Христо Ботев

поезия

Литературен клуб - 15 години! | българска класика | страницата на автора

 

      ХАЙДУТИ

       

      БАЩА И СИН

       

       

      Христо Ботев

       

       

      Я надуй, дядо, кавала,
      след теб да викна - запея
      песни юнашки, хайдушки,
      песни за вехти войводи -
      за Чавдар страшен хайдутин,
      за Чавдар вехта войвода -
      синът на Петка Страшника!
      Да чуят моми и момци
      по сборове и по седенки:
      какви е деца раждала,
      раждала, ражда и сега
      българска майка юнашка;
      какви е момци хранила,
      хранила, храни и днеска
      нашата земя хубава!
      Ах, че мен, дядо, додея
      любовни песни да слушам,
      а сам за тегло да пея,
      за тегло, дядо, сюрмашко,
      и за свойте си кахъри,
      кахъри, черни ядове!
      Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
      ала засвири - не бой се, -
      аз нося сърце юнашко,
      глас имам меден загорски,
      та`ко ме никой не чуе,
      песента ще се пронесе
      по гори и по долища -
      горите ще я поемат,
      долища ще я повторят
      и тъгата ми ще мине,
      тъгата, дядо, от сърце!
      Пък който иска, та тегли -
      тежко му нима ще кажа?
      Юнакът тегло не търпи -
      ала съм му думал и думам:
      Блазе му, който умее
      за чест и воля да мъсти -
      доброму добро да прави,
      лошия с ножа по глава, -
      пък ще си викна песента!

       

       

      I

       

      Кой не знай Чавдар войвода,
      кой не е слушал за него?
      Чорбаджия ли изедник,
      или турските сердари?
      Овчар ли по планината,
      или пък клети сюрмаси!
      Водил бе Чавдар дружина
      тъкмо до двайсет години
      и страшен беше хайдутин
      за чорбаджии и турци;
      ала за клети сюрмаси
      крило бе Чавдар войвода!
      Затуй му пее песента
      на Странджа баир гората,
      на Ирин-Пирин тревата;
      меден им кавал приглаша
      от Цариграда до Сръбско
      и с ясен ми глас жътварка
      от Бяло море до Дунав -
      по румелийски полета...

       

      Един бе Чавдар войвода -
      един на баща и майка,
      един на вярна дружина;
      мъничък майка остави,
      глупав от татка отдели,
      без сестра, Чавдар, без братец,
      ни нийде някой роднина -
      един сал вуйка изедник
      и деветмина дружина!...
      Хлапак дванайсетгодишен,
      овчар го даде майка му,
      по чужди врата да ходи,
      на чужд хляб да се научи;
      но стоя Чавдар, що стоя -
      стоял ми й от ден до пладня!
      И какво да ми спечели?
      Голям армаган на майка -
      тез тежки думи отровни:
      "Що ме си, майко, продала
      на чуждо село аргатин:
      овци и кози да паса,
      да ми се смеят хората
      и да ми думат в очите:
      да имам баща войвода
      над толкозмина дружина,
      три кази да е наплашил,
      да владей Стара планина,
      а аз при вуйча да седя -
      при тоз сюрмашки изедник! -
      копилето му да бавя;
      час по час да ме нахоква,
      че съм се и аз увълчил,
      че човек няма да стана,
      а ще да гния в тъмница,
      и ще ми капнат месата
      на Кара баир на кола!...
      Проклет бил човек вуйка ми!
      Проклет е, майко - казвам ти,
      не ща при него да седя,
      копилето му да бавя
      и крастите да му завръщам.
      Яли ги свраки и псета!
      При татка искам да ида,
      при татка в Стара планина;
      татко ми да ме научи
      на к`ъвто искам занаят."
      Зави се майка, замая -
      камък й падна на сърце;
      гледа си в очи Чавдара,
      във очи черни, големи,
      глади му глава къдрава
      и ръда клета, та плаче.
      Чавдар я плахо изгледа,
      и с сълзи и той на очи,
      майка си бърже попита:
      "Кажи ми, мале, що плачеш?
      Да не са татка хванали,
      хванали или убили,
      та ти си, мале, остала
      сирота, гладна и жъдна?..."
      Прегърна майка Чавдара,
      в очи го черни целуна,
      въздъхна, та му продума:
      "За тебе плача, Чавдаре,
      за тебе, дете хубаво,
      писано, още шарено:
      ти ми си, синко, едничък,
      едничък още мъничък,
      а лоши думи хортуваш; -
      как ще те майка прежали,
      да идеш, синко, с татка си,
      хайдутин като ще станеш!
      Татко ти й снощи доходял,
      за тебе, синко, да пита -
      много ме й съдил и хокал,
      що съм те, синко, пратила
      при вуйча ти, а не при него -
      да види и той, че има
      хубаво дете юначе;
      далеч ли да го проводи,
      на книга да се изучи,
      или хайдутин направи,
      по планината да ходи.
      Триста й заръци заръчал,
      в неделя да те проводя
      на хайдушкото сборище...
      Ще идеш, синко Чавдаре,
      едничко чедо на майка!
      Ще идеш утре при него;
      ала те клетва заклинам,
      ако ти й мила майка ти,
      да плачеш, синко, да искаш,
      с дружина да те не води,
      а да те далеч проводи,
      на книга да се изучиш -
      майци си писма да пишеш,
      кога на гурбет отидеш..."

       

      Рипна ми Чавдар от радост,
      че при татка си ще иде,
      страшни хайдути да види
      на хайдушкото сборище;
      а майка ядна, жалостна,
      дете си мило прегърна,
      и ... пак заръда, заплака!...

       

       

       

       

       

       

       

       

      ---

       

       

      Речник:

       

      вехти - стари
      додея ми - омръзна ми
      кахъри - грижи
      `ко - ако
      сердари - войници
      аргатин - слуга
      толкозмина - толкова
      каази - околии, административна единица
      ръда - плаче
      писано - рисувано

       

      "Хайдути" е една от първите творби на Христо Ботев, създадена вероятно в Одеса и публикувана по-късно във в. "Дума на българските емигранти" (1871 г.). Останала е незавършена.

 

г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]