Моля да ми простите - пишеше Симон. - Наистина нямах право да ви говоря така. Ревнувах, а сигурно имаш право на ревност само към онова, което е твое. Тъй или иначе, явно ви досадих. Ще се отървете от мен, заминавам за провинцията да гледаме едно дело с великия адвокат. Ще живеем в стара селска къща, у негови приятели. Предполагам, че креватите ще миришат на върбика, ще накладем огън във всички стаи, а сутрин птичките ще пеят пред прозореца ми. Ясно ми е обаче, че този път не ще успея да вляза в ролята на млад човек с пасторални вкусове. Вие ще спите до мен, ще си въобразявам, че мога да ви докосна, осветена от пламъците - десет пъти ще посегна да го сторя. Не си мислете - дори да не желаете повече никога да ме видите, - не си мислете, че не ви обичам.

         Ваш Симон.

         Писмото трепкаше между пръстите на Пола. Плъзна се на чаршафа, после на килима. Пола положи глава на възглавницата, затвори очи. Той очевидно я обичаше... Тази сутрин беше отпаднала, спа лошо. Дали заради кратката фраза, изпусната от Роже предишния ден, докато тя го разпитваше откъде е минал на връщане, кратка фраза, която отначало не й направи впечатление, но тъкмо на нея той се запъна, гласът му постепенно замря до шепот. „Разбира се, прибирането в неделен ден винаги е отвратително... Но пък по магистралата караш бързо дори когато движението е натоварено...“
         Ако интонацията му не се беше променила, тя без съмнение щеше да подмине думите му. Но веднага задейства несъзнателен рефлекс на ума, ужасният защитен рефлекс, особено развил се у нея през последните две години, и тя си представи прекрасна, току-що построена магистрала до Лил, каквато не съществуваше. Той млъкна, Пола не го погледна и трийсет секунди по-късно се наложи сама да поднови разговора им на безметежна двойка. Приключиха вечерята, поддържайки същия тон, но Пола имаше чувството, че никога няма да се избави от умората и обезсърчението, които я владееха далеч повече от ревността и любопитството, пред нея се изопваше тъй познатото и тъй свидно лице, което се мъчеше да прозре дали тя се е досетила - лице, което диреше болката върху нейното като нетърпим палач. И тя чак си помисли: „Нима не стига, че ми причинява болка, не може ли поне да му е безразлично?“ Струваше й се, че изобщо не ще смогне да стане от стола, да прекоси ресторанта с лекотата и грацията, които той очакваше от нея, нито дори да се сбогува пред входа. Искаше да е способна на друго, искаше да е способна да го обсипе с хули, да го замери с чаша, да се отърси от себе си, от всичко, придаващо й достолепие и стойност, от всичко, отличаващо я от разните фльорци, с които той общуваше. Жадуваше да е като тях. Той премного й беше обяснявал как те не представляват нищо за него, как си е такъв и не желае да го крие от нея. Да, държал се бе честно. Но тя се чудеше дали честността, единствената възможна честност в този объркан живот, не се състои в това да обичаш някого достатъчно, за да го направиш щастлив. Дори ако трябва, с цената на отказ от любимите самоизяви.
         Писмото на Симон бе останало на килима и изправяйки се, тя го настъпи. Вдигна го, препрочете го. После отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади писалка и хартия и се зае да отговори.

         Симон седеше сам в дневната, понеже след приключването на делото се отдръпна от тълпата, която поздравяваше адвокатското величие. Къщата беше печална и студена, предишната нощ бе паднала слана и от прозореца се съзираше застинал пейзаж от две дървета и пожълтяла морава, посред която бавно се разкапваха два плетени стола, принесени в жертва пред есента от някой немарлив градинар. Симон четеше книга на английски, странна история за превърната в лисица жена, и от време на време се смееше на глас, но неспокойно, шаваше с крака, кръстосваше и разкръстосваше глезените си и усещането за физически гнет постепенно го откъсваше от книгата до мига, в който стана, захвърли томчето и излезе.
         Спусна се по нанадолнището до малко езерце в края на градината, вдишвайки мириса на студ и мириса на вечер, примесени с по-далечния дъх на огън от суха шума, чийто дим едва различаваше зад живия плет. Този дъх обичаше повече от всички други и за миг поспря, за да го поеме по-дълбоко, затворил очи. Сегиз-тогиз птичка изчирикваше кресливо и това съвършено цяло, единението на множество носталгии, смътно облекчаваше неговата. Той се надвеси над лишената от блясък езерна повърхност, потопи ръка, загледа слабите си пръсти, които водата сякаш пречупваше под ъгъл почти перпендикулярно на дланта. Не помръдваше, вяло стискаше и отпускаше пестник под водата, като че ли за да примами някаква чудновата риба. Не беше виждал Пола вече седем дни, седем дни и половина. Навярно е получила бележката му, кротко е свила рамене и я е скрила, за да не би Роже да я намери и да му се присмее. Защото тя беше добра, знаеше си. Беше добра, нежна и нещастна и той се нуждаеше от нея. Но как да й го внуши? Една вечер в тази злокобна къща вече се бе опитал да насочи мислите си към нея тъй дълго и настойчиво, че да я достигнат в далечния Париж, дори слезе по пижама да рови из библиотеката, за да открие наръчник по телепатия. Естествено, нищо не се получи. Ясно му беше, че е детинщина, той вечно търсеше пътя към каквото и да било в хлапашки разрешения или разчиташе на късмета си. Ала Пола беше личност, която трябва да заслужиш, нямаше какво да се лъже. Не ще успее да я спечели с чар. Напротив, усещаше, че външността му го принизява в очите й. „Изглеждам като селски ерген“ - изохка той на глас и птичката за кратко прекъсна пронизителното си пиюкане.
         Бавно се върна към къщата, полегна на килима, подкладе огъня с една цепеница. Великият адвокат ще се върне, скромен в своя триумф, но по-самоуверен отвсякога. Ще припомни разни известни процеси пред няколко заслепени провинциалистки, които при десерта вече ще са поотегчени и ще започнат да извъртат премрежените си от леката мъглица на бургундското очи към младия, вежлив и мълчалив стажант, тоест към него. „Ей с тая може да ви огрее“ - ще му пошушне Фльори и вероятно ще му посочи най-презрялата. И друг път бяха пътували заедно, но въпреки сексуално-маниакалните намеци на великия адвокат ни един от двамата не бе стигал до крайност.
         Предвижданията му се потвърдиха. Ала вечерята се оказа измежду най-радостните в живота му - той не спря да приказва, прекъсваше великия адвокат и всички присъстващи жени се прехласнаха по него. Връщайки се, Фльори му бе връчил писмо, препратено от авеню Клебер до Съдебната палата в Руан. Беше от Пола. Той пъхаше ръка в джоба си, усещаше го под пръстите си и се усмихваше от щастие. А докато говореше, се мъчеше да си припомни точното му съдържание и бавно го възстановяваше в ума си.
         Мило момче - все така го наричаше, - писмото ви беше прекалено тъжно. Не заслужавам толкова много. Впрочем затъжих се за вас. Доста съм объркана. - Следваше името му, Симон, и накрая чудните думички: - Връщайте се скоро.
         Ще се върне незабавно, още щом привърши вечерята. Ще кара бързо до Париж, ще се отбие пред дома й, може да я зърне.
         В два часа беше пред жилището й, неспособен да помръдне. Половин час по-късно една кола спря пред неговата, Пола слезе - сама. Той пак не помръдна, проследи я с очи как прекосява улицата, как маха с ръка към колата, която потегли. Не беше в състояние да се помръдне. Това беше Пола, той я обичаше и слушаше как тази любов у него зове Пола, настига я, мълви й; слушаше я, без да помръдва, уплашен, с изтерзано и опразнено съзнание.

---

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Колибри“ - www.colibri.bg като част от великолепната „Бисерна поредица“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!