Емил Верхарен

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Статуята

 

Емил Верхарен

 

Превод от френски: Тодорка Минева

 

     

    Тя се намира под един романски портал в немски град. Цялата нощ на великия мрачен стил я пази. Дълга ивица плат прикрива двете ѝ очи, чиято форма се очертава във воала. От хилядолетие с жаловити лъвове в нозете и покъртителни бикове с протегнати муцуни. Върху постамента, на който стои – маймунски глави, лисичи тела, орлови пера, вълчи гърди, клюнове на гълъби, гърла на дракони, примесени с лъкатушните извивки на тръните, цветята и листата. Тук-там малък кръст сочи тези гранитни изкушения; във вътрешната извивка на арката се е възправил Христос, с отпуснати крака и разперени ръце, лицето му е сред светците и апостолите.
    Една дева в Тюрингия!

     

    *

     

    Тя изразява стария завет, този на Мойсей. Отдясно са скрижалите, отляво – счупените пръсти. Застинала. Туниката плътно обгръща тялото ѝ: издължена фигура, малки като яйца гърди, изпъкнал корем, крехки ръце и рамене, отметнати възхитително назад, по които тъканта сияе с невинни и мистични дипли. Устните се усмихват със загадъчността на мадоните на Леонардо. Съседните статуи са похабени от дъжда и вятъра: някои приличат на скелети, появили се в своя саван, напрегнали вратове, те сякаш зоват смъртта. А тя, ако изключим дясната ѝ ръка, си остава недосегната, свежа, нова.
    Една дева в Тюрингия!

     

    *

     

    Любувах ѝ се непрестанно дни наред, когато минавах покрай нея. Виждах я посребрена от зората, пладнето я покриваше със слава, вечерта я обгръщаше със златен ореол.
    О!, тези юлски слънца, които стелят златисти нишки върху едната страна на катедралата и разгръщат сякаш линии светлина по дължината на стените; сетните им лъчи бяха [отредени] за нея. Часове на църкви, семинарии, епископии и резиденции. Никой никога. Смърт на мълком погиналите неща. Само старинните гербове и ex-voto над вратите. Сетне камбаните, звуците на протяжни камбани, протяжни звуци. И после улиците в синкава мъгла със слабия, твърде слаб шум на реката. На един разклатен парапет стоях часове наред сам, вперил поглед в нея.
    Една дева в Тюрингия!

     

    *

     

    Разделих се с нея една сутрин, отстъпвайки назад, за да я погледам колкото е възможно по-дълго. И сега, макар и далеко, я виждам в спомена си с малките ѝ гърди, с крехките ѝ ръце, с отметнатите назад рамене, застинала, властна, тъжна, прекрасна!
    Една дева в Тюрингия!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 12. март 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]