Тая музика струва, колкото и клизмата за мъртвия, каза Лещян в коридора на другаря си по стая, някой си Имре Сада, когато след терапевтичния музикален сеанс излязоха с останалите от студената зала, където, седнали на твърдите пластмасови столове, слушаха нещо от един магнетофон, а после трябваше да кажат кой за какво си е мислел. Лещян никога не казваше истината, от самото начало мислеше колко по-добре е да стоиш на тишина, кога ще го пуснат да си ходи и какво ще има за обяд. Понеже, питам аз, продължи в болничната стая, ще ми осигури ли тази музика работа? И ще върне ли бившата ви съпруга? В стаята бяха само двамата, но пак не разговаряха много, Лещян почти непрекъснато ядеше, спеше или се излежаваше в леглото с мечешката си снага. Сада пък четеше, сега обаче неочаквано каза: вийте, драги! Колкото ви гърло държи! Аз например винаги се успокоявам от това! Обясни, че си купил малък имот в планината, наблизо имало скала, покатерва се на нея и започва да вие. Виете значи, попита Лещян, ама как? За помощ ли? Или само така, във въздуха? Само така, каза Сада, както зверовете. Да сте виждали например вълк с депресия? Лещян призна, че не е, странно място би било това, макар че едно-две животни се срещат и тук. Не повярва, но сетне все повече мислеше за тази работа. И той има едно местенце в Домбош, до гората, вярно, че скала няма, но може да изпробва виенето.
        Когато най-накрая го пуснаха, предписаха му лекарства, дадоха му съвети, не пийте, не се нервирайте, намерете си занимание, след един месец на контролен. Ако има проблеми, може и по-рано, ако така смятате. Какво да смята, попита се навънка, на улицата, та той още сега смята така. Ако се прибере вкъщи, чака го жена му, на лицето й – вечна скръб и притеснение, спи до него със събрани колене и готви за дни напред. Карай да върви, реши с помрачено настроение, ще хапне нещо, ще обърне няколко бутилки бира и всичко почва отначало. Тогава се сети за мястото. Какво ще стане, ако отиде направо там? Да, там отива! Хвана автобус, който го закара на гарата, влакът вече беше композиран, но имаше време да купи храна и бутилка ракия, да вървим тогава, рече си решително, докато сядаше в купето, да вървим да вием. Засмя се на глас, изгледаха го странно, но не го интересуваше никой и нищо, зяпаше навън и се смееше.
        Вилната зона на Домбош не е пренаселена, гражданите се изсипват тук само за уикенда, но и тогава не мътят много водата, Лещян общо взето не го познаваха, идваше рядко и парцелът му беше по-настрани, когато прекоси пешком прашния черен път, дори кучетата не го залаяха. Вече се свечеряваше, когато продължителен, дълбок, адски вой болезнено проряза тишината на здрача. Бай Наги, старият виладжия, се качи на стълбата, загледа по посока на виенето, но видя само шишкав човек, стоеше малко по-нататък, до едно дърво край гората, и виеше. Не го бият, нито го убиват, рече надолу на жена си, само реве. Тогава е луд, каза леля Юлишка притеснено, трябва да кажем на момчето на Чиге, то има телефон, да повика линейка, ще вземе да ни изпотрепа тоя. Бай Наги беше седемдесетгодишен, но такова чудо още не беше виждал, онзи се дереше като хванат натясно звяр, отпиваше солидно от шишето, а кучетата виеха в къщите, мучеше крава, загрухтя прасе, кокошките се разкрякаха уплашено, както когато усетят лисица. Мене ако ме питаш, обади се по-късно старецът умислено, тук не трябва линейка, ами ловец.

        Szabadon, mint a vadak, 2004
        Преведе от унгарски Мартин Христов, редактор Светла Кьосева.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.