През лятото, когато бях навършил шестнадесет години,
в ушите ми запя някакъв чужд глас.
Помня, то стана на брега между червени мрежи
и една лодка скелет, забравена на пясъка.
Опитах да се доближа до онзи глас
и долепих ухо на пясъка.
Гласът изчезна.
Но една падаща звезда се появи -
сякаш за пръв път виждах падаща звезда.
По устните усетих солената горчилка на вълната.
А през нощта не се явиха корените на дърветата.
На утрото в ума ми се разтвори едно пътуване
и се затвори пак като книга с картини.
Реших да ходя всяка вечер на брега,
за да изуча най-напред брега,
а после да отплувам във морето.
Третия ден обикнах едно момиче там, на върха.
Живееше във бяла къщичка като порутен параклис.
Майка й беше стара, седеше до прозореца
със очила, наведени над плетивото,
винаги мълчалива.
Една саксия със босилек, друга - с карамфил.
Наричаше се, мисля, Васо, Фросо или Бильо.
Така забравих за морето.
Един понеделник, през октомври,
намерих стомна счупена пред бялата къщурка.
Излезе Васо (за по-кратко) в чер фустан,
разрошена, с очи червени.
Когато я попитах, каза:
„Умря, лекарят каза, защото не заклахме
чер петел в основите... де да намеря чер петел
наоколо… само бели стада... птиците ги продават
там на пазара, оскубани.“
Не си представях тъй скръбта, нито смъртта.
Отидох си, върнах се при морето.
А през нощта на палубата на „Свети Никола“
сънувах как една древна маслина сълзеше.

върни се | продължи