Един човек говори, разказва живота си. Или чуждия живот, неща, които вижда край себе си. До скоро е мълчал, сега надига глас. Кротко, простичко, немногословно. И спира внезапно, често без историята да има край. Говори кратко, насечено, но и животът е кратък, не особено подравнен, затова е по-правдиво историите да не са дълги, да остават незавършени. За да разказваш, е нужно не толкова време, колкото ясен, характерен глас. „Цяло щастие е, че изобщо имам глас, че мога да говоря“, начева монолога си героят в един от разказите на Тар.
        Важно е чий е гласът, разказващ историята. Героите му винаги са неделима част от ситуацията или са вътре в нея, главни действащи лица. Болничните истории на своеобразния, почти безформен, съзнателно дестилизиран „Павилион „В“ например въздействат най-вече чрез разказваческия похват, откъслечните, хаотични записки говорят за разказвач, съпричастен към пациентите в психиатрията, чийто начин на изразяване само така може да бъде разбран и възприет. В същото време кухите, шаблонни фрази, най-вече в кризисни ситуации и в тежка безизходица, добиват приемлив смисъл в историите на отделните герои само когато си представим личността на наратора, лишен от авторитет, затворен в безперспективността на собствената си съдба. „Така стават тия работи”, изрича героят на Тар добре познатата от сивите делници банална фраза като адекватно изражение на пълната стагнация.
        Гласът говори, с минималистични изречения описва света и перспективите (по-точно липсата на перспектива) на социална прослойка, без собствен доловим глас, чиито послания не вълнуват никого, затова е отвикнала да говори. Очевидни са паралелите между биографията на Шандор Тар и света, който изобразява в творбите си, затова прочитът им е възможен и от позиция на авторовата житейска история. Тар е самородно добър новелист, който наблюдава света около себе си и разказва видяното, опита си. Този подход има безусловни основания. Писателят описва познатия му от всекидневието свят. Малките хора, притиснати от делничния рутинен труд във фабричните цехове, отчуждени от себе си и от съдбата си в лабиринтоподобния хаос на заводите от социндустрията, които вече не са селяни, но не могат да бъдат причислени и към съзнателното работничество. Обитателите на някогашните работнически общежития, света на откъснатите от семействата си черноработници, които в петъците поемат с нечовешки претъпкани, мизерни, хаотични влакове към дома при семействата си в провинцията, а в неделя вечер – обратно към градските строежи, заводи. След „смяната на режима” продължава да следи отблизо живота на същата тази прослойка, изпаднала в безработица, в безсъдбовността на предградията и селата, в нерадостната, печална среда на кварталните кръчми, изтрезвители, психиатрии, приюти за бездомници.
        Шандор Тар също произхожда от селско семейство, роден е през 1941 година, през 1959-а завършва средно специално образование и до съкращението си през 1992-а работи в дебреценския завод за медицинска апаратура като стругар, машинен оператор, контрольор по качеството, началник-смяна. Като писател прави впечатление през 1976 година на конкурс за написване на социография, и въпреки пълната си неизвестност печели първо място с творбата си за работническия свят, съдържаща автентичен материал, а по стил – литературно произведение. Писателската му кариера възхожда през деветдесетте години, когато е безработен, за да стигне след злостните удари на съдбата през 1999-а до безславния си залез, малко по-късно настъпва и кончината му. Нея година публично е оповестено, че Тар е доносничил на тайните служби на соцрежима, не доброволно, разбира се, и мъчен от угризения на съвестта, подир неколкогодишна физическа и психическа агония, интензивен самоунищожителен алкохолизъм, постоянни дезинтоксикации и психиатрични лечения, през 2005 година писателят умира. Бил е на върха и на дъното, победител и губещ, разкаян грешник и жертва, опитала да се върне в правия път.
        Паралелното проявление на социографски и литературен подход съпътства докрай творбите на Тар и в двата жанра. Социографиите му се характеризират с изказ, познаващ изследваната среда отвътре и същевременно представящ я и от външен поглед. В разказите му позицията на наратора не е еднозначна, зад привидността на инстинктивно добрия разказвач действат премислени нараторски стратегии. Опростено казано, у него се наблюдават два типа на разказване, единият е затвореният в собствената си житейска история егонаратор, другият – препредаващият изобразявания свят от външна перспектива разказвач. Често в процеса на разказване обаче егонараторът, разкривайки собствения си живот, осъзнава скрити до момента съдържания, опознава себе си чрез безперспективността на собствената си съдба. Както в случая на дебнещия с бинокъл герой от разказа „Майор Варга“, където историята на майора и семейството му няма нищо общо с наблюдаващия ги Шарко и неговия син, би могла да бъде разказана и без тях, същевременно тяхната гледна точка, коментарите на Шарко, чрез които се опитва да обясни на момченцето видяното през бинокъла, се явяват за читателя разбираема перспектива, с която да се отъждестви. Пестеливо обрисуваната фигура на наблюдаващия се възприема и като замаскиран творчески автопортрет, както художникът изобразява на платното своя лик като второстепенна фигура, в дъното на главната сцена. В подобна специфична роля Тар влиза и в книгата си „Нашата улица”, която може да бъде четена и като сборник с разкази, и като своеобразен роман с хлабава структура, три подбрани с добър вкус разкази от нея („От птичи поглед”, „Малките ни грехове”, „Птицата”) са включени в настоящата сбирка. В книгата нараторът вижда и знае всичко, сякаш неизменно присъства сред действащите лица – този разказвачески подход същевременно означава, че в света, населяван от героите му, хората живеят делниците си пред очите на другите дотолкова оголено, че нямат истински собствени тайни, неспособни са да потулят всички аномалии, които в еснафската, дребнобуржоазна среда обикновено не се разчуват извън семейството.
        Героите от разказите на Шандор Тар са делнични фигури, несполуките им са провал не на извънредни намерения, а на желанието за нормален до баналност живот, на стремежа да се впишат в света на обикновените хора. Ако ги възприемаме от гледна точка на кафкианската или бекетската традиции в гражданската литература или през погледа на битническата литература, разположена във времето по-близо до Тар, ще установим, че домогванията им са насочени точно към онова, от което се опитват да избягат опълчилите се срещу скучната уреденост на еснафското общество герои. Причината за трагиката в разказите на Тар е именно там, че нищожността, минимализмът на стремленията на героите му контрастира с непостижимостта на мимолетните им желания, достойни за съжаление, без да са изпитали катарзиса на опрощението. Героите в гражданската литература или бунтарите в битническата проза търпят неуспех в името на някаква възвишена цел или благородна идея, дори и безпричинно опълчилите се са наясно срещу какво точно се борят, затова в поражението им се съдържа благородство. В разказите на Шандор Тар героят поема по наклонения път, разказвачът го съпровожда за кратко в падението му, после го изоставя още преди да е получил възможността да изживее трагедията си. Героите му са пленници на най-обикновени делнични капани, в които жертвите попадат сами именно поради простотата им, и колкото повече правят опити да се избавят, толкова по-безнадеждно се оплитат в тях.
        Същевременно от писателския свят на Тар отсъства не само активният протест, а и възможността за каквото и да е развитие. В текстовете му сме изправени лице в лице с оголения образ на човека, зарязал живота си на произвола на съдбата – декорите наоколо са съборени, той стои гол, захвърлен в средата на арената, най-важната му грижа не са бедността, безработицата, пиянството, те само формално обозначават състоянието му, не знае какво да стори с живота, който му е останал, който все още държи в ръцете си. Най-висшият Разум обитава недостъпни пространства, доверието към по-нисшите, местни по характер разуми отдавна е изчерпано. Често, макар и сдържано, текстовете на Тар отправят към книга, която разказвачът-главен герой познава до болка, чиито страници чете – но не се поучава от тях. Тази книга е Библията. Героите на Тар – разколебани в предходната си вяра – въплъщават индивидуалната и социална криза, свойствена за народните маси, чувството за безизходица в унгарската действителност от втората половина на ХХ век. Кулминация на измамените надежди на хората е безперспективността на демократичните процеси от деветдесетте години, когато вследствие на масовите уволнения стотици хиляди напускат сигурния свят на постоянната трудова заетост, осигуряващ редовни доходи, усещат се непотребни в обществото. Екзистенциалната криза, било в годините на смяна на режима, било по времето на Кадаровата консолидация, всъщност води до загуба на идентичността. С това е свързано чувството за вина, по-късно и бягството в нови грехове. Затъват все по-дълбоко в тресавището на живота, разпростряло се между надеждата и бедствения статус. Тъпчат се взаимно, повличат със себе си крепящите се на повърхността, живеят ден за ден, прегърнали илюзиите си, причинени от алкохола или лудостта.
        Разказите на Тар в крайна сметка са опит да бъде даден глас на хората, загубили или никога не разполагали със способността да се самоизразяват. Обитателите на „Павилион „В”, изобразени със смразяваща достоверност, например Сюч, чието неосъзнато терзание писателят описва с кристална точност: „Той просто иска да се избави от всичко онова, за което даже не знае какво е”.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.