Джон Стайнбек

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

Из „На изток от рая“

 

Джон Стайнбек

 

Превод от английски: Кръстан Дянков

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Глава 12

 

 

         Както виждате, книгата достига една велика межда, наречена хиляда и деветстотна година. Още една стотица от години беше избита като масло и смляна като брашно, а всичко случило се в тях бе замъглено според това как им се иска на хората да го запомнят: по-богато и по-смислено, колкото е по-отдавна. В що-годе мемоарните книги това бе най-доброто време, в което някога е газил светът - старото време, безгрижното време, сладостно и просто, сякаш е било младо и безстрашно. Старите хора, които не знаеха ще могат ли да претътрят нозе през междата на стогодието, го очакваха с погнуса. Защото светът се променяше, невинността си бе отишла, добродетелите също. Върху ръждясващия свят бе плъзнала тревога: какво ли не бе изгубено - и добрите обноски, и безгрижието, и красивите неща! Жените повече не бяха дами, а и не можеше вече да се вярва на джентълменската дума.
         Беше време, когато предните копчета на панталоните биваха здраво закопчани. Но мъжката свободия кипва. Дори детството вече не бе тъй хубаво, то просто не беше като едновремешното. Каква бе тогава детската грижа, освен да си намериш един по-хубав камък, не съвсем закръглен, а плосък, огладен в реката, който да влиза в направената от стара обувка прашка? Къде отидоха всички хубави камъни, къде отиде онази простоватост?
         Човешката памет леко помътнява - та как да си спомняш чувството на радост, на тъга или на задушаващи трепети? Можеш единствено да помниш, че си ги изпитвал. Позастарелият мъж наистина би си спомнил, малко смътно, колко плахо е играл на чичо доктор с малките момиченца, но той забравя - защото иска - онова разяждащо усещане, носещо такава всеобхватна меланхолия, от която момчето заравя лице в греховете на младостта като в див буренак, удря с пестници по земята и хлипа: „Исусе, защо, Исусе?“ Такъв човек би рекъл, което и става: „За какво се е проснало това шантаво момче в тревата? Може да настине!“
         О, и ягодите вече нямат прежния си вкус! И женските бедра вече са изгубили своята жилавост.
         И някои мъже, подобно на кокошки носачки, намират утешение в гнездото на смъртта.
         Историята се процежда в жлезите на милиони историци. Ние сме длъжни да се измъкнем от този прострелян век, казват някои, от този измамлив, убийствен век на безредици и безименна смърт, на боричкане за държавни земи и сдобиването с тях посредством всички средства.
         Помислете за миналото, спомнете си нашата малка нация, оградена от два океана, разкъсана от мъчнотии, твърде големи за нейните одежди. Проходила точно когато англичаните отново са ни хванали за гушата. Бихме ги, но голяма полза от това нямаше. Свършихме с един опожарен Бял дом и десет хиляди вдовици в списъка за държавни пенсии.
         После войниците потеглиха за Мексико - бе нещо като един мъчителен пикник. Още никой не знае защо хората отиват на пикник, който им предлага само неудобства, когато е толкова по-лесно и приятно да се храниш вкъщи. Все пак Мексиканската война донесе две полезни неща. Първо, заграбихме страшно много земи на запад, почти удвоихме размерите на страната, и, второ - тя бе учебен полигон за генералите: когато ни обзе онова печално братоубийство, водачите вече знаеха по какъв начин да го направят подобаващо страховито1.
         А след това споровете:
         Може ли човек да притежава роби?
         Ами ако ги е закупил с добри намерения, защо не?
         После някой ще каже, че човек не може да притежава и кон. Кой е този, който иска да посегне на моята собственост?
         И ето че стигнахме дотам сами да си дерем лицата, а кръвта ни да капе в брадите.
         Както и да е, бе минало и това. Ние бавно се надигнахме от окървавената земя и поехме на запад.
         Заредиха се разцвет, разорение, банкрут, депресия.
         Навъдиха се високопоставени обществени грабители, които изпразниха джобовете на всички имащи джобове.
         По дяволите този гнил век!
         Да свършим с него и да тръшнем вратата зад гърба му! Да го затворим, както се затваря книга, но да продължим да четем. Нова глава - нов живот. Като захлупи капака над това вонящо столетие, човек може вече да измие ръце. Предстоят светли бъднини. Върху тези чисти, нови сто години още няма нито едно петънце. Те са като неразбъркана колода и затова всеки негодник, който реши да раздава нейните мигове като карти, ние ще разпънем на кръст с главата надолу над помийната яма.
         О, и все пак ягодите нямат вече прежния си вкус! И женските бедра са изгубили своята жилавост!

 

 

 

 

---

 

1 Намеква се за Американската революция (1776), Мексиканската война (1846) и Гражданската война (1861–1865). - Б. пр. [горе]

 

 

 

Новото издание на книгата е дело на Издателство „Колибри“!

 

 

Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 03. януари 2020 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]