На сестра ми Памела

„За първи път от много време сведе поглед и си погледна ръцете. Ако сте го преживели, със сигурност знаете за какво говоря.“
                                Джеси Бол, „Полицейски час“

                  Като червейчета са.
                  Какви червейчета?
                  Като червейчета, пъплещи навсякъде.
                  Говори момчето, шепне ми в ухото. Аз задавам въпросите. Червейчета в тялото ли?
                  Да, в тялото.
                  Земни червеи ли?
                  Не, червеи от друго естество.
                  Тъмно е и не виждам нищо. Чаршафите ми убиват, събрани накуп под тялото ми. Не мога да помръдна, казвам.
                  Заради червейчетата. Искат се търпение и чакане. Докато чакаме, трябва да открием точния момент, в който се раждат червейчетата.
                  Защо?
                  Защото е важно, много е важно за всички.
                  Опитвам се да кимна, но тялото ми не реагира.
                  Какво още се случва в градината на къщата? Аз в градината ли съм?
                  Не, не си, но там е Карла, майка ти. Запознах се с нея преди няколко дни, едва що бяхме пристигнали в къщата.
                  Какво прави Карла?
                  Допива си кафето и оставя чашата на моравата, до шезлонга.
                  Какво друго?
                  Става и се отдалечава. Забравя си джапанките, които остават няколко метра по-натам, на стъпалата на басейна, но не ù казвам нищо.
                  Защо?
                  Защото искам да видя какво ще направи.
                  И какво прави?
                  Окача чантата на рамо и се отдалечава със златистите си бикини към колата. Има нещо като силно привличане помежду ни и за контраст - кратки промеждутъци на отблъскване, в състояние съм да ги усетя в точно определени моменти. Сигурен ли си, че са нужни тези наблюдения? Имаме ли време за това?
                  Наблюденията са много важни. Защо сте в градината?
                  Защото току-що сме се върнали от езерото и майка ти не пожела да влезем вкъщи.
                  Не е искала да ти създава неудобства.
                  Неудобства ли? Налага ми се да играя на влез-излез, първо за лимонадите, после за слънцезащитния крем. Това не ми прилича на спестяване на неудобства.
                  Защо сте ходили на езерото?
                  Поиска да я науча да кормува, каза, че винаги е имала желание за това, но когато отидохме там, нито една от двете не прояви необходимото търпение.
                  Какво прави сега в градината?
                  Отваря вратата на колата ми, сяда зад волана и известно време рови в чантата. Аз спускам крака от шезлонга и чакам. Голяма горещина е. После на Карла ù омръзва да рови и хваща волана с две ръце. Стои така за момент, загледана в дворната порта или може би към дома си, много отвъд нея.
                  Какво още? Защо мълчиш?
                  Ами, закотвена съм в този разказ, виждам го съвсем ясно, но понякога ми е трудно да продължа. Дали не е от инжекциите, които ми бият сестрите?
                  Не.
                  Но аз ще умра след няколко часа, това ще стане, нали? Странно е, че съм толкова спокойна. Защото, макар да не ми го казваш, вече го знам и въпреки това е нещо, което е невъзможно човек да си признае.
                  Нищо от това няма значение. Губим си времето.
                  Но е истина, нали? Че ще умра.
                  Какво още се случва в градината?
                  Карла опира чело на волана и раменете ù потрепват, разплаква се. Смяташ ли, че е възможно да сме близо до точния момент, в който се раждат червейчетата?
                  Продължавай и не забравяй за подробностите.
                  Карла не издава никакъв звук, но успява да ме накара да се надигна и да се запътя към нея. Беше ми харесала от самото начало, от деня, в който я видях да мъкне двете огромни пластмасови кофи под слънцето с големия си чернокос кок и дънковия работен гащеризон. Не бях виждала от юношеството си някой да носи такъв и аз бях тази, която настоя за лимонадите, и я покани да пием мате¹ на следващата сутрин и на по-следващата, и на още по-следващата. Това ли са важните подробности?
                  Точният момент е в някоя подробност, трябва да се внимава.
                  Прекосявам градината. Когато заобикалям басейна, хвърлям един поглед към трапезарията и се уверявам през големия прозорец, че Нина, дъщеря ми, продължава да спи, прегърнала голямото си плюшено къртиче. Качвам се в колата откъм мястото до шофьора. Сядам, но оставям вратата отворена и смъквам стъклото заради силната жега. Големият кок на Карла леко е увиснал, пораздърпан от едната страна. Тя се обляга назад, когато усеща, че пак съм там, до нея, и ме поглежда.
                  - Ако ти го разкажа - подхваща, - няма да искаш да ми видиш повече.
                  Мисля какво да кажа, нещо от рода на „ама, Карла, моля те, не ставай смешна“, но вместо това гледам напрегнатите пръсти на ходилата ù върху педалите, дългите крака, тънките, но силни ръце. Смущава ме, че жена, с десет години по-голяма от мен, е толкова красива.
                  - Ако ти го кажа - допълва, - няма да искаш той да играе с Нина.
                  - О, Карла, я стига, как няма да искам!
                  - Няма да искаш, Аманда - настоява и очите ù се наливат със сълзи.
                  - Как се казва?
                  - Давид.
                  - Твой ли е? Твой син ли е?
                  Кимва. Този син си ти, Давид.
                  Знам, продължавай.
                  Изтрива си сълзите с кокалчетата на пръстите и позлатените ù гривни издрънчават. Аз никога не те бях виждала, но когато споменах пред господин Хесер - човека, наглеждащ наетата от нас къща, - че съм се сближила с Карла, той веднага ме попита дали вече съм те виждала. Карла каза:
                  - Беше мой. Но вече не е.
                  Изгледах я неразбиращо.
                  - Вече не ми принадлежи.
                  - Карла, едно дете е за цял живот.
                  - Не, скъпа - сочи ми тя с пръст, с тези нейни дълги нокти, на височината на очите.
                  Тогава се сещам за цигарите на мъжа ми, отварям жабката и ù ги подавам заедно със запалката. Буквално ми ги изтръгва от ръцете и помежду ни се разнася миризмата на слънцезащитния ù крем.
                  - Когато Давид се роди, беше едно слънчице.
                  - Че как иначе - казвам и си давам сметка, че не е моментът да се обаждам.
                  - Първия път, когато ми го дадоха да го подържа, ужасно се разтревожих. Бях убедена, че му липсва някой пръст. - Тя държи с устни цигарата и усмихната на спомена, я запалва. - Сестрата каза, че понякога се случва от упойката човек да го подгони параноята, и чак когато преброих два пъти десетте пръстчета на ръцете, се убедих, че всичко е наред. Какво не бих дала сега на Давид просто да му липсва един пръст.
                  - Какво му е на Давид?
                  - А беше слънчице, Аманда, казвам ти, беше слънчице. Усмихваше се по цял ден. Най обичаше да е навън. Още от съвсем малък беше луд по детската площадка. Ти видя, че тук движението с детска количка е невъзможно. В градчето да, но оттук до площадката трябва да се движиш между вилите и крайпътните къщурки, жива мъка е в тая кал, на него обаче толкова му харесваше, че до тригодишен дванайсетте пресечки дотам го носех на ръце. Щом зърнеше пързалката, започваше да крещи. Къде ù е пепелникът на тази кола?
                  Под арматурното табло е. Дръпвам го за дъното и ù го подавам.
                  - Тогава Давид се разболя, на тази възраст горе-долу, преди около шест години. Моментът беше сложен. Аз бях започнала работа във фермата на Сотомайор. Работех за първи път в живота си. Водех му счетоводството, което, право да си кажа, беше нищо и никакво. Просто му архивирах документите и му помагах да сборува, но ми беше забавно. Ходех да уреждам това-онова из градчето, добре облечена. Ти идваш от столицата и за теб е различно, тук обаче, за да си елегантна, ти е нужен повод и в случая работата беше идеалният претекст.
                  - А мъжът ти?
                  - Омар развъждаше коне. Така, както го чуваш. Той, Омар, преди беше друг.
                  - Мисля, че вчера го видях, когато излязохме с Нина да се разтъпчем. Мина с пикапа, но не отвърна на поздрава ни.
                  - Да, такъв е сегашният Омар - казва Карла и върти неодобрително глава. - Когато се запознах с него, все още се усмихваше и отглеждаше състезателни коне. Държеше ги от другата страна на градчето, зад езерото, но когато забременях, премести всичко тук. Отсам беше къщата на нашите. Омар казваше, че когато направи големия удар, ще се напълним с кинти и ще ремонтираме всичко. Аз исках да застеля с килими подовете. Да, истинска лудост е да живея, където живея, но възлагах големи надежди. Омар имаше две породисти кобили, от тях се бяха родили Тристеса кат², и Мек велур, които вече са продадени, състезаваха се и още се състезават в Палермо и Сан Исидро³. После с еродиха други две кобилки и едно жребче, но техните имена вече не си ги спомням.

---

Бележки:

¹ Запарка, чай от изсушените и стрити листа на растението мате (Ilex paraguariensis); традиционна тонизираща напитка, широко разпространена в Аржентина, Уругвай, Парагвай, южните щати на Бразилия, Чили и Боливия. - Б. пр. [горе]
² Който е запознат с екстравагантността на имената на състезателните коне, не би се учудил от словосъчетанието на това име, съставено от „тъга“ на испански и „котка“ на английски. - Б. пр. [горе]
³ Става дума съответно за квартал на Буенос Айрес и град в столичния регион, където има хиподруми. - Б. пр. [горе]

---

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Лабиринт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!