Лопе де Вега

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ИЗОБРЕТАТЕЛНАТА ВЛЮБЕНА

 

Комедия в три действия

 

Лопе де Вега

 

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

 

 

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

Улица, на която живее Белиса. Нощ.

 

ПЪРВА СЦЕНА

 

Лусиндо, с плащ, обшит със злато, и шапка с пера.
Ернандо.

 

 

ЛУСИНДО.

    Баща ми, значи, им разкри,
    че ще се жени той самия.

ЕРНАНДО.

    Но аз нали съм Стефания?
    Какво така ги разяри?

ЛУСИНДО.

    Чуй -Дористео се люти,
    защото тъй зоват сестра му.

ЕРНАНДО.

    Знай - в заслепение голямо
    баща ти ще ти отмъсти.
    Така ли трябваше да правиш?
    Ще си помислят, че пред тях
    ти просто лъгал си от страх
    и само за да се избавиш.
    Защо го каза, обясни ми!

ЛУСИНДО.

    За да спечеля най-накрая
    един човек, без сам да зная,
    че ще запомнят това име.

ЕРНАНДО.

    Ще тръгнеш ли сега на път
    за Лисабон?

ЛУСИНДО.

                     Как тъй! Фениса
    ми обеща, че тя с Белиса
    ще могат да ме отърват.

ЕРНАНДО.

    А мина ли край тях?

ЛУСИНДО.

                                           Но да!

ЕРНАНДО.

    Писмо намери ли?

ЛУСИНДО.

                                           Лежеше
    там, гдето татко ми твърдеше,
    когото лъгала е тя.
    Тя в своето писмо ме кара,
    за да не бъда сам погубен,
    да се преструвам страстно влюбен
    във майка й.

ЕРНАНДО.

                         Но тя е стара!

ЛУСИНДО.

    И все пак в нея!

ЕРНАНДО.

                         Много странно.

ЛУСИНДО.

    И нещо друго спомена.

ЕРНАНДО.

    Е?

ЛУСИНДО.

                 Да я искам за жена.

ЕРНАНДО.

    Как!

ЛУСИНДО.

    Тихо! Може би е рано
    и тя на техния балкон
    ще се яви, за да слухти.

ЕРНАНДО.

    Туй може да предотврати
    да те изпратят в Лисабон.
    Да, хитроумна е.

ЛУСИНДО.

                                         Така е.

ЕРНАНДО.

    Ще поговорите ли пак?

ЛУСИНДО.

    Ще ме смениш и в тоя мрак
    кой би могъл да те познае?
    Ще бъдеш ти Лусиндо, аз
    додето шепнете с Белиса,
    ще бъда с моята Фениса.
    Тъй пише тук, чети на глас!

ЕРНАНДО.

    Какво да шепна?

ЛУСИНДО.

                                         За любов.

ЕРНАНДО.

    Фениса твърде много знае
    и мислил съм си аз, че тя е...

ЛУСИНДО.

    Каква?

ЕРНАНДО.

                    Че тя е философ.

ЛУСИНДО.

    Днес твоя разум проверявам;
    ще знам какви ще ги разплиташ
    пред старата...

ЕРНАНДО.

                    Как! Ти ме считаш
                                                 голям талант?

ЛУСИНДО.

                                И обещавам
    за по-добър да те призная,
    щом нищичко не забележи.

ЕРНАНДО.

    Май че са слаби мойте мрежи.
    Какъв ти рицар съм? Не зная -
    аз нямам труфила.

ЛУСИНДО.

                                               Амии...

ЕРНАНДО.

    Дай плаща си, обшит със злато!

ЛУСИНДО.

    Бих дал и нещо по-богато.
    Сега и шапката вземи!

ЕРНАНДО.

    Ти моята вземи тогава!
          (Разменят плащове и шапки.)

ЛУСИНДО.

    И тъй съм хубав аз все пак.

ЕРНАНДО.

    Виж тая твоя дреха как
    и вид, и стройност ми придава!

ЛУСИНДО.

    Пшт! Виж балкона... Май че та са!

 

 

 

ВТОРА СЦЕНА

 

 

Фениса и Белиса се появяват на един висок прозорец
с решетка. Горните.

 

 

 

БЕЛИСА.

    Фениса, влез си у дома,
    ще му говоря аз сама.

ФЕНИСА.

    Но, мамо, идват ли, къде са?

БЕЛИСА.

    Виж тези двама там, които
    пред нашия балкон стоят.

ФЕНИСА.

    Позна ги, те са тоя път
    и знаци с пръст ни правят скрито.
    Аз тръгвам... Бог да ти помага!
    Но позволи да поговоря
    с Ернандо!

БЕЛИСА.

                      Той е луд.

ФЕНИСА.

                                  Не споря,
    но тази лудост му приляга
    и вест по него искам аз
    на капитана да предам.

БЕЛИСА.

    Върви оттатък!
                     (Фениса се отдалечава.)

ЕРНАНДО.

                                  Те са там,
    отдето ще говорят с нас.

ЛУСИНДО.

    Но тя се скри - аз съм смутен!

ЕРНАНДО.

    Да, майка й ти я отне.

БЕЛИСА.

    Лусиндо, вие ли сте?

ЕРНАНДО.

                                               Не!
    Откакто аз ви нося в мен,
    обичам ви и ви говоря
    с душата, вдъхната от вас:
    нищожен бях, но в тоя час
    до вас ме вдигнахте, сеньора!
                         (Към Лусиндо)
    Добре ли е?

ЛУСИНДО.

                              Великолепно!
    Говориш с най-изискан тон.

ЕРНАНДО.

    Да, аз съм просто Цицерон.

БЕЛИСА.

    Изглежда май недостолепно;
    жена, която има срам,
    не е добре така да прави;
    да дам Фениса на баща ви,
    а себе си на вас да дам.
    Но всъщност негов син сте вие
    и все пак влюбихте се в мен;
    признавам, че в такъв момент
    сърцето ми по-бързо бие.
    Все пак с какво съм ви пленила?
    Защо ме тачите тъй свято?

 

 

 

ТРЕТА СЦЕНА

 

 

Фениса се показва на другата решетка. Белиса остава
на първата. Лусиндо и Ернандо на улицата.

 

 

 

ФЕНИСА.   (Тихо.)

    Лусиндо!

ЛУСИНДО.

               Кой е?

ФЕНИСА.

                                        Тя, която
    душата си е посветила
    на теб и твоя се нарича,
    додето майка ми я мами
    слугата ти.

ЕРНАНДО.

                                   Ако баща ми
    е вече старец, а обича
    Фениса - млада и красива,
    аз, млад, обичам не тъй млада,
    но тя ми е добра награда.

ФЕНИСА.

    Ох, как безумно ме разсмива!

ЕРНАНДО.

    Премного строгите одежди,
    монашеският хубав вид
    и стройният ви стан, прикрит
    свидетел на безброй надежди;
    и вашите обувки черни,
    чорапите ви и краката,
    които стъпват по земята
    по-кипро от жребците верни;
    гласът ви, плътно зазвучал,
    дъхът на любовта ви смела,
    напомнящ захар и канела,
    и тоя ваш развян воал;
    и тези очила, които
    прикриват погледа изцяло,
    това чудесно наметало,
    в което чувството е скрито;
    носът ви, тъй порозовял,
    любов цеди и очарова
    със миро дъхаво - такова
    в Арабия не съм видял...
    И туй: одежди, нос, снага,
    крака, обувки, наметало,
    глас, очила - те по начало
    за мен са джунгла засега.

ЛУСИНДО.

    Фениса, чу ли го?

ФЕНИСА.

                                         Не е ли
    измамата премного груба?

ЛУСИНДО.

    Щом той сгреши, аз ще загубя,
    но ще спечеля, щом спечели.
    Любима, а какво ще стане?
    Баща ми е така свиреп
    и отклонява ме от теб,
    и забранява любовта ни!
    Дори си мисля: моят път
    за Лисабон се ускорява.

ФЕНИСА.

    Недей, недей се натъжава,
    не се плаши така до смърт!
    Та мама, луда и суетна,
    така жадува любовта ти,
    че, мисля, ще склони баща ти.

ЛУСИНДО.

    Страхувам се, като пресметна,
    че сватбата ти е на път.
    А ако сключиш с него брак,
    тогава обясни ми как
    ще ме спасиш от жалка смърт?
    Заклевам се, че ти изцяло
    си чиста, умна си... Прости,
    но би ли дала даже ти
    живот на мъртвото ми тяло?

ФЕНИСА.

    Ако съм твоя, ти не стой,
    а увери ме в тоя час,
    че колкото съм твоя аз,
    ти също толкова си мой;
    и измисли по-хубав жребий
    от тази власт на хора стари:
    богат си, имаш и другари,
    където кажеш, тръгвам с тебе.
    Изобретателна и влюбена
    ми казваш ти, но ето на̀:
    мен ми се щѐ да съм жена
    осигурена и възлюбена.

ЛУСИНДО.

    Но ако твоите слова
    са верни, ако си решила
    да дойдеш с мен, аз имам сила
    за действие като това.
    Вземи каквото ти се свиди
    и кой каквото ще да каже,
    по светло с мен ще тръгнеш, даже
    и майка ти да се обиди.
    Какво че с разни мъчнотии
    баща ми ще ме уплете!

ФЕНИСА.

    Жена да съм ти, ако щѐ
    и майка ми да ме убие!

БЕЛИСА.   (На Ернандо.)

    Нима си сторил зло голямо,
    та в Лисабон те праща той?

ЕРНАНДО.

    И аз съм смаян, боже мой,
    объркан съм от лудостта му.
    Фениса уж съм обожавал,
    ухажвал съм я бил безкрайно,
    на църква срещал съм я тайно,
    съня й бил съм нарушавал...
    От ревност той ме заточава.

БЕЛИСА.

    Кажи, обичаш ли я много?

ЕРНАНДО.

    Кой? Аз? Фениса ли? Ей богу,
    сам в дън земя да се отправя,
    да ме убият шест селяка
    и никой да не ме опази,
    а по-коварна смърт от тази
    не може никой да дочака.
    Ти с арбалет върху гърди
    ме погубѝ почти веднага
    или до края с остра шпага
    сърцето мое прободѝ,
    ако копнял съм и копнея
    да я задирям и обичам.
    Не съм посмял да се развличам
    с любов и брак да сключвам с нея.

ЛУСИНДО.

    Той може да се закълне.

БЕЛИСА.

    Доволна съм от тази вест!

ЕРНАНДО.

    Е, стига! Нещо друго днес
    ще ми дадете или не?
    Раздразни ли ме препирня,
    или когато клетва давам,
    понеже страшно огладнявам,
    напомням бременна жена.

БЕЛИСА.

    Как! Гладен си и да не знам?

ЕРНАНДО.

    Безкрайно.

БЕЛИСА.

                    Сготвеното вкъщи
    навярно ще те понамръщи.
    Подарък утре ще ти дам.
    Следкишите ми са добри.
    Сладка приготвям аз изкусно,
    от круши сладко тъй е вкусно
    като от праскови, дори
    от вишни или дюли... Сам
    сега решавай!

ЕРНАНДО.

                              Дреболии!
    Сложи им разни мерудии,
    но искам чисти да ги ям.

БЕЛИСА.

    Туй ти харесва? Остави
    на мен вкуса и чистотата
    и всичко друго!

ЕРНАНДО.

                                    Ястията
    ми се харесват... Приготви
    за утре по-добър обяд!

ЛУСИНДО.

    Какъв е грубиян!

БЕЛИСА.

                                            Тогава
    за теб добри ще ги направя.

ЕРНАНДО.

    Не по-добри от моя глад.

БЕЛИСА.

    Но туй е дребно...

ЕРНАНДО.

                                            Откъде
    разбра?... Ухажва ли вдовица,
    мъжът с паница, без паница,
    но трябва често да яде.

ЛУСИНДО.

    Чух стъпки!

БЕЛИСА.

                     Що за глас сподавен!

ЕРНАНДО.

    Ернандо е... Додето чака,
    с Фениса разговаря в мрака.

БЕЛИСА.

    Хитрец е той.

ЕРНАНДО.

                            О, той е славен!
    Дочул е стъпки - той не мами.
    Прощавай!

БЕЛИСА.

                          Бог да те закриля!

ЛУСИНДО.

    Минават хора... Съмва, мила!
    Прощавай!

ФЕНИСА.

                       Литва любовта ми.
    С теб хубаво ми бе, любими!

ЕРНАНДО.

    Чудесно й говорих.

ЛУСИНДО.

                                           Спри!
    След мен! Какво й говори?
    Закусчица ли? Обясни ми!

ЕРНАНДО.

    От дреболии.

ЛУСИНДО.

                                       Дивотии!
    Ти дума все за тях отваряш.

ЕРНАНДО.

    За цялото ти преговаряш,
    а аз сеньор, за дреболии.

     

                 (Излизат.)

 

 

 

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

 

 

Зала в дома на Херарда. Дористео, Херарда.

 

 

 

ХЕРАРДА.

    Спокойно, стига ми мърмори -
    самата истина ще знам!

ДОРИСТЕО.

    Изплашен някак ми се стори
    и тоя страх бе преголям;
    за чест започна да говори,
    наслуки, уж за проклетия,
    бил произнесъл „Стефания“;
    баща му после ми описа,
    че той ухажвал бил Фениса
    и ще се женел той самия.

ХЕРАРДА.

    Помислил си е той завчас,
    че ти Фениса любиш...

ДОРИСТЕО.

                                           Аз!?

ХЕРАРДА.

    За да не стане препирня,
    той казал, че му е жена.

ДОРИСТЕО.

    Защо?

ХЕРАРДА.

                И питаш ме на глас?
    Решил е да предотврати
    една надвиснала беда.
    Нима това не е почти
    една лъжа на майстор?

ДОРИСТЕО.

                                                Да.
    Херарда, май си права ти.
    Чувствителна е мойта чест
    и доказателства желае.

ХЕРАРДА.

    Те са и в моя интерес.

ДОРИСТЕО.

    Туй подозрение вещае
    по-силен страх за мен от днес.

ХЕРАРДА.

    Защо не разберем коя е
    и влюбен ли е във Фениса?

ДОРИСТЕО.

    Да!

ХЕРАРДА.

                  Нека идем у дома й!

ДОРИСТЕО.

    Как ще узнаеш ти какви са
    и чувствата й, и страстта й?

ХЕРАРДА.

    Аз казах, че е влюбен той.

ДОРИСТЕО.

    А тя?

ХЕРАРДА.

             Ще вляза там бегом.

ДОРИСТЕО.

    Кой ще те гони?

ХЕРАРДА.

                                 Ти... Друг кой?
    Уж мой съпруг... в самия дом,
    в ръка със шпагата...

ДОРИСТЕО.

                                        Добре.

ХЕРАРДА.

    Ще ни придумат, след което
    аз ще й дам да разбере,
    че без Лусиндо в мен сърцето
    ще спре да бие, ще умре;
    затуй ме гониш ти, разбра ли?
    Да те повика, да разкрие
    тревогите си натежали.

ДОРИСТЕО.

    Добре! Какви сте хитри вие
    жените!

ХЕРАРДА.

                Само за възхвали!

ДОРИСТЕО.

    Жени!

ХЕРАРДА.

                При туй испанки!

ДОРИСТЕО.

                                        Каня
    те да вървим!

ХЕРАРДА.

                            Щом аз остана,
    тя всичко ще ми изясни.

ДОРИСТЕО.

    Страстта на волеви жени
    е като буря в океана.

     

               (Излизат.)

 

 

 

ПЕТА СЦЕНА

 

 

Зала в къщата на Белиса.
Капитанът, Фениса, Белиса.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Да знаех всичко туй, тъй строго
    не бих постъпил аз тогава.

БЕЛИСА.

    Разкрих ви туй, което става.

КАПИТАНЪТ.

    Мен този брак ме радва много -
    щастливо нека процъфти!

БЕЛИСА.

    Ако поеме той на път,
    ще ме рани почти до смърт
    тоз, който днес ми честити.

КАПИТАНЪТ.

    Ако на мен ми бе известно,
    че той обича ви безумно
    (не мислех нещо тъй разумно
    да стори той - говоря честно!),
    със сватбените тържества
    бих се заел сам аз направо
    и бих се свързал с вас по-здраво
    и по-щастливо при това.
    А щом съдбата тъй отсъди,
    щом той за вас ще се ожени,
    то, значи, за самия мене
    синът ми мой баща ще бъде.
    А пък за моя ангел свят,
    след тъй внезапния развой,
    баща и син ще бъде той...
    Доволен ще е тоя свят:
    не възрастите чрез страстта,
    а чувствата ще свържем ние!

БЕЛИСА.

    И все пак причинихте вие
    у мен такава празнота,
    когато просто със замах
    решихте скитник той да стане.

ФЕНИСА.

    Премного строг сте, капитане!

КАПИТАНЪТ.

    Гнева си аз не овладях.

ФЕНИСА.

    Каква причина да открия
    за тази строгост - ревността?

КАПИТАНЪТ.

    Не ревност - грижа на баща.
    Тук някаква си Стефания
    го заслепила, но така, че
    двамина вчера насред път
    насмалко да го умъртвят.
    Дойдох и го спасих обаче.

БЕЛИСА.

    По друга чувства ли хаби?

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Горко ми! Правилно ли чух?

КАПИТАНЪТ.

    Така разбрах, но моят слух
    ме е излъгал може би.
    Ах, вас ви мъчи любовта!
    Прощавайте, без много труд
    ще го намеря.

     

               (Излиза.)

 

 

 

ШЕСТА СЦЕНА

 

 

Белиса, Фениса.

 

 

 

БЕЛИСА.

                          Аз съм в смут.

ФЕНИСА.

    Ти просто взе ми мисълта.

БЕЛИСА.

    Но ако в друга той сега
    е влюбен... Боже, колко жалко!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Излъгал те е той, но малко,
    и то навярно на шега.
    А мене той ме заблуди,
    на мен уж даде си сърцето.

БЕЛИСА.

    Какво?

ФЕНИСА.

    Не вярвай в туй, което
    ей този старец тук твърди.
    Той е ревнив и ми се струва,
    че хиляди ги съчинява.

БЕЛИСА.

    Какво така му дава права
    жестоко с нас да се шегува?
    Чуй! Гости ще ни посетят.

ФЕНИСА.

    Не сме заключили вратите!

БЕЛИСА.

    По друга щом му са очите,
    да тръгва на далечен път!

 

 

 

СЕДМА СЦЕНА

 

 

Херарда, бягайки от Дористео,
който е с гол кинжал. Горните.

 

 

 

ХЕРАРДА.

    Сеньори, помогнете ми, защото
    ей този варварин ще ме убие!

ДОРИСТЕО.

    Прелюбодейко, кой ще ти помогне?

БЕЛИСА.

    Сеньор, сеньор, недейте я убива!

ФЕНИСА.

    Сеньор, защо желаете смъртта й?

ХЕРАРДА.

    Прелюбодейка аз?

БЕЛИСА.

                      Сеньор, задръжте
    ръка и уважавайте дома ни!

ДОРИСТЕО.

    Сеньора, ако в тоя миг не беше
    присъствието ваше благородно,
    пронизал бих сърцето й веднага.

ХЕРАРДА.

    А с него - себе си! Ти сам си в него.

ДОРИСТЕО.

    Ах, пак любов, пак подлост, пак измама!
    И пак магии някакви! О, боже!...

ФЕНИСА.

    Но спрете! Вие днес сте полудели
    и демон някакъв, облечен в ревност,
    езика и ръцете ви раздвижва.

БЕЛИСА.   (На Дористео.)

    За бога, напуснете ни веднага!
    Не, с вас ще поговорим в мойта стая
    и там ще се съвземете край мене.

ДОРИСТЕО.

    Почитам ви и ви се покорявам,
    макар да не забравям за позора.

БЕЛИСА.

    Те двете ще останат тук, а вие
    елате! Как се казва?

ДОРИСТЕО.

                                        Стефания.

     

             (Белиса и Дористео излизат.)

 

 

 

ОСМА СЦЕНА

 

 

Фениса, Херарда.

 

 

 

ФЕНИСА.

    Небето ви избави от опасност.

ХЕРАРДА.

    Сеньора, цялата треперя още.
    Сега къде?

ФЕНИСА.

                  Не бойте се, за бога!
    Бедата си кажете!

ХЕРАРДА.

                                        Ако мога!
    О вие, прелестна сеньора
    аз съм една жена нещастна,
    но вие знаете го вече,
    защото всичко тук видяхте.
    Родих се в Бургос, град чудесен,
    и бог да го прости, баща ми,
    дойде в Мадрид, бях още бебе,
    и ме предаде на кърмачка.
    Растях щастливо аз, додето
    след туй не се яви внезапно
    човекът, който бе в дома ви,
    и ме поиска за жена.
    Омъжиха ме, без да искам,
    и ето че тежи над брака
    жестокото и страшно бреме
    на низостта и подлостта им.
    Нещастна чувствам се с него,
    затуй и неведнъж решавах
    без жал да се простя с живота.

ФЕНИСА.

    Не говорете!

ХЕРАРДА.

                  Но така е.

ФЕНИСА.

    Дори в нещастие как може
    една жена и християнка
    край на живота си да сложи?

ХЕРАРДА.

    Неопитна сте вие май че.
    Не знаете каква беда е
    в леглото и на свойта маса
    да бъдете със призрак нощем,
    а денем - с мрачен неприятел.
    Но отчаянието свърши,
    когато се яви внезапно
    един боец, прекрасен момък,
    и слънце ми огря душата.
    Той бе един красив поручик,
    когото аз помилвах жадно
    с милувките на своя поглед
    по повод, твърде много ясен.
    В страданието си, което
    тежеше в мене като рана,
    помислих аз, че с този момък
    бих превъзмогнала бедата.
    И отплати се твърде щедро
    с дела и думи смелостта ми:
    шестнайсет месеца дружахме,
    опиваше ни любовта ни.
    Но скоро завистта започна
    да бие шумно барабана.
    и чул мъжът ми тоя шум,
    чул изстрелите към честта си,
    започна да ме подозира,
    плашило у дома постави,
    за да изплаши тази птичка,
    надсмяла се над градинаря.
    Съседите за помощ молих
    и все пак виждахме се някак,
    защото хитрост се измисля
    най-лесно, щом се любят двама.
    Но нека свърша да описвам
    надеждите и любовта си.
    Наскоро ми подшушна някой:
    щом зърнал у мъжа ми шпага,
    Лусиндо в тоя миг предал
    (поручикът така се казва),
    предал душата си на друга
    и мислел да се жени даже
    за някаква Фениса; казват,
    че за хитруша тя минава,
    а кажат ли, че е красива,
    като обида й звучало.
    Изгубила съм ум и разум,
    от къщи ей така излязох,
    за да подиря този, който
    с неблагодарност се отплаща.
    И както виждате, мъжът ми
    ме срещна вън съвсем внезапно.
    Бих искала да видя тази,
    която просто ме ограбва.
    На тази улица наблизо
    да знаете такава дама?
    Да знаете случайно тази,
    която ми нанесе рана?
    Както убежище намери
    у вас от ножа мойто тяло,
    тъй и душата ми, сеньора,
    очаква цяр от вас самата!

ФЕНИСА.

    Във вас ли бил е влюбен той?

ХЕРАРДА.

    Познавате го?

ФЕНИСА.

                                   Да, така е,
    но по-добре ни да ме знае,
    ни да го зная.

ХЕРАРДА.

                                      Боже мой,
    туй свързано ли е със злото,
    което ми рани душата?

ФЕНИСА.

    То е различно от злината,
    която мен рани, защото
    Фениса аз съм... В тоя миг
    пред вас от срам се изчервявам,
    защото, без да го познавам,
    душата си му доверих.
    Това съм аз и с него тайно
    дори говорехме за брак.
    Аз не съзирах даже знак,
    че злото в него е безкрайно.
    Но сепнахте ме и така
    се осъзнах - и свойта чест
    аз ще дължа на вас от днес.
    Отстъпвам ви го отсега.
    Ще се оженя за баща му,
    и то сега или след час.
    Ще го пека на огън аз -
    и той, не аз да страдам само.
    Понеже влюбена сте страстно,
    навеки нека ваш остане!

ХЕРАРДА.

    От вас са, значи, тия рани
    по моето сърце нещастно?
    Фениса, значи, е такава!?

ФЕНИСА.

    Бъдете сигурно, че той
    от днес ще бъде ваш, не мой.

ХЕРАРДА.

    Бедата ме предупреждава:
    да знаете, че е готов
    на всякакви лъжи - не зная
    друг като него.

ФЕНИСА.

                                    Не желая
    да страдам повече, любов!
    Ах, сбогом, чувства дръзновени!
    А вашто име?

ХЕРАРДА.

                                    Стефания.

ФЕНИСА.

    Да, да, баща му прав бе с тия
    ревниви мисли спрямо мене.
    Аз чувах името ви вече
    и знам това, което става.

ХЕРАРДА.

    О, не бъдете мекушава
    и прогонете го далече!
    Честта ви може той оттук
    да отнесе.

ФЕНИСА.

                            Не се плашете!

ХЕРАРДА.

    Сеньора моя, позволете,
    понеже моят мил съпруг
    със ваша помощ не ме хвана,
    аз при сестра си да отида.

ФЕНИСА.

    Ще искате ли да ви видя?

ХЕРАРДА.

    Но да! И близка ще ви стана.
    Не сте ли с таен изход?

ФЕНИСА.

                                               Да.
    Лусиндо инак ще ви свари.

ХЕРАРДА.

    Да, точно тъй!

ФЕНИСА.

                              Да не превари
    и да ви види за беда!

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

    Аз проумях сега чудесно
    коя Лусиндо обожава,
    а щом узнах това, тогава
    и връзката ще скъсам лесно.
    Красива е - защо да крия!
    Ужасна ревност в мен пълзи.
    Небе, Лусиндо ми пази,
    че иначе ще го убия!

     

                     (Излиза.)

 

 

 

ДЕВЕТА СЦЕНА

 

 

Фениса.

 

 

 

ФЕНИСА.

    О, нека мълнията да засвети
    в душата ми, която пепел стана!
    Надеждата ми вече е скована,
    напомня палма нейде в снеговете.

     

    И аз цъфтях през май, но в студовете
    не можех своя крехък цвят да браня.
    Ден само нужен е на урагана,
    за да погуби всяко свежо цвете.

     

    Но стига мъки всичко тук лъжа е,
    следи от тях остават по косите,
    грях е духът така да се терзае.

     

    Нетрайно, щастието ме пресити.
    Но где забрава? Сигурно така е:
    при мъка любовта расте в гърдите.

 

 

 

ДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Фениса.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Фениса, вече съм решен
    и затова дохождам тук
    в един такъв щастлив момент
    да стана твой любим съпруг,
    а ти съпруга пък на мен.
    Затуй се осмелих накрая
    да те намеря в твойта стая;
    една карета вън ме чака,
    за да укрие в полумрака
    прекрасния ти стан - желая
    тя да ти бъде мил подслон
    и с теб, мой Феникс, да замина
    и според дивния закон
    ти там да бъдеш Прозерпина
    в прегръдките на бог Плутон.
    Защо стоиш? Да бъдем смели!

ФЕНИСА.

    Защо да бързам да съм твоя?
    Надсмиваш ли се? Туй не е ли
    премного вече?

ЛУСИНДО.

                                   Обич моя,
    така ли с думи се печели?
    Кажи кому какво дължим?
    Не е ли време да вървим -
    с теб уговорихме се снощи.

ФЕНИСА.

    С кого се уговори още?
    Кажи, за да се обясним!

ЛУСИНДО.

    Не ми ли снощи говори?

ФЕНИСА.

    Да.

ЛУСИНДО.

           Всичко пак ми довери!

ФЕНИСА.

    За тебе мама ще се жени,
    а твоят скъп баща - за мене.

ЛУСИНДО.

    Какво!? Туй бе преструвка...

ФЕНИСА.

                                            Спри!
    Преструвка ли? Ти уговори
    и пред свидетели, така че
    бог неин мъж от теб ще стори.

ЛУСИНДО.

    Ти си ме лъгала... Тъй, значи?

ФЕНИСА.

    Не аз, а ти! И още спори?
    От днес ти с мене се прости!
    Аз съм съпруга на баща ти,
    а тя на теб - не се люти!

ЛУСИНДО.

    На мен ли? Виж какви похвати!
    Тогава демон зъл си ти.
    Я ми кажи - нима забрави,
    че първа се увлече в мен,
    че от баща ми ти направи
    посредник наш и го застави
    с теб да ме свързва всеки ден?
    Решихме зарад любовта ни
    да бъдем бракосъчетани -
    а чувам думи непознати.

ФЕНИСА.

    Аз съм съпруга на баща ти -
    тъй чувствам и тъй ще стане.
    Не искаш майка ми - тогава,
    понеже тя не надминава
    по хубост твойта Стефания,
    върви при нея, открадни я -
    плод краден по̀ те съблазнява.
    Но се пази, мъжът й вече
    те дири.

ЛУСИНДО.

                   Ревността прозира
    в това, което тук изрече.
    Сега от всичко се разбира,
    че нечия лъжи ни пречи.
    Ернандо, верният слуга,
    за малко стана Стефания
    и в Прадо с него бях така.
    О, Феникс мой, ще ти разкрия
    самата истина сега.
    Не съм й виждал аз очите:
    бог иначе да ме убие,
    да свършат слънцето и дните,
    земята ника жив ме скрие,
    лъч мой, да свършат и лъчите!
    Повярвай, честно ти говоря!
    Ернандо в дрехи на сеньора
    сам Стефания бе тогава.

ФЕНИСА.

    Коварството ти проличава,
    ти закъсня - какво да сторя?
    Не ми отнемай почитта
    като към бъдещ мой баща.
    А тия думи тук какви са?
    Ще се ожениш за Белиса,
    защото ти й обеща.

ЛУСИНДО.

    Какво ми казваш?

ФЕНИСА.

                                  Казах вече.

ЛУСИНДО.

    Ти нямаш ум!

ФЕНИСА.

                             У теб го няма.

ЛУСИНДО.

    Безумен е един, не двама!

ФЕНИСА.

    Крещиш, но моят мъж далече
    ще чуе тази глъч голяма.

ЛУСИНДО.

    Да пази бог!

ФЕНИСА.

                             Над теб да бди!

ЛУСИНДО.

    Да се убия ли?

ФЕНИСА.

                             Защо?

ЛУСИНДО.

    Какво да правя жив?

ФЕНИСА.

                                      Бъди
    съпруг на майка ми!

ЛУСИНДО.

                                      Туйто!
    Не аз, ти зле ме нареди!
    Дойдох от тебе запленен.
    Изпълних като мъж почтен,
    каквото обещах, и на̀ -
    съзирам тук една жена,
    една жена, но не за мен.
    Измама като тази няма -
    женвите вършат твърде лесно
    подобна глупост! Аз не мамя,
    че честен мъж постъпва честно,
    щом уговори нещо с дама.
    Дано по-бързо да узнаеш,
    каква е грешката у тебе
    и след това да се покаеш!
    А колкото до моя жребий,
    да бъде, както ти желаеш!
    С баща ми брак сключи веднага!
    Да, той е по-добър от мен,
    макар не тъй да ти приляга!
    Вместо жена от тоя ден
    ще имам майка тънкоснага.
    Далече праща ме баща ми;
    той вижда с ужас преголям
    една простъпка в любовта ми
    към теб... Но ще отида там
    и там ще съм свободен - знам!

     

               (Излиза.)

ФЕНИСА.

    О, боже! Спри, сеньор... Уви,
    защо? Та аз не вярвам в тебе...
    Като предател си върви!

 

 

 

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Ернандо, Фениса.

 

 

 

ЕРНАНДО.

    О, чуйте ме!

ФЕНИСА.

               Какво, за бога?

ЕРНАНДО.

    Защо така сте охладняла?
    Защо сте прекалено строга?
    Нима Лусиндо не дойде
    с карета да ви отведе?

ФЕНИСА.

    Да, но от днес сме разделени.

ЕРНАНДО.

    Как?!

ФЕНИСА.

           Ей така - несподелени
    любовни чувства... Откъде
    се взе онази Стефания,
    в която се е влюбил той?

ЕРНАНДО.

    Я гледай! Що за бъркотия?

ФЕНИСА.

    Какво, какво?

ЕРНАНДО.

                           Ще ти открия,
    че аз бях тази дама.

ФЕНИСА.

                                      Кой! Ти тази дама?

ЕРНАНДО.

                                  Да, така е!
    С наметка, за да се терзае
    от ревност друга млада дама.
    Аз трябваше да я измамя,
    но нека да не се узнае!
    Лусиндо бе увлечен страстно,
    преди да беше ви видял.
    Кълна се: виждаше се ясно -
    за нея той бе тигър цял!
    Макар сърдита ежечасно,
    тя бе нещастна и ревнива.

ФЕНИСА.

    Излъгали са ме тогава!

ЕРНАНДО.

    Лусиндо всичко ми открива -
    той вас едничка обожава,
    защото сте така красива.
    Какво да му предам?

ФЕНИСА.

                                         Не знам!
    Пристига майка ми след миг.
    Върви!

ЕРНАНДО.

            Ще мина ей оттам!

     

                 (Излиза.)

 

 

 

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Белиса, Фениса.

 

 

 

БЕЛИСА.

    Фениса, аз се разделих
    с мъжа...

ФЕНИСА.

                 Изпитваше ли срам?

БЕЛИСА.

    Смехът ми може да попречи
    за всичко да ти се разкаже.

ФЕНИСА.

    Ти подхвани от по-далече!

БЕЛИСА.

    Видял те... и се влюбил даже.

ФЕНИСА.

    Тъй бърже?

БЕЛИСА.

                 Да, и иска вече
    да станеш негова жена.

ФЕНИСА.

    Но той е женен.

БЕЛИСА.

                           Туй сплетни са,
    той ги разнищи до една.

ФЕНИСА.

    Не е ли ревност?

БЕЛИСА.

                         Да, Фениса,
    така е - както спомена.
    Той каза, че били решили
    пред вас да бъде тя жена му,
    понеже са се усъмнили,
    той - че преследвали сестра му,
    а тя - че са й изменили.

ФЕНИСА.

    Но кой?

БЕЛИСА.

             Лусиндо.

ФЕНИСА.

                               Ах, добре!
    И туй го върши ревността й?

БЕЛИСА.

    И в мене тя ще се съзре.

ФЕНИСА.

    Кой верността му да познае?
    Кой лудостта му да възпре?
               (Встрани.)
    Загубих аз възможността
    да го обичам до забрава.
    Разчитам пак на хитростта -
    днес тъкмо сватба ще направя
    и с благослов ще бъде тя.
               (На Белиса.)
    Не се показвай тъй щастлива!
    Тук, мамо, дотърча онази,
    измамна, дръзка и ревнива,
    за да отнеме и погази
    жестоко вярата ни жива...
    Тук бе Лусиндо след това
    и каза, че те обожава.

БЕЛИСА.

    Нима?

ФЕНИСА.

                  С любов, и то каква!
    Започна да ми препредава
    тъй бащините си слова:
    не бивало по обичая
    да стане брака - туй ме смая;
    млад бил Лусиндо уж, та чак
    налагало се таен брак.

БЕЛИСА.

    Ум има капитанът, зная.
    Съвсем не би поискал той
    синът му тъй съпруг да стане,
    защото ще се вдигне вой,
    че тебе старият ще хване,
    а младият ще бъде мой.
    Какво пък, имам ли вина?

ФЕНИСА.

    Щял бил да дойде в твоята стая,
    когато падне тъмнина.

БЕЛИСА.

    Ти как си я представяш тая?

ФЕНИСА.

    Че как? Стани му там жена!

БЕЛИСА.

    Но ето - вече свечерява.

ФЕНИСА.

    Мълчи, върви и приготви се!

БЕЛИСА.   (Встрани.)

    Сърцето в мене полудява.
    За да не дразня пак Фениса,
    ще скрия днес какво ми става.
    Ще пръсна аромати, само
    и само да е приветливо.

ФЕНИСА.

    Прави, каквото знаеш, мамо!
             (Белиса излиза.)
    Подготвям сватбата си живо
    и готвя новата измама.

 

 

 

ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Капитанът, Фениса.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Фениса ли е?
                           Да, и тя ви чака.

ФЕНИСА.

    Не е ли с вас Лусиндо? Мойта майка
    желае да се сключи вече брака.

КАПИТАНЪТ.

    Чий брак?

ФЕНИСА.

                      На двете - нейният и моят!

КАПИТАНЪТ.

    Чудесно! Да побързаме, защото
    животът и на двама ни залязва.

ФЕНИСА.

    Сеньор, аз също днес съм убедена
    в това, че не Лусиндо е спохождал
    прозорците ми нощем.

КАПИТАНЪТ.

                              Кой тогава?

ФЕНИСА.

    Разбрах, че друг е бил - приятел негов.
    И моля ви - кажете на Лусиндо
    да дойде и с Ернандо пред вратата
    на моя дом да пази тази вечер;
    защото онзи влязъл снощи в десет,
    през входа на градината преминал
    и на вратата ми след туй почука.
    Помислих, че това е мойта майка
    и най-случайно идва да ме види.
    Ако не бе затворена вратата,
    повярвайте - би станала бедата.

КАПИТАНЪТ.

    Такава низост! Но кълна се в бога,
    че лично аз ще пазя!

ФЕНИСА.

                                       Не, не бива,
    защото с мен ще бъдете тогава.

КАПИТАНЪТ.

    Къде?

ФЕНИСА.

          Къде ли? С мене в мойта спалня.

КАПИТАНЪТ.

    Подайте ми ръце!

ФЕНИСА.

                                       Помнете - искам
    да бъдете наметнат с плащ, изискан.
    Брадата подстрижете - не харесвам,
    каквато е; изглеждате ми всъщност
    по-млад и хубав, късичко подстриган.

КАПИТАНЪТ.

    Запътеният за подобно нещо,
    ще дойде натъкмен добре, сеньора!
    Брадата ми ще бъде по вкуса ви.
    Ще дойда подходящо натъкмен,
    тъй както младоженец - аз съм ваш,
    нали?

ФЕНИСА.

           Сега е късно... Говорете
    със своя син!

КАПИТАНЪТ.

    Да бди над вас небето!

 

 

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Зала в къщата на Капитана.
Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Тя ми отказа.

ЕРНАНДО.

                         Как отказа?

ЛУСИНДО.

    Да, истина е.

ЕРНАНДО.

                         Как тъй стана?

ЛУСИНДО.

    Не виждаш ли у мен промяна?

ЕРНАНДО.

    Това е реторична фраза,
    за да ме смаеш след това.
    Направи ли те тя честит?
    Защото имаш важен вид.

ЛУСИНДО.

    Не ме ли виждаш жив едва?

ЕРНАНДО.

    Наистина ли?

ЛУСИНДО.

                             Бях у тях,
    говорихме като преди,
    но тя така ме нареди,
    че просто замълчах от страх.
    Поех с каретата, сърдити
    приятелите се прибраха.

ЕРНАНДО.

    Но в нея чувствата пламтяха -
    свидетели са ми очите.

ЛУСИНДО.

    Как!?

ЕРНАНДО.

            Те съзряха ревността й.

ЛУСИНДО.

    Но към коя?

ЕРНАНДО.

                             Към Стефания.

ЛУСИНДО.

    Ах, боже, що за бъркотия!
    А ти ме пощади! Това е
    за мен плода на любовта.

ЕРНАНДО.

    Баща ти!

ЛУСИНДО.

                         Вече не ми пречи!

 

 

 

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Капитанът, горните.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    С пътуването бързаш вече?

ЛУСИНДО.

    Ще тръгна утре заранта.

КАПИТАНЪТ.

    И таз добра! Ще тръгнеш чак
    когато сключиш брак с Белиса.

ЛУСИНДО.

    Сеньор, но всичко туй шеги са!

КАПИТАНЪТ.

    Разбрах, че си подготвял брак.
    Какво се толкова стъписа?
    Е, щом не си, оставаш тук!

ЛУСИНДО.

    Защо?

КАПИТАНЪТ.

          Разбрах - не ти, а друг
    се е заплесвал по Фениса,
    голям приятел твой.

ЛУСИНДО.

                                     Едничко
    в това съзирам аз измама.

КАПИТАНЪТ.

    Тя ми разкри и беше пряма,
    че се лъгала във всичко.
    Там снощи бил се появил
    мъж непознат, по месечина
    прескочил в тяхната градина,
    до спалнята й приближил,
    почукал й, но тя разбрала
    и се заключила...

ЛУСИНДО.

                                            Голяма
    и просто смайваща измама!

КАПИТАНЪТ.

    Спасила се, но изкрещяла!
    И тази нощ те умолява
    да бдиш пред външния им двор.
    Нали ще идеш?

ЛУСИНДО.

                               Да, сеньор!
    Молбата й ме задължава.

КАПИТАНЪТ.

    Аз тръгвам. Там бъди със шпага
    и бог да пази нашта чест!

     

                  (Излиза.)

 

 

 

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Ще се оженим още днес.

ЕРНАНДО.

    Но как така?

ЛУСИНДО.

               Разбрах веднага.
    Тя през градината желае
    да вляза в стаята й.

ЕРНАНДО.

                                     Да!
    И също като по вода
    ще тръгне всичко... Да, така е!
    От ревност тя е обладана
    и ти постигна свойте цели.

ЛУСИНДО.

    Как ли не дирих и къде ли
    цера за тази моя рана!
    Въоръжи се - през нощта
    ще пазим нейната градина!

ЕРНАНДО.

    О, Беатрис им е слугиня -
    ще пазя тъй до сутринта.

     

             (Излизат.)

 

 

 

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Улица. Дористео, Финардо.

 

 

 

ФИНАРДО.

    Съвсем не знам дали все още вие
    сте с тия мрачни мисли за сестра ви,
    но виждам аз - скръбта ще ви убие;
    Фениса твърде кротък ви направи.

ДОРИСТЕО.

    Херарда сплете тия бъркотии.
    Като съпруг пред двете ме представи,
    но пред Фениса ме обзи тревога
    и слепях от мощния й огън.
    Отидох с майка й в странична стая
    и там признах пред нея с думи страстни,
    че дъщеря й за жена желая.

ФИНАРДО.

    Пристигнахме - да бъдем по-безгласни!

ДОРИСТЕО.

    О, кът божествен, в който ме омая
    десетата от музите прекрасни!
    А нея като Феникс до насита
    единствен Феб е гледал как прелита.

ФИНАРДО.

    Влече ви бракът...

ДОРИСТЕО.

                      Ако тя желае...

ФИНАРДО.

    Дали е знатна?

ДОРИСТЕО.

                              Толкова почтена,
    че над жените в тоя град сияе.
    А майка й е просто съвършена.

ФИНАРДО.

    Богата ли е?

ДОРИСТЕО.

                              Добродетелта й
    е вместо зестра и ще се оженя.
    И тази добродетел е такава,
    че зестра истинска ще я направя.

 

 

 

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Капитанът с грижливо подстригана брада,
във вечерно облекло. Фулминато, горните.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.   (На Фулминато.)

    Ти можеш да си тръгваш вече.

ФИНАРДО.   (Встрани към Дористео.)

    Минават хора.

ДОРИСТЕО.

                              Виждам двама.
    Пред портите й спират, няма
    да се придвижат по-далече.

ФУЛМИНАТО.

    Но трябва ли да чакам тук,
    или слугите да изпратя?

КАПИТАНЪТ.

    Онези, с плащ на рамената,
    ми стигат, аз не искам друг.
    Сега върви!

ФУЛМИНАТО.

                              Кои са там?

КАПИТАНЪТ.

    Лусиндо и Ернандо.

     

               (Влиза.)

ФУЛМИНАТО.

                              Може
    ли с вас да дойда?

ФИНАРДО.

                              Влезе.

ДОРИСТЕО.

                                      Боже!

ФИНАРДО.

    Такава скромност - да не знам!

ФУЛМИНАТО.

    Компания да ви направя?

ФИНАРДО.

    Ей пътя, той е пуст почти!

ФУЛМИНАО.

    Простете!

ДОРИСТЕО.

                  Ще ви се прости.

ФУЛМИНАТО.

    Ах, препознах се! Тъмно става.

     

               (Излиза.)

ДОРИСТЕО.

    Срамувам се - каква измама!

ФИНАРДО.

    Богата зестра улови!

ДОРИСТЕО.

    По дяволите да върви!

ФИНАРДО.

    По-тихо!

ДОРИСТЕО.

            Как!

ФИНАРДО.

                    Виж още двама!

 

 

 

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Ернандо, Дористео, Финардо.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Тук чака моята любов!

ДОРИСТЕО.

    Той хвърля стълба...

ФИНАРДО.

                             И се качват.

ДОРИСТЕО.

    Какъв е тоя дом?

ФИНАРДО.

                                                Не знам.
    Навярно крепост - край вратата
    врагът се мъчи през стената
    да влезе в тоя дом голям.

ДОРИСТЕО.

    И двамата ли се катерят?

ФИНАРДО.

    Да.

ДОРИСТЕО.

    Значи, пълно е с жени!

ФИНАРДО.

    И други виждам по-встрани,
    навярно място ще намерят!

 

 

 

ДВАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Херарда, преоблечена като мъж,
Дористео, Финардо.

 

 

 

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

    За да съзра дали злодея
    тук ще се мерне през ноща,
    тъй ме поведе любовта,
    но без свидетел, само нея.
    Да, те са, дявол да ги вземе!
    Той и Ернандо там стоят
    и иззад ъгъла следят.
    Наистина, дойдох навреме!
    - Злодей, това си ти?

ДОРИСТЕО.

                                   Кой там?

ХЕРАРДА.

    Лусиндо, аз съм!

ДОРИСТЕО.

                               Кой е?

ХЕРАРДА.

                                   Аз!

ДОРИСТЕО.

    Херарда?

ХЕРАРДА.

                    Но от тоя час
    на Дористео съм.

ДОРИСТЕО.

                               Аз сам
    съм този Дористео.

ХЕРАРДА.

                               Ти ли?
    Бъди тогава откровен:
    защо си тук?

ДОРИСТЕО.

                        За теб!

ХЕРАРДА.

                               За мен?

ФИНАРДО.

    Еднакво бяхте наумили,
    затуй Фениса ти подгони,
    а ти Лусиндо - и стремглаво!

ДОРИСТЕО.

    Да, безсъмнено!

ХЕРАРДА.

                        Имаш право!

ДОРИСТЕО.

    И двама сме били шпиони.
    Нещата там бог знай какви са!
    Май вече трима души има!

ХЕРАРДА.

    Как! Трима?

ФИНАРДО.

                        Тридесет и трима!

ХЕРАРДА

    Кълна се, честна е Фениса!
    По-бързо нещо измисли,
    кои са - ще се разбере.

ФИНАРДО.

    Пожар! - да викнем най-добре.

ДОРИСТЕО.

    Да, ти си прав като че ли.

ФИНАРДО.   (С висок глас.)

    Пожар! Пожар!

ДОРИСТЕО.

                            Пожар!

ХЕРАРДА.

                                                 Пожар!

 

 

 

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЦЕНА

 

 

Белиса и след това Фениса и Лусиндо. Горните.

 

 

 

БЕЛИСА.   (Отвътре.)

    Пожар ли? Ей, слуги, търчете!

ДОРИСТЕО.

    Пожар!

БЕЛИСА.

                 Съседи, помогнете!
    Фениса, тук! Какъв кошмар!

ФЕНИСА.   (Отвътре.)

    Пожар!

ДОРИСТЕО.

                      Домът ви се подпали!

ЛУСИНДО.   (Отвътре.)

    Палете бързо светлината!

 

 

 

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЦЕНА

 

 

Капитанът, Белиса, Лусиндо, Фениса, Ернандо
със зелен факел. Херарда, Дористео, Финардо.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Пожар ли?

БЕЛИСА.

                 Някой тъй подмята.

ЛУСИНДО.

    Пожар ли?

ФЕНИСА.

                 Как не сме разбрали?

ЕРНАНДО.

    Сеньор, къде гори пожара?

ХЕРАРДА.

    Той е сред вас, но никой днес
    не го съзря - и вашта чест
    той до позор почти докара.
    Сеньора, в тази къща ваша,
    при тази скромност уж голяма,
    защо сте с двама?

ДОРИСТЕО.

                              Как тъй с двама?
    Та тя е с трима!

ЕРНАНДО.

                           Страшна каша!

БЕЛИСА.

    Аз съм със своя мил съпруг!

КАПИТАНЪТ.

    Аз със жена си съм все пак!

БЕЛИСА.

    Аз мислех с друг да сключа брак!

КАПИТАНЪТ.

    Аз бях дошъл за друга тук!

БЕЛИСА.

    Фениса, ти това ли стори?

ФЕНИСА.

    С Лусиндо сключих брак сега.

БЕЛИСА.

    Ти си направи с мен шега.
    Смехът ти за това говори.

КАПИТАНЪТ.

    Лусиндо, тъй ли синовете
    бащите си жестоко мамят?

ЛУСИНДО.

    Сеньор, обичам аз Фениса
    и тя с любов ми отговаря.
    При всяка своя среща с тебе
    тя мислеше какво да прави
    и как за мен да се омъжи.
    А всички хора, тук събрани,
    макар и да ме мразят, нека
    сами да преценят нещата!
    По-правилно не е ли, татко,
    за тази препочтена дама
    и родна майка на жена ми
    да се ожениш - тя е равна
    на теб по възраст и заслуги.
    А ние да сберем с Фениса
    в едно сърцата и душите.
    Кажи им и прости, Херарда!

ХЕРАРДА.

    Макар че дотърчах ревнива,
    тук правото е тъй голямо,
    че аз пред тия мои близки,
    които виждам, заявявам:
    баща ти нека в брак да встъпи
    с Белиса, а пък с тази дама
    живей щастливо ти! Амин!

ДОРИСТЕО.

    Решението е прекрасно,
    подкрепям го!

ФИНАРДО.

                           И аз.

ЛУСИНДО.

                                        Подай ръка!

ФЕНИСА.

    Вземи ми и душата!

КАПИТАНЪТ.

    Подайте ми ръка и вие!

БЕЛИСА.

    Благословете ни и двете!

ЕРНАНДО.   (Встрани.)

    За всякакво седло е годин,
    защото сам е стара кранта.

ХЕРАРДА.

    А вие ще ме придружите!

ДОРИСТЕО.

    Да, ще те водим у дома ти!

КАПИТАНЪТ.

    Ернандо, вкъщи да приготвят
    вечерята за тия дами!

ЕРНАНДО.

    Най-после се успокоихте.

ЛУСИНДО.

    Това навярно за мнозина
    е само фарс, но любовта ми
    по-друго име днес му дава:

     

    Изобретателната влюбена!

 

 

 

 

 

второ действие | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 13. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Изобретателната влюбена“, Лопе де Вега, Народен театър „Иван Вазов“, С., 1984 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]