Спалното помещение представляваше дълга, правоъгълна постройка с варосани стени и небоядисан под. На трите стени имаше малки квадратни прозорчета, а на четвъртата — масивна врата с дървено резе. Покрай стените бяха наредени осем легла — пет застлани с одеяла, а останалите три — голи, само със сламеници. Над всяко легло беше закована с отвора напред каса от ябълки, тъй че всеки от спящите тук разполагаше всъщност с две полици за личните си вещи. Тези полици бяха отрупани с дреболии — сапуни, пакетчета талк, ножчета за бръснене — и с онези списания, които земеделските работници обичат да четат, на които се надсмиват и тайничко вярват. Освен това върху полиците се виждаха лекарства, малки шишенца, гребенчета, а на пироните, забити в страничните дъски, висеше и по някоя вратовръзка. Край едната стена стърчеше черна, чугунена печка с кюнец, който вървеше право нагоре и влизаше в тавана. В средата на помещението се мъдреше голяма, четвъртита маса с разхвърляни по нея карти за игра, а наоколо имаше сандъци за сядане.
         Към десет часа сутринта слънцето хвърли през едно от прозорчетата ярък, наситен с прах сноп лъчи. Мухи се застрелкаха като метеори през снопа.
         Дървеното резе се вдигна. Вратата се отвори и в помещението влезе висок, прегърбен старец. Носеше сини работни дрехи и в лявата си ръка държеше голяма метла с дървена дръжка. След него влезе Джордж, а след Джордж — Лени.
         — Стопанинът ви чакаше снощи — рече старецът. — Побесня, като видя, че ви няма; мислеше тая заран да почнете работа. — Той вдигна дясната си ръка и от ръкава се показа заоблена, прилична на кол китка — останалата част от ръката липсваше. — Можете да заемете ония две легла — каза той и посочи двете легла до печката.
         Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над кревата и взе оттам жълта тенекиена кутийка.
         — Ха! Това пък какво е?
         — Отде да знам — отвърна старецът.
         — Тук пише: „Унищожава въшки, хлебарки и други паразити.“ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?
         Старецът сложи метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда внимателно надписа.
         — Вижте к’во — каза най-после той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — много хубав човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете дори след ядене.
         — Тогава как е завъдил тия гадини? — извика Джордж вече ядосан.
         Лени сложи завивките си на съседното легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.
         — Вижте к’во — подзе пак старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше такъв човек, че ръсеше от тоя прах, макар да нямаше гадини. Ей тъй, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа к’во правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то заради храната. Такъв човек беше — чистник. В неделя се издокарваше, дори когато не отиваше в града; слагаше си даже връзка и сядаше в спалното.
         — Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та защо, казваш, напуснал?
         Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.
         — Ами… ей тъй… напусна, както се напуска. Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, само храната. Една вечер рече: „Платете ми, каквото съм изкарал“ и дим да го няма.
         Джордж вдигна завивките си, наведе се и заразглежда отблизо сламеника. Лени стана и тутакси последва примера му. След прегледа Джордж най-после се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и сложи вещите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, благ мехлем и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.
         — Господарят ей сегичка ще дойде. Като видя, че ви няма тая заран, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние таман закусвахме — и вика: „Къде са ония, новите, дявол да ги вземе?“ После си изкара яда на коняря.
         Джордж приглади една гънка на леглото си и седна.
         — Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.
         — И още как. Конярят ни е негър.
         — Негър, казваш, а?
         — Ъхъ. Пък един добряк! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.
         — А що за човек е господарят? — попита Джордж.
         — Как да ти кажа, не е лош човек. Прихващат го сегиз-тогиз, ама иначе не е лош. Да ви кажа к’во направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „Пийте, момчета, колкото ви душа иска! Веднъж е Коледа.“
         — Ами! Цял галон уиски?
         — Бога ми! Пък каква веселба падна! Нея вечер пуснаха негъра при нас. Дребничкият мулетар, викат го Смити, веднага се нахвърли отгоре му. Ама една борба беше! Момчетата не позволиха на Смити да действува с краката, та черният го пребори. Смити разправяше, че ако работел с краката, щял да види сметката на черния. Добре, ама момчетата не му дадоха, защото пък конярят е зле с гръбнака. — Старецът млъкна, наслаждавайки се на спомена от тая вечер. — После момчетата отидоха в Соледад, па като се разбеснели там! Аз не ходя в града. Не ме тегли вече казиното.
         Лени дооправяше леглото си, когато дървеното резе се вдигна и вратата повторно се отвори. На прага застана нисък, набит човек. Носеше сини работни панталони, риза от вълнено трико, черна, разкопчана жилетка и черно сако. Беше пъхнал палци в колана си от двете страни на голямата стоманена тока. Широкополата, позамърсена вече бежова шапка и ботушите с високи токове и шпори показваха, че е работник.
         Старецът веднага обърна поглед към него и се помъкна към вратата, като търкаше с пръсти бакенбардите си.
         — Момчетата току-що пристигнаха — каза той и се измъкна край господаря.
         Фермерът пристъпи в помещението с късите, отривисти крачки на дебелокрак човек.
         — Писах на Мъри и Реди, че ми трябват двама души, да започнат работа тая сутрин. Дадоха ли ви работни карти?
         Джордж бръкна в джоба си, извади работните карти и ги подаде на фермера.
         — Така си и мислех, Мъри и Реди нямат вина. Тук пише черно на бяло, че трябва да сте на работа от днес сутринта.
         Джордж заби поглед в нозете си.
         — Шофьорът на автобуса ни обърка — каза той. — Трябваше да вървим пеш десет мили. Стигнахте, вика, а излезе, че съвсем не сме стигнали. Пък и не можахме да хванем друг автобус.
         Фермерът примижа.
         — Тъй де, но днеска хората ми работят на вършачките с двама души по-малко. Сега вече няма смисъл да отивате на работа, ще идете следобед.
         Той измъкна от джоба си тефтерчето, в което водеше работните дни, и го отвори там, където между листата бе пъхнат молив. Джордж смигна на Лени и Лени кимна глава, за да покаже, че е разбрал. Фермерът наплюнчи молива.
         — Как се казваш?
         — Джордж Милтън.
         — А ти?
         — Той се казва Лени Смол — отговори пак Джордж, Фермерът вписа имената им в тефтерчето.
         — Така, днеска сме двайсети, постъпили на двайсети от обед — каза той и затвори тефтерчето. — А къде бяхте на работа преди?
         — На север, в Уийд — отговори Джордж.
         — И ти ли работеше там? — обърна се господарят към Лени.
         — И той — каза Джордж.
         Фермерът посочи шеговито към Лени.
         — Не е от много приказливите, а?
         — Че не е, не е, но пък е работник — здраве му кажи! Як е като бик.
         Лени се усмихна под мустак и повтори:
         — Як като бик.
         Джордж го изгледа навъсено и Лени наведе глава, засрамен, че е забравил обещанието си. Господарят изтърси ненадейно:
         — Я слушай, Смол! (Лени вдигна глава.) За каква работа те бива?
         Уплашен, Лени подири с поглед помощ от Джордж.
         — Той може да върши всичко, каквото го накарате — каза Джордж. — Добър мулетар е, чували може да пълни, трактор да кара… За всичко го бива. Дайте му само работа.
         Фермерът се обърна към Джордж:
         — А ти защо не го оставиш сам да си отговаря? Какво имаш наум?
         — О! — възкликна високо Джордж. — Не искам да кажа, че много му сече пипето. Съвсем не. Но твърдя, че работи за сто души. Та той може да вдигне четиристотинфунтов чувал!
         Фермерът сложи бавно тефтерчето в джоба си, пъхна палци в колана и примижа с едно око.
         — Бе ти нещо мамиш, а?
         — Какво?
         — Казвам, че за нещо го използваш тоя човек. Да не би да му прибираш спечеленото, брей?
         — Как ще му го прибирам? Защо мислите, че го използвам?
         — Как да ти кажа, никога не съм виждал някой човек да си дава толкова труд за друг. Искам просто да разбера какъв интерес имаш.
         — Той ми е… братовчед — каза Джордж. — Обещал съм на майка му да се грижа за него. Като дете го ритна кон в главата, ама сега е добре. Не е от най-умните, но пък може да върши всичко, каквото го накараш.
         Фермерът се поотдалечи от тях.
         — Бе то не му трябва много ум, за да пълни чували с ечемик. Но ти не се опитвай да ме мамиш, Милтън. Ще те държа под око. А защо напуснахте в Уийд?
         — Работата се свърши — отговори бързо Джордж.
         — Какво работихте?
         — Ами… копаехме напоителна яма.
         — Хубаво. Само не се опитвай да ме лъжеш, защото няма да ти се размине току-тъй. Такива хитреци много съм ги виждал. След обед отивате на работа при вършачката. Ще товарите ечемик с групата на Слим.
         — Слим ли?
         — Да. Един голям, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна рязко, но преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа продължително. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:
         — Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да говоря! Насмалко не изпуснахме работата.
         Лени се бе вторачил отчаяно в ръцете си.
         — Забравих, Джордж.
         — Забрави я! Ти все забравяш, пък после аз трябва да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрекъснато ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най-после да държиш затворена мръсната си уста.
         Джордж млъкна мрачен.
         — Джордж?
         — Какво искаш?
         — Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?
         — Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!
         — Джордж, ти каза, че съм ти братовчед.
         — Какво като съм ти казал, то беше лъжа. И добре, че не е истина. Ако ми беше роднина, щях да се застрелям.
         Той млъкна ненадейно, приближи до отворената врата и погледна навън.
         — Ей, ти какво подслушваш тука?
         В спалното влезе бавно старецът. В едната си ръка пак държеше метлата. По петите му се мъкнеше едва-едва овчарско куче със сива муцуна и безцветни, ослепели от старост очи. Кучето се дотътри, куцукайки, до ъгъла, легна, заръмжа тихичко и взе да ближе пепелявата си, проскубана козина. Старият метач не свали очи от него, докато то не се намести.
         — Какво ще подслушвам — каза той. — Рекох само да постоя на сенчица и да попощя кучето си. Току-що пометох пералнята.
         — Не си пъхай носа, дето не трябва! — скастри го Джордж. — Не ги обичам тия работи.
         Старецът се почувствува неловко и замести поглед ту към Лени, ту към Джордж.
         — Току-що се бях спрял там — заобяснява отново той. — Не съм ви чул какво си говорите. Па и не ме интересува. Работникът във фермата не бива нито да подслушва, нито да задава въпроси.
         — Точно така е, не бива — каза Джордж поуспокоен, — особено ако иска да се задържи по-дълго на работа. — Оправданието на стареца му беше допаднало. — Хайде влез и поседни мъничко — додаде той. — Ама и кучето ти е бая старо.
         — Старо е. От кутре съм го отгледал. Кога бе по-младо, чудо куче беше! — Той подпря метлата на стената и потри с ръка необръснатата си буза. — Е, как ви хареса господарят?
         — Видя ми се свестен.
         — Не е лош човек — съгласи се старецът. — Стига да го разбереш.

---

Романът е преиздаден в поредицата „Модерна класика“, с марката на Издателство „Колибри“ и може да се закупи с намаление от www.colibri.bg ! Поради големия интерес наскоро е пуснат втори тираж!

Прочетете и друг откъс от романа, от предишното издание - https://www.litclub.bg/library/prev/steinbeck/of_mice_and_men.html !