         Вече губех съзнание, но разбрах, че въпросът е насочен към мен. Въпреки тежкото си състояние, ми беше неловко да отговоря. През последните години теглото ми се увеличи неконтролируемо. Съзнавах, че трябва да отслабна може би с двайсет-двайсет и пет килограма, но това беше много и аз не се справях добре. А сега трябваше да съобщя срамната цифра пред всички край мен.
         Успях да отроня по срички. Сто и осем.
         Хеликоптерът беше малък, на жълто-черни ивици, без врати и със строго ограничение на маскималната тежест. На борда нямаше място за палец на име Мат или Марк Перес. Мястото му зае друг палец или друг човек. Вече не възприемах нищо ясно.
         Летяхме. Това го знаех. Усещах въздуха под нас, движението, оживената дейност край себе си. Кацнахме толкова меко, че не усетих кога отново сме на земята. Смътна представа за тичащи хора. Предполагам, че покриха носа и устата ми с маска, за да ме упоят. И после... нищо.

         Четири дни по-късно Институтът „Шътокуа“ излезе с изявление, в което отчасти се казваше следното: „Занапред на територията на Института ще има засилено полицейско присъствие. Освен това ще влязат в сила широкообхватни мерки за сигурност, много от които няма да бъдат видими за посетителите и обитателите. Институтът работи със собствени консултанти по сигурността и с редица правоохранителни органи с цел прилагане на допълнителни мерки за сигурност и от съображения за контрол на риска“. (Десет месеца по-късно, на 15 юни 2023 г., обещаните мерки за сигурност бяха разкрити пред пресата.)
         След дъжд качулка, ще си помисли някой.
         Внимателният читател обаче сигурно ще се досети: аз оцелях. В красивия бразилски роман на Машадо де Асис „Посмъртни спомени на Брас Кубас“, едноименният герой признава, че разказва историята си отвъд гроба. Не обяснява как, а аз точно този похват не съм го усвоил.
         И така, след като оцелях - имам да казвам още много по този въпрос, - отново не мога да избягам от склонността на ума си да прави свободни асоциации.
         Ножове. Ножове в любими филми. „Нож във водата“ на Полански“ - притча за насилието и изневярата. Ножове в любими книги. „Финият нож“ на Филип Пулман, който разтваря пролуки между световете и позволява на притежателя си да странства из многобройни реалности. И разбира се, касапският нож, с който протагонистът в „Процесът“ на Кафка е убит на последната страница на книгата. „Процесът“. „Като куче! - каза той така, като че ли този позор щеше да го надживее.“²
         И още два лични ножа.
         Първият: през 1968 година, след като завърших Кеймбридж, заминах при родителите си в Карачи, в Пакистан, докато реша какво да правя с живота си. По онова време относително нова местна телевизия вечер пускаше англоезичен филм, обикновено епизод от „Бонанза“. Господинът, който тогава управляваше „Карачи ТВ“, Аслам Азхар, беше приятел на леля ми Баджи (бегам Амина Маджид Малик, изтъкната учителка и по-голяма сестра на майка ми). Тя ми уреди среща с него и аз му представих идеята си. Предложих му, щом иска да пуска английски филми, да предложи оригинален материал, вместо повторения на епизоди от „Хаваи 5-0“. Описах му продукцията на едкоактната пиеса на Едуард Олби „Случка в зоопарка“. „Дълга е петдесет минути - казах му, - колкото и „Коломбо“, така че ще попадне в същия слот. Само двама герои и действието се развива на пейка в парка, тъй че няма да е скъпо.“ Представлението ми свърши работа. Аз режисирах и участвах в продукцията. Беше жалка история и за късмет - не е съхранена.
         В кулминацията на пиесата моят герой трябва да се прониже с нож, който държи другият герой. Ножът, който ми дадоха, беше истински. Острието не се прибираше в дръжката. Беше си съвсем истински нож, с наточено десетсантиметрово острие. „Какво да го правя това?“, попитах отговорника за декорите.
         „Ами, играй“, гласеше отговорът.
         Вторият: преди двайсет години, романът, който на „Шалимар клоунът“, се роди от един образ, който не можех да прогоня от съзнанието си: образът на мъртъв човек, който лежи на земята, а друг човек, неговият убиец, се е надвесил над него с окървавен нож в ръка. Много по-късно разбрах кои са двамата мъже и каква е тяхната история. Целият се разтрепервам, като се замисля за това сега. Обикновено не възприемам книгите си като пророчества. В живота си съм преживявал неприятности с пророци и не желая тази титла. Но като се замисля как се появи този роман, ми е трудно да не възприемам образа най-малкото като предусещане. Понякога въображението работи по начини, които дори въобразяващият си не може да проумее напълно.
         Първото изречение на „Сатанински строфи“ също се върна да ме преследва: „За да се родиш наново - пееше Джебраил Фаришта, падайки от небесата, - първо трябва да умреш“³.

---

¹ Превод Валери Петров - Б. пр. [горе]
² Превод Димитър Стоевски - Б. пр. [горе]
³ Превод Асен Георгиев, Любен Лачански - Б. пр. [горе]

---

„Нож“ на Салман Рушди излезе на български език с марката на Издателство „Колибри“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!