Когато влезе в операта, Енцо едва не припадна.
         Всеки път го поразяваше същото преживяване. В него се пръсваше балон с кислород, издуваше го, изпълваше гърдите му, разширяваше гръдния му кош, караше ребрата му да се заоблят, за да придобият овалната форма на залата, превръщайки го във великан, чието тяло се издигаше от партера чак до полилея, обгръщайки всички балкони, от първия до най-горния. Вместо да се почувства дребен насред това обширно пространство, Енцо достигаше размера на мястото, белодромните му алвеоли се сливаха с многобройните ложи, кръвта му се смесваше с пурпурната мекота на кадифените кресла, а в блясъка на позлатите се отразяваха възторжените тръпки, пробягващи по кожата му. Десеторно по-едър, величествен, разцъфнал, той се олюляваше от радост.
         В Римини, преди много години, докато ходеше по пясъка, здраво хванал ръката на дядо си, той го бе предупредил:
         - Две институции господстват над сърцето на италианците: Църквата и Операта. Когато витражите не успяват да ги развълнуват, ги разчувстват завесите.
         - А на теб, дядо, какво ти допада?
         - Операта, моето момче, защото въплъщава страстта, чувствата, прекалеността, патоса, буйната лудост. Баба ти обаче има сериозни предпочитания към Църквата, молитвата, свещите, покаянието.
         Въздъхна.
         - Ако те бива за едното, не ставаш за другото.
         Няколко години по-късно, в компанията на дядо си, който го отглеждаше, Енцо бе открил операта. Той бе потръпнал, трепнал, извикал и оттогава непрестанно слушаше записи, гледаше заснети спектакли, преглеждаше овехтели програми на избеляла хартия, ходеше на представленията на прочути гласове, които отсядаха в техния курортен град. Росини, Белини, Верди, Пучини будеха у него уважение като достойни за почит божества; тази религия скоро запълни цялото му пространство, отдалечавайки го лека-полека от баба му, вглъбена в Библията и в молитвите си; и така той забрави за броеницата, която тя му бе подарила, и зае вехтия й театрален бинокъл. Докато приятелите му се увличаха по футбола, той се прехласваше само по оперната музика. На двайсет години бе напуснал Римини и бе отишъл в Милано, където получи работа като туристически водач. Групите го харесваха. Висок, с превити рамене над хлътналата гръд, с грива, фризирана със сешоар, той имаше миловидно, бледо лице без отличителни черти, на което само очилата с дебели и изразителни рогови рамки придаваха индивидуалност.
         Благодарение на професията си младият мъж имаше богат набор от случаи да влиза в операта: денем, след експедитивна обиколка на катедралата и художествената галерия, той водеше туристите в „Ла Скала“; с падането на нощта незабавно се втурваше към представленията. За две години нищо не бе помрачило възхитата му; колкото повече посещаваше този храм, толкова повече слухът му се обостряше и той долавяше по-добре гласовете, дори извън спектаклите, както в онази утрин, когато, при спуснати завеси и пуста оркестрина, в тишината шумоляха призраци.
         - За певец или певица да излезе на сцената на миланската „Скала“, представлява оперно посвещаване - заяви Енцо на групата французи, които придружаваше.
         - Защо?
         Един господин, прехвърлил шейсетте, с бежови бермуди и омазнени стъкла на очилата, с посребрени коси на канадска ливада, бомбардираше Енцо с въпроси от ранна утрин.
         Развеселен, Енцо присви очи. Естествено, французинът се възмущаваше, че в Милано е по-престижно, отколкото в Париж. Защо ли трибагреният петел не се учудваше и че италианският език със своите ясни гласни и звучни съгласни подчертава красотата на пеенето повече от френския, приглушен от носовките и притъпен от гърленото „р“. Енцо се гордееше, че принадлежи към държавата на белкантото.
         - Защо „Ла Скала“? - натърти скептично шейсетгодишният.
         Нима този многоетажен рангов театър превъзхожда останалите, със скованата си тържественост, червеникавия си цвят, грамадната сцена, изложена на въздушните течения и на идващата иззад кулисите глъч?
         Предимствата на „Ла Скала“ ли? Публиката и миналото й! - възкликна Енцо. - Опитната й, подготвена, взискателна публика, която според някои е несправедлива. Миналото й, защото съвършенството привлича съвършенство. Всички велики певци, всички велики певици, дами и господа, милеят само за едно: да се качат на сцената на „Ла Скала“. Ангажимент тук е равносилен на Нобелова награда за оперно изкуство! Тези стени са посрещали Карузо, Джили, Флагстад, Дел Монако, Шварцкопф, Павароти, Съдърланд, Кабайе, Доминго... и най-вече, безброй пъти, божествената, неземната Калас!
         Странен шум се разнесе от партера, сякаш някой се изхрачи.
         Хората се обърнаха. Там стоеше само една стара жена, седнала, вторачена в театралната завеса. Навярно им се е причуло.
         - Мария Калас - продължи Енцо - изпълни някои от водещите си роли в „Ла Скала“, сред тях исторически момент бе ролята на Виолета в „Травиата“.
         - През коя година? - заинтригува се шейсетгодишният.
         Опитва се да ме затапи - помисли си Енцо, - засипва ме с въпроси не за да получи сведения, а за да докаже, че съм неосведомен.
         - 1955-а. През май 1955-а под диригентството на Карло Мария Джулини. Киномайсторът Лукино Висконти режисира Мария Калас в постановката. Никой никога не е присъствал на по-покъртително превъплъщение.
         Отекна още една храчка.
         Енцо се завъртя и един по един огледа редовете на оркестъра. На пръв поглед нямаше никого около старицата. Дали някой не се криеше между креслата, прилепен към пода? Тъй като имаше доверие в охраната, Енцо пропъди този въпрос и реши да продължи.
         - Казват, че по време на арията „Addio del passato“, в трето действие, при финалната височина, когато обикновените сопрани се стараят да постигнат очарователна нота, която да ласкае тембъра им, Мария Калас се осмелявала на грозен звук, защото го възприемала като вик, като плач на издъхваща жена, като тревогата на болната, раздирана от ту туберкулоза.
         - Тя нямаше друг избор! Ако се бе опитала да го изпее хубаво, хората щяха да разберат, че гласът й е ужасен.
         Вече нямаше съмнение, че репликите идват от партера. Този внезапен вой, остротата на изказването потресоха присъстващите. Енцо млъкна, огледа се наоколо, вгледа се в неподвижната жена с восъчен тен, после отново се огледа наоколо. Озадачен, продължи, но не така уверено:
         - Излишно е да уточнявам, дами и господа, че по-голямата част от публиката навремето съвсем не е била склонна да приема такова новаторство, нито подобна артистична взискателност. Съжалявам, че трябва да ви припомня, че тук Мария Калас е била колкото аплодирана, толкова и освирквана.
         - Да, това е така!
         Старицата се бе изправила, загърната в палто с шарки на пантера. С вирнат нос, зачервени слепоочия, тревожно черни очи, тя потреперваше. Гневът я изпълваше с енергия, която никой не би допуснал у човек на тази възраст.
         - По Калас летяха връзки с репички. Туп! На авансцената! Торби с бяла ряпа! Туп-туп! Дори отскачаха върху рампата. В Милано зарзаватчиите забогатяха благодарение на Калас. Половината зрители хвърляха по нея толкова продукти, че можеше да се сготви минестроне. Не всички са глухи все пак!
         Нападката срещу една от оперните му икони извади Енцо от кожата му:
         - Калас е направила революция в оперното изкуство и привържениците на традициите се почувствали засегнати. От дистанцията на изминалото време можем по-добре да претеглим приноса й. Тя е по-велика покойна, отколкото жива.
         За съжаление веднага щом Енцо повишеше тон, той пресипваше: гласът му задираше, като прещипан във високите тонове, превръщайки репликата му в заглушено квичене на пресенце. При тази несполука старицата заклучи, облизвайки устни със задоволство:
         - Как не ви е срам да съдите за певческото изкуство, при положение, че не владеете дори собствената си дикция?
         Тя насочи към публиката заплашителен показалец, обгърнат в ръкавица от износено, на места дори протрито кадифе:
         - Не ни занимавайте повече с Калас! В живота си съм срещала поне сто певици с по-хубав глас от този на Калас! Разбира се, тя имаше мощ, иначе никой директор нямаше да пусне тази гъркиня на сцената, но беше гръмка като пожарникарска сирена! Толкова грозен глас трябва да се нарича не глас, а пушкало. Ами да, пушкало и нищо повече. Колкото до тембъра - прекалено опушена, потъмняла, презряла, пикантна шупка. Нищо общо с млечо-медената светлина, която се очаква от сопрано.
         - Как си позволявате да критикувате великата Калас - изписка Енцо.
         - Аз съм я чувала, млади момко. Родена съм в същата година като нея и правех кариера, докато тя градеше своята. Знам какво говоря.
         - Коя сте Вие, госпожо?
         - Аз бях съперницата на Мария Калас.
         Групата застина в мълчание. Посетителите на „Ла Скала“ затаиха дъх. Категоричният, високомерен, безпрекословен тон, с който старицата се бе представила, ги смая. Те сякаш бяха готови да гласуват пълно доверие на тази, която въпреки възрастта си излъчваше подобна пламенна жар.

---

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Леге Артис“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!