Дребничка белокоса жена с висока прическа мина, олюлявайки се по пътеката на вагон-ресторанта и се вмъкна на едно място до прозореца. След като написа поръчката си, тя присви късогледи очи към руменобузия войник и момичето с остра брадичка, които седяха насреща й на масата. Само с един поглед тя забеляза златна халка на пръста на момичето, червена платнена връв в косата й и реши, че е евтина; класифицира я наум като военна булка. После се усмихна леко, предразполагайки към разговор.
         В отговор момичето се усмихна широко.
         – Извадихте късмет, както е претъпкано. Ние въобще не обядвахме, понеже едни руски войници ядяха тука... или кой знае какво правеха. Божке, да бяхте ги видели! Бяха досущ като Борис Карлоф, честна дума!
         Гласът й звучеше като чирикащ чайник и жената се прокашля, за да си прочисти гърлото.
         – Вярвам ви – каза тя. – До това пътуване дори не подозирах, че на света има толкова много войници.
         Осъзнаваш го чак когато се качиш във влак. Все се питам: откъде идват всичките?
         – От наборната комисия – отговори момичето и се изкиска глупаво.
         Мъжът й се изчерви извинително.
         – До края ли пътувате, госпожо?
         – Така си мислех, но този влак върви бавно като... като...
         – Меласа – възкликна момичето и на един дъх продължи: – Божке, толкова се вълнувам, представяте си как е. Цял ден съм залепена за прозореца да гледам навън. Там, отдето съм, в Арканзас, е от равно по-равно и като видя планини, направо настръхвам. – Обърна се към съпруга си: – Миличък, дали сме в Каролина?
         Той погледна през прозореца, където здрачът се сгъстяваше. Синята светлина и гърбиците на хълмовете бързо се преливаха и отразяваха едни в други. После примигна от светлината във вагон-ресторанта.
         – Сигурно е Вирджиния – предположи и сви рамене.
         Откъм купетата внезапно се появи един войник, който с олюляване се приближи до тях и се свлече на свободното място като парцалена кукла. Беше дребен и униформата се гърчеше и диплеше върху него. Лицето му, изпосталяло и с остри черти, контрастираше с бледнината си на лицето на моряка, а черната му, ниско подстригана коса лъщеше под лампата като кожата на тюлен. С уморени и мътни очи той огледа тримата, сякаш бяха отделени от него с мрежа, като пипаше нервно двете нашивки на ръкава си.
         Жената се размърда неловко и се примъкна по-близо до прозореца. Беше решила, че е пиян, и като видя как момичето бърчи нос, разбра, че и тя е стигнала до същия извод.
         Докато негърът с бяла престилка разтоварваше таблата си, ефрейторът каза:
         – Аз искам кафе, голяма кана, с двойна каничка сметана.
         Момичето забучи вилицата си в пилето със сметана.
         – Скъпи, не мислиш ли, че тук вземат за храната страшно много пари?
         И тогава се започна. Главата на ефрейтора се разтресе бързо и неконтролируемо. Пауза на отпускане, през която се наведе гротескно надолу; мускулен спазъм и рязко завъртане на врата настрани. Устата му се разтегли в грозна гримаса и вените на врата се издуха.
         – О, боже! – извика момичето, а жената изтърва ножа за масло и закри очите си с чувствителна длан.
         Морякът зяпаше с отсъстващ поглед за миг, но после бързо се съвзе и извади пакет цигари.
         – Ето, приятел – каза, – вземи си една.
         – Благодаря... много мило – промърмори войникът, а след това удари по масата с юрук, чиито кокалчета бяха побелели. Приборите потрепериха, водата се изплиска над ръба на чашите. Във въздуха се спря тишина и смехът, който избухна някъде далеч, мина през вагона като нож.
         Момичето, съзнавайки, че го гледат, прибра кичур коса зад ухото си. Жената погледна нагоре и прехапа устна, като видя как ефрейторът се мъчеше да си запали цигарата.
         – Дайте на мен – предложи му помощта си.
         Ръката й трепереше така силно, че първата клечка угасна. Когато вторият опит успя, тя съумя да се усмихне насилено. След малко той се успокои.
         – Толкова ме е срам... моля да ме извините.
         – Няма нищо, ние разбираме – каза жената. – Отлично разбираме.
         – Болеше ли? – попита момичето.
         – Не, не боли.
         – Уплаших се, понеже помислих, че ви боли. Поне така изглежда отстрани. Значи, е нещо като хълцавица?
         Тя внезапно се сепна, сякаш някой я беше сритал.
         Ефрейторът проследи с пръста си ръба на масата и след това каза:
         – Бях добре, докато се качих на влака. Казаха, че ще съм наред. „Добре си, войнико“, казаха. Обаче всичко е от вълнението, от мисълта, че вече си в Щатите, свободен си и проклетото чакане най-накрая е свършило.
         Той изтри с пръст окото си.
         – Съжалявам – каза.
         Келнерът сложи кафето на масата и жената понечи да му помогне. Той блъсна ръката й с гневен замах.
         – Недейте, ако обичате! Мога и сам!
         Сконфузена, тя се обърна към прозореца и срещна лицето си, отразено в него. То бе спокойно и това я изненада, защото се чувстваше нереално, като в сън, сякаш се люшкаше между две сънувани точки. Насочвайки мислите си към друго, тя проследи тържествения път на вилицата на моряка от чинията до устата му. Момичето вече ядеше лакомо, но нейната храна изстиваше.
         И тогава пак се започна – не толкова бурно като предния път. Под суровия блясък от фаровете на насрещен влак разкривеното отражение се разми и жената въздъхна.
         Той псуваше тихо и повече звучеше така, сякаш се моли. После яростно стисна главата си в менгемето на силните длани.
         – Чуй, приятел, я по-добре иди да те види лекар – предложи морякът.
         Жената протегна ръка и я сложи върху неговата.
         – Мога ли да помогна с нещо? – попита тя.
         – Те го спираха, като ме поглеждаха в очите... щом гледам някого в очите, и то спира.
         Тя сведе лицето си по-близо до неговото.
         – Ето – каза той, като мигом се успокои, – ето, стана. Вие сте добър човек.
         – Къде ви раниха? – попита тя.
         Той се намръщи.
         – Къде ли не... заради нервите ми е. Целите са на решето.
         – А къде отивате?
         – Във Вирджиния.
         – У дома, а?
         – Да, там е моят дом.
         Жената усети, че пръстите я болят, и разтвори ръката си, с която бе стиснала неговата с неочаквана сила.
         – Там е домът ви и трябва да помните, че другото няма значение.
         – Знаете ли – прошепна той, – обичам ви. Обичам ви, защото сте много глупава и много наивна и никога няма да научите повече от онова, което гледате на кино. Обичам ви, понеже сме във Вирджиния и аз съм си почти у дома.
         Жената рязко отмести очи настрани. Напрежение, породено от обидата, придаваше допълнително значение на мълчанието.
         – Значи, мислите, че това е всичко? – каза той. Облегна се на масата и сънено подпря лицето си върху дланите. – Това го има, но има и достойнство. Какво ще правя, като стане с хора, които знам открай време? Да не мислите, че искам да седна на една маса с тях или с някой като вас и да им се догади? Да не мислите, че искам да плаша момичета като това насреща и да я карам да се тревожи за мъжа си? Чаках месеци и те ми казаха, че съм добре, но при първото...
         Той млъкна и сбърчи вежди.
         Жената пъхна две банкноти под сметката си и отмести стола назад.
         – Може ли да мина, ако обичате – каза тя.
         Ефрейторът се надигна и застана прав, с поглед в недокоснатата чиния на жената.
         – Хайде, изяжте си яденето, дявол да ви вземе – каза той. – Трябва да го изядете!
         А сетне, без да се обърне, изчезна към купетата.
         Жената плати кафето.

---

Разказът е включен в книгата на Труман Капоти „Събрани разкази“, която предстои да излезе на български език на 18-ти май 2015 г. с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупена с 20% отстъпка от сайта на Издателството!