Емил Верхарен

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Кулите

 

Емил Верхарен

 

Превод от френски: Тодорка Минева

 

     

    Боите ли се от кулите, огромните хилядолетни кули?
    Те са там: в Страсбург, Кьолн, Антверпен, Реймс, Париж, и всички онези ръце, ръцете, които са ги градили, са мъртви, и всички онези гении, които са ги замислили, са мъртви. Те крият в себе си тежки камбани, те са молитвата на католическите множества, те са душата на Севера. Трагични и неми, носителки на безмълвно страдание и символи на старата вяра, устремени сякаш от безнадеждност - над мозъците - безмерно1 към небето!

     

    *

     

    Боите ли се от кулите, огромните хилядолетни кули?
    Трябва да минете покрай тях вечер. Хората слизат на станциите; площадите стават по-шумни; фенерите постепенно просветват и водата проблясва между мъртвите брегове. После, когато настъпи пълен мрак – о, какъв страх от неизвестното пронизва душата! Улиците се пресичат, хлътват, изплъзват се, чезнат. Очертава се масив на сграда. Боим ли се, че ще се натъкнем на тях, огромните кули, и ще ги зърнем безмерно в един миг?

     

    *

     

    Боите ли се от кулите, огромните хилядолетни кули?
    Ходът се ускорява. Предусещаме ги там, край реката, в старинните квартали на Ратхаус, Рьомер и Гаровия площад. Да тръгнем по кейовете, да пресечем слепите улици, да минем покрай мрачните къщи! Удари часът! Ето ги огромните кули в нощта – безмерно. Вечер гласовете им извикват тръпка. Те говорят в мрака и макар да не ги виждаме, долавяме ги над главата си, над сърцето си, над живота си.

     

    *

     

    Боите ли се от кулите, огромните хилядолетни кули?
    Ето ги устремени нагоре в нощта – безмерно. Вече няма молитви, а глефи. Езикът на ламите, крилете на драконите, зъбите на гаргуите, очите на тараските ги инкрустират. И очакваш някакъв палач свръхчовек да ги сграбчи и да ги запрати към заспалия град. Вятърът изостря тези железни хармоничности и феодални отблясъци. Кръстът грее на върха под луната, прилична на сребърна топка. И ето – те се размърдват под облаците.
    О!, гранитни кули, боим се, коленичейки пред вас. Пощадете ни, вечни кули, пощадете нас – стръкове трева край морята, хижици в подножието на върховете. Кули на мрачна християнска вечност, изящни колоси, спасете ни от призрака на вашия престиж и неизбежността на вашето сгромолясване. Гранитни кули, смилете се! Смилете се над нас.

     

     

     

     

     

     

     

    ---

     

     

    1 Наречието се повтаря във всяка строфа на поемата в проза почти като солецизъм - без връзка с глагола, и сякаш препраща както към величавостта на кулите, така и към вечността им. – Б. пр.

     

     

     

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 12. март 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]