На Жан-Мари Лаклавтин,
         който ми помогна
         да се родя като писател

         На моя приятел
         Салман Рушди

Ако самотата съществуваше, нещо за което не съм сигурен,
бихме имали правото понякога да мечтаем за нея като за рая.

                                                                                            Албер Камю

Там, където има изкуство, няма старост, ни самота, ни
болест и дори смъртта е само половината от себе си.

                                                                                            Антон Чехов

         3 часът сутринта е и се насочвам към панорамната куличка на върха на сградата. Спомням си, че съм в митница. Тук се е упражнявала някаква власт - контролирали са стоките, раздавали са пропуски и възбрани. До XV век е имало една-единствена митница в близост до Арсенала на стоките, идващи и от сушата, и от морето. Когато станала твърде малка, били създадени две зони за митническо освобождаване, Dogana di Terra (сухопътна митница) близо до Риалто и Dogana di Mare (морска митница), която служи да разделя Джудека¹ и административния център на Венеция. Сегашната страда, която датира от XVII век, е била едновременно входна и изходна врата, граница и място за преминаване, коридор, в който са били проверявани хора и стоки. Разположен при сливането на два големи канала, които пресичат града, Канале Гранде и каналът Джудека, Митницата е пресечна точка на две цивилизации: Итало-германската империя и арабския и византийския свят. На носа са закотвяни корабите, на които митничарите се качвали, за да огледат трюмовете и туиндека, да преброят стоките и да проверят счетоводните книги. Но Митницата служела и като склад. Някои товари са били разтоварвани и след това отново товарени, превръщайки Венеция в сърцето на търговията между Северна Европа и Леванта. Вино, кожи, дърво, захар, масло, подправки и коприни, идващи от Ориента, Балканите, Египет или Мала Азия се трупали в складовете, преди да бъдат продадени в Италия, Франция, Фландрия или Англия. Благодарение на системата „инканто“², тази търговска империя управлява флот от хиляди галери, които кръстосват Средиземно море. В този космополитен град съжителстват евреи, християни и маври.
         Първият път, когато посетих Венеция, ме впечатли именно това. Този град беше толкова част от Изтока, колкото и част от Запада. Площад „Сан Марко“ ми навяваше смътно усещане за Кайро и Истанбул. Позлатата по фасадата на базиликата ми напомняше на византийски дворец, а сводовете вътре - за медресе или джамия. В някои улички си мислех, че съм в сърцето на една от онези медини, които архитектите са проектирали като лабиринти, за да се изгубят нашествениците. Бях във Фес или в Самарканд. Представях си как маври с тюрбани се губят из уличките, обрамчени от плътни редици къщи, и си спомних, че за най-известния от тях, Отело, Шекспир се бил вдъхновил от един харизматичен марокански посланик в английския двор. Растителността беше същата като тази от деството ми, палми и портокалови дръвчета, жасмини, катерещи се по стените на дворците.
         Венеция е град без земя. Без землище и без друго богатство освен солта. Тук се хранят отвън, от странство, от чужбина. Виждам в това символ на моята собствена история. Може би живея някъде там, на място, подобно на този заострен полуостров. В една митница, която по своята същност е място парадоксално. Нито съм напуснала докрай местата, от които съм тръгнала, нито обитавам изцяло местата, където съм пристигнала. Аз съм транзит. Живея в един междусвят.

         Ето ме сама в сърцето на Митницата, кралица в моето кралство без обитатели, без живот и светлина. Блуждая от зала в зала, без да показвам документ за самоличност, без да посочвам причина, без да се оправдавам. Поех властта над тази територия и обърнах хода на нещата - живея нощем и ще си легна на разсъмване. Нямам сметки да давам на никого.
         През целия си живот съм имала усещането, че съм малцинство, че не споделям обща съдба с другите. Никога не съм спазвала никакви традиции и обреди. Колективните радости ме плашат. В Мароко съм твърде западна, твърде френскоговоряща, твърде атеистка. Във Франция никога не избягвам въпроса за произхода, „В страна причудлива в самата моя страна“ (Арагон). Дълго време ненавиждах себе си, задето съм толкова нервна и нестабилна. Противоречията в мен бяха нетърпими. Исках да ме приемат, а след това не исках да бъда една от тях. Когато човек има няколко държави и няколко култури, това може да води до известна обърканост. От тук е, а сетне от другаде. Винаги заявява, че е чужденец, а същевременно мрази другите да го възприемат като такъв. Дръпнат е. Изправена пред французин, който ме уверява, че мюсюлманите по същността си са женомразци и груби същества, бих защитавала със зъби и нокти мнението, че сънародниците ми мароканци са широко скроени, бих му дала хиляди примери, за да го опровергая. И обратното, изправена пред мароканец, който се опитва да ме убеди, че нашата страна не е нищо друго освен доброта и толерантност, бих защитавала точно обратното и бих наблягала върху мизогинията и насилието, които я разяждат.
         Дълго време ме тревожеше въпросът за възможността да пиша без здрава котва, без основи, на които да се опра. Може ли човек да бъде писател без своя земя? Какво има да разкаже, когато се чувства отникъде?
         „Знаеш ли кое е лошото в твоя случай? Че живееш в чужбина. [...] Никой ли не ти е казвал? Хората, напуснали страната си, никога не са написали нищо, което да си струва да бъде отпечатано“, пише Хемингуей в И изгрява слънце.
         Разкъсвана между различните си общности, пиша в нестабилно равновесие и ми липсва една територия-матка, която да ме храни. В това отношение Салман Рушди заема важно място в живота ми. Бях на осем години и живеех в мюсюлманска страна, когато този човек се оказа обект на фетва. Той беше предател, родоотстъпник, най-лошата пасмина, която земята носи. Беше се продал на Запада, неверник, отрекъл се от религията на прадедите си, за да се прави на интересен пред белите. По-късно прочетох книгите му, интервютата, автобиографията му и възхищението ми към него все растеше и растеше. Точно той ме научи, че не си длъжен да пишеш от името на своята общност. Че смешението и кръстоската трябва да се разчовъркат до дъно. Да пишеш, не означаваше да изразяваш култура, а да се отскубнеш от нея, когато тя се запечата в забрани и диктат. „Ние сме като мъжете и жените след падението. Ние сме индуси, които са прекосили черните води; ние сме мюсюлмани, които ядат свинско. И резултатът е, че частично принадлежим на Запада. Нашата идентичност е едновременно множествена и частична. Понякога имаме чувството, че между две култури сме като между два огъня; а понякога, че сме между два стоа.“ В моите очи нито дискурсът, който възхвалява богатството на смесването, нито този, които се бои от него, разбират сложността на двойната идентичност. Това е едновременно неловкост и свобода, тъга и причина за екзалтация. Бях разкъсвана между толкова ризлични наследия и истории, та ми се струваше, че единственото, което мога да стана, е силно тревожен човек. Исках да се интегрирам в стадото, да открия насладата от принадлежността, от това да бъда част от банда, лагер, общност. Исках да подхранвам общоприети идеи и да не се товаря повече с нюанси и съмнения. Чувствах се като „онези орхидеи от тропическите гори, чиито корени, спуснали се от високите клони на акомите, висят между небето и земята. Те се веят, търсят, но не познават здравата почва.“ (Мишел Лакросил, Кашу)

---

Бележки:

¹ Остров във венецианската лагуна. - Б. пр. [горе]
² Средновековна венецианска система за контрол на отдаването на кораби под аренда (incanto). - Б. пр. [горе]

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Леге Артис“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!

---

! Ако искате да помогнете за популяризирането на електронното списание и виртуална библиотека „Литературен клуб“ и имате собствен сайт, можете да погледнете тук - https://linkove.litclub.bg/link.htm !