Уилям Сароян

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

Из „Тигърът на Трейси“

 

Уилям Сароян

 

Превод от английски: Нели Константинова

 

 

         Беше през обедната почивка. Трейси седеше на слънце на стъпалата пред входа на фирмата и слушаше как Нимо, Пебърди и Рингърт си говорят за високото положение, което са достигнали в света на кафето благодарение на своето предано дегустиране. От време на време Трейси се опитваше да намери рима на някоя дума за песента, която съчиняваше, но тя така си и остана недовършена.
         Тъкмо се опитваше да разбере какво бе казал тигърът, когато по Уорън стрийт се зададе момиче в тясно прилепнала жълта плетена рокля. Беше с ужасно дълга черна коса, сресана на прав път, толкова буйна, че приличаше на грива. Имаше страшно жив блясък и наелектризирано пропукваше. Тигърът на Трейси сви мускули, грациозната му глава се обтегна напред към момичето, опашката му се изопна и се скова съвсем неподвижно, като едва забележимо потрепваше. После тигърът глухо и мощно изръмжа: Ауъъъ!
         Професионалистите дегустатори чуха ръмженето и удивено се обърнаха към Трейси, защото никога дотогава не бяха чували такъв изключителен звук.
         — О! — каза Трейси на тигъра. — Сега разбрах.
         — Ауъъъ! — повтори тигърът, ръмжейки сякаш от болка, и още по-силно обтегна глава напред. Тогаз погледът на Трейси се гмурна в очите на момичето. Ръмженето и гмурването станаха съвсем едновременно. Момичето дочу ръмженето, усети гмуркането, поспря едва, леко се усмихна, изпъна още повече прилепналата жълта плетена рокля и отмина с танцуващи стъпки, а ръмженето на тигъра премина в леко стенание.
         — Така ли казват в Калифорния? — попита Нимо.
         — Ауъъъ — рече Трейси.
         — Кажи го пак — рече Пебърди.
         Трейси повтори, а в същото време гледаше след отминаващото момиче и тигъра, който с едри скокове се втурна след него.
         — Чу ли Рингърт? — рече Пебърди. — Как викали в Калифорния, като видят такава хубавица.
         — Бъди спокоен — каза Рингърт, — чух.
         — Чул си го — рече Нимо, — ама можеш ли да го кажеш?
         — Разбира се, че не мога — отвърна Рингърт — и никой от вас, старите дегустатори, не може да го направи.
         Дегустаторите на кафе се съгласиха, признавайки, че не ще могат да го сторят, и после всички се върнаха на работа. Тигърът следваше Трейси с едри скокове от камарата чували с кафе до далечния склад на компанията, пренебрегвайки пътеката. Цял следобед Трейси подхвърляше чувалите, сякаш бяха кесийки с фасул.
         — Която и да е тя — каза той на тигъра, — сигурно работи някъде наблизо. Ще я видя утре през обедната почивка, вдругиден също ще я видя и тогава ще я поканя на обяд.
         Трейси говори на тигъра целия следобед, но тигърът само ръмжеше. От време на време другите носачи дочуваха ръмженето. Всичките бяха млади хора и искаха да го имитират, но то бе неподражаемо. Трябва да имаш тигър. Един от тях на име Калъни почти можа да го постигне и самоуверено заяви на Трейси, че каквото и да направи някой от Калифорния, ще го направи и той, защото е от Тексас.
         — Утре, вдругиден, по-вдругиден — говореше Трейси на тигъра, — и после ще я поканя на обяд.
         Както и очакваше, планът се осъществи.
         Тя седеше срещу Трейси на масата в кафене „Окей“ и двамата се хранеха, а тигърът обикаляше с дебнещата си походка около масата и гледаше да не ръмжи или да не преглъща.
         — Казвам се Том Трейси — рече Трейси.
         — Знам — каза момичето — казахте ми.
         — Забравил съм.
         — Знам. Казахте ми го три пъти. И се казвате Томас, а не Том, нали?
         — Да — каза Трейси. — Томас Трейси. Това ми е името. Това е цялото ми име. Искам да кажа, това е само моето име. А името на човека не е всичко.
         — А как ви е второто име? — попита момичето.
         — Нямам — рече Трейси. — Само Томас Трейси. За по-кратко Том, ако искате да ми викате на галено.
         — Не искам — каза момичето.
         — Не искате? — възкликна Трейси, защото тази забележка бе от голямо значение за него. Той чак потръпна, обнадежден от прекрасното естество на това значение. Потръпна и забеляза, че тигърът се взира в нещо тъй напрегнато, че цялото му тяло потрепва. Обърна се да види в какво се взира тигърът и откри, че е млада тигрица.
         — Не искате? — повтори Трейси.
         — Да — каза момичето. — Томас Трейси ми харесва тъй, както си е. А няма ли да попитате аз как се казвам?
         — Как се казвате? — попита Трейси с понижен глас.
         — Лора Лути — каза момичето.
         — О! — промълви Трейси. — О, Лора Лути.
         — Харесва ли ви?
         — Дали ми харесва? О, Лора Лути! Лора Лути! Двата тигъра се гонеха около Лора Лути и Томас Трейси, докато те обядваха и продължиха да се гонят, когато те се нахраниха и отидоха до касата, където Трейси пусна осемдесет и пет цента за обяда на двамата.
         Какво значение имаха парите!
         На улицата Трейси взе Лора за ръка и така минаха край „Ото Сейфанг“, край Нимо, Пебърди и Рингърт, които бяха наизлезли отпред. Двата тигъра вървяха невъзмутимо един до друг. Трейси изпрати Лора до службата й, две преки по-надолу на Уорън стрийт, недалеч от доковете, където тя работеше като стенограф.
         — Утре? — попита той, без да знае какво точно иска да каже, но разчиташе, че тя ще знае.
         — Да — отвърна Лора.
         Тигърът на Трейси изръмжа. Тигърът на Лора снижи глава полуусмихнат и се обърна.
         Трейси се върна в „Ото Сейфанг“ при дегустаторите на кафе, които още седяха отпред.
         — Трейси — каза Нимо, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя какво ще излезе от това.
         — Разбира се — рече Трейси. Говореше с гняв и прямота. — Ще живееш, Нимо, защото си длъжен.
         Тигърът сега бе застанал по средата на тротоара, втренчен в пространството.
         Същия този ден като си тръгна за вкъщи след работа, Трейси видя, че тигърът стои все така посред тротоара и самият той се спря до него, заставайки на пътя на оживения след работния ден човешки поток. Стоя там до тигъра дълго време, после се обърна и се запъти към метрото заедно с тигъра, който неохотно го последва.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. май 2014 г.
Публикация в кн. „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“, У. Сароян, пр. Н. Константинова, Изд. „Христо Г. Данов“, Пл., 1971 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]