По-трудно ще ни е да заспим тази нощ, отколкото да нахраня дядо с кисело мляко. Думите на мама: „Какво пък ако не спим една нощ?“ означават: „Слушай, моето момиче, виждаш ли го челото на дядо ти?”. Ами чело като чело. „Челото му е по-студено от тенджерите на балкона. Не можем да си легнем, докато не го стоплим.“. Естествено, не попитах мама, която плачеше: „Пилафа ли ще стоплим?“, защото беше повече от ясно, че трябваше да стоплим дядо. Досадна работа, но какво да се прави? Извадих изпод завивката дясната ръка на дядо и му погалих пръстите. Откак се помня, ръцете му ми приличаха на банички. Нека да не ви объркам, това няма нищо общо с паметта за миризмите. Вярно е, че дядо двайсет години е пекъл и рязал баници, беше баничар, но не помня някога да е миришел на баница.
         Бях шестгодишна, едва достигах тезгяха. По това време всички деца, че дори и съседите, ми се струваха на ръст до тезгяха. Подпирах брадичка на мраморния плот: хладен – дано дядо сега да не е по-хладен от него – и наблюдавах ръцете му. С едната ръка държеше дъската за рязане, а с другата режеше: так-так; така-так! Какви сръчни ръце! Когато осъзнах, че не се страхувам от този звук на ножа, бях вече голямо момиче. Отклоних се, изпуснах си мисълта… Та за ръката говорех. Двете ръце – цяла баница. Струваше ми се, че са едно цяло. Сякаш бръчките по ръцете му бяха извивки по кората на баница. Спомням си, как на сватбата на вуйчо го гледах да играе с вдигнати ръце: две парчета баница във въздуха щракат игриво! Много смешен ми беше! Навярно защото бях дете. Тогава всички бяха щастливи, не като днес. Ами минало време, заминало... Сега галя същите ръце-банички. „Тези банички са студени.“
         „Нищо не може да се направи, госпожице. Нима институцията може да се държи отговорна за това, че всички деца са пораснали тайно и неусетно?! Но ако искате, заповядайте един топъл чай.”
         Баба подхваща поплака си: „Ей, мъжо, мъжооо! Къде да те намеря? Няма те на земята, а небето как да се изкачааа… Кому да се жаляаа, кого да питааам?!“. Това се нарежда в своеобразна мелодия, която записах и се старая да ви предам, но тук тя, естествено, не се долавя. Ох, нямам познания и за тоналностите, в коя ли беше? Нейсе де. Хей, читателю, дай да се разберем! Може ли тази част да прочетеш като поплак! Все едно, че го чуваш и слушаш! Последните срички ги удължи, ето така: „Ей, мъжо, мъжооо!“.
         С гласа на мама стаята ми изглежда още по-многолюдна. Кога ли ще се разотидат, хайде да си тръгват вече, бе! Единствено баба има право да плаче, на тези тук защо им е да залитат и да подсмърчат? А и на мама! Ще ми се да избягам от стаята, за да не я виждам как плаче, но не смея да мръдна, понеже дядо може да настине. Но най-лошото на този свят, по-лошо даже от огледалата и студените дядовци е това, едно дете да гледа майка си как плаче.
         Едно от внучетата придърпва полата на баба: „Бабо, бабо ма, хич ли си нямаме вече дядо?“
         Подир тези думи внучето бива гушнато и отведено от стаята. И умело, с бързина го отглеждат и то пораства. Голямата работа, дори се гордеят с това!
         През това време пристигнаха още хора с тенджери пилаф. Оставих ги на балкона.
         Добре, читателю! Сега те питам: Знаеш ли какво ще се случи утре в този разказ? Аз знам. Защото всичко изживях още вчера. Докато целувах дядо за последно, очите ми бяха втренчени в памуците, натъпкани в носа му. Хоп… да спрем. Не може всичко да се пише така открито и произволно. Все пак това вече не е чернова. Да, добре, забравям за памука. Исках да кажа, че утре твоят вуйчо ще легне до дядо ти. Напразно се мъчи да скрие, от мен не може да убегне, видях, че по панталоните и брадата му имаше пръст. А ти го научаваш от баща си, който говори на майка ти: „Не можахме да го откопчим от стареца. Държеше се като осемгодишно дете, трима души едва го отскубнаха. Кажи на брат си, моля те, да не прави така. Та той вече е глава на семейството, на какво прилича това?! Трябва да се държи мъжки!“. „Добре, бе! Остави го да си излее мъката. Та той е още дете…” ще промълви майка ти, без дори да се сети, че вуйчо ти е на трийсет и осем години. Както виждаш, утрешният ден в разказа продължава така. Каменист ден, прашен, пълен с припадъци и вопли. Дали ще продължиш да го четеш? Не си го причинявай, не ме оставяй да ти разказвам. Ще дойде ден и ти да изживееш такъв разказ. Навярно си имаш дядо с птици, и когато той си отиде, ще изживееш всичко, което ти разказах. Колкото и да се стараеш да го стоплиш, той ще изстива. Не ме карай да ти разказвам още, остави ме да отида да изнеса тези тенджери на балкона.
         „Пиле, пише ли се в такъв ден? Стани, моля те, посрещни хората, на вратата са.“
         „Добре, лельо. И без това вече помолих читателите за разрешение. Може и да не разказваш повече, казаха. Те знаели, останалото щели да го довършат сами.“

         …………………………………………