На родителите ми

Не, не аз, друг страда вместо мен.
Аз не бих могла така...

                                                           АННА АХМАТОВА, „Реквием“

         Световъртежът е нещо различно от страха от падане. Той е гласът на празното пространство под нас, който ни привлича и обайва, желанието да паднем, от което впоследствие се пазим ужасени. Виенето на свят е опиянение от собствената ни слабост. Съзнаваме слабостта си и вместо да се съпротивляваме срещу нея, й се отдаваме. Опияняваме се от собствената си слабост, искаме да бъдем още по-слаби, да се строполим на улицита пред погледа на всички, искаме да бъдем на земята, по-ниско от земята.

                                                                 МИЛАН КУНДЕРА, „Непосилната лекота на битието“

         Вече седмица се държи. Вече седмица не се е поддавала. Адел се въздържаше от неразумни постъпки. За четири дни тя измина трийсет и два километра. Ходеше от площад „Пигал“ до „Шан-з-Елизе“, от музея „Орсе“ до Берси. Бягаше сутрин по пустите крайбрежни улици. През нощта - по булевард „Рошешуар“ и площад „Клиши“. Не пиеше алкохол и си лягаше рано.
         Но в онази нощ тя се отдаде на мечти, които проникнаха в нея като полъх на топъл въздух. Адел вече мисли само за това. Тя става, пие много силно кафе в спящия дом. Стои права в кухнята и пристъпва от крак на крак. Пуши цигара. Под душа й иде да се изподраска, да разкъса тялото си на две. Блъска чело в стената. Иска да я хванат, да й разбият главата в стъклото. Щом затвори очи, чува шумовете, стоновете, воя, ударите. Гол мъж, който пъхти, жена, която стене под него. Иска й се да бъде просто вещ сред някаква орда, да бъде изядена, всмукана, погълната наведнъж. Иска да я щипят по гърдите, да я хапят по корема. Иска да бъде момиченце в градината на змея.
         Тя не буди никого. Облича се в черно и не казва довиждане. Прекалено нервна е, за да се усмихва на когото и да било, да подхване сутрешен разговор. Адел излиза от дома си и крачи по пустите улици. Слиза по стълбите на метростанция „Жул Жофрен“ и приведена глава, с усещане за гадене. На перона мишка пробягва по върха на ботуша й и я кара да подскочи. Във вагона Адел се оглежда. Някакъв мъж в евтин костюм, я гледа. Носи нелъснати остри обувки, има космати ръце. Грозен е. Би могъл да свърши работа. А също и студентът, който е прегърнал приятелката си я целува по шията. И петдесетгодишният мъж, който стои прав до стъклото и чете, без да вдига очи към нея.
         Тя взема от отсрещната седалка някакъв вчерашен вестник. Прелиства го. Заглавията се смесват, тя не успява да се съсредоточи. Връща го отегчено откъдето го е взела. Не й се стои повече там. Сърцето й блъска в гърдите, получава задух. Разхлабва шала, издърпва го от запотения си врат и го оставя върху една празна седалка. Става, разкопчава палтото си. Стои изправена с ръка върху ръчката¹ на вратата, с разтреперани крака, готова за скок.
         Забравила си е мобилния. Сяда отново, опразва чантата си, изпуска пудриерата на пода, издърпва един сутиен, който се е преплел със слушалките. Ама че непредпазливост да остави да видят този сутиен, мисли си тя. Не е възможно да си е забравила телефона. Ако го е забравила, ще трябва да се върне вкъщи, да намери оправдание, да измисли нещо. А, не, тук е. През цялото време е бил вътре, просто не го е видяла. Тя прибира чантата до себе си. Струва й се, че всички я гледат. Че целият вагон й се присмива заради паниката, заради пламналите й бузи. Отваря сгъваемото си телефонче и се изсмива при вида на първото име.
         Адам.
         Така или иначе, с него всичко е свършило.
         Да изпитваш желание, означава да отстъпваш. Бентът се е скъсал. Какъв смисъл има да се въздържаш? От това животът няма да стане по-хубав. Сега тя разсъждава като наркоман, като картоиграч. Толкова е доволна, че няколко дни е отблъсквала изкушението и поради това е забравила за скритата в него опасност. Става, повдига лепкавата ръчка, вратата се отваря.
         Станция „Мадлен“.
         Разсича тълпата, която напредва като вълна, за да нахълта във влаковата композиция. Адел търси изхода. Затичва се по булевард „Капюсин“. „Дано той е там, дано да е там.“ Пред големите магазини й се приисква да се откаже. Би могла да хване метрото там, линия № 9, която ще я заведе право до офиса, тъкмо навреме за редакционния съвет. Тя обикаля около входа за метрото, пали цигара. Притиска чантата си до корема. Група румънки са я забелязали. Насочват се към нея със забрадки на главите, с фалшива петиция в ръка. Адел ускорява ход. Тръгва по улица „Лафайет“, сякаш не е на себе си, обърква посоката, връща се назад. Улица „Бльо“. Набира кода и влиза в кооперацията, качва се по стълбите като обезумяла и блъска по тежката врата на втория етаж.
         - Адел - усмихва се Адам с подпухнали от съня очи. Гол е.
         - Без приказки - Адел сваля палтото си и се нахвърля върху него. - Моля те.
         - Можеше да се обадиш... Още няма осем...
         Адел вече е гола. Одрасква го по врата, оскубва му косата. Той се смее и се възбужда. Блъсва я силно, удря й шамар. Тя хваща члена му и си го напъхва. Подпряна с гръб към стената, усеща как той прониква в нея. Тревогата й се разсейва. Усещанията й се възстановяват. Душата й не тежи толкова, умът й се опразва. Хваща Адам за задника, подтиква мъжкото му тяло да прави резки, груби, все по-бързи тласъци. Опитва се да стигне донякъде, обзета от адска ярост. „По-здраво, по-здраво“ - вика тя.
         Добре познава тялото му и този факт я дразни. Прекалено просто е, прекалено механично. Изненадата от идването й не е достатъчна, за да въодушеви Адам. Прегръдката им не е нито достатъчно непристойна, нито достатъчно нежна. Тя слага ръцете на Адам върху гърдите си, опитва се да забрави, че са негови. Затваря очи и си представя, че той я насилва.
         Ала той вече не е там. Челюстта му се сгърчва. Той преобръща Адел. Както всеки път, подпира дясната си ръка върху главата й, мята я към пода, хваща я през ханша с лявата ръка. Обладава я с мощни напъни, надава рев, изпразва се.
         Адам има склонност да губи самоконтрол.
         Адел се облича с гръб към него. Срамува се, че той я вижда гола.
         - Закъснявам за работа. Ще ти се обадя.
         - Както искаш - отвръща Адам.
         Той пуши цигара, облегнат на кухненската врата. Докосва с ръка увисналияв края на члена му презерватив. Адел избягва да поглежда към него.
         - Не мога да си намеря шала. Случайно да си го виждал? Сив шал от кашмир - много държа на него.
         - Ще го потърся. Ще ти го дам следващия път.

---

Бележки:

¹ В някои по-стари влакчета на парижкото метро вратите не се отварят автоматично, а с помощта на ръчки, които пътниците трябва да вдигнат нагоре, вместо да ги натиснат надолу както обикновените брави. - Б. пр. [горе]

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Леге Артис“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!