Стоил Рошкев

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Ти си...

 

Стоил Рошкев

 

 

На нея

 

Обичам те, защото
                     като минат в центъра
                     през паркинга луминисцентен,
                     токчетата ти са толкоз поривни,
                     че токът спира ококорен…
Ти си руса кръстословица.
Гланцирана и непокътната.
Обител за съвпадащи се въпросителни.
Коктейл от водоравни и отвесни
изненади, разграфени в бледорозово.
Урок по тръпнеща загадъчност.
                     И ето хващам
химикалката нетърпеливо, за да впиша
в непопълнените ти квадратчета
                     изцяло всички
музикални ноти, южни плодове,
атоли в океана, спортни термини,
валути, част от тяло, фигури
от геометрията, кивоти и метеорити,
марка хеликоптери, сладкиши
минерал от групата на силикатите
и ритуал на инките, към който се стремиш.

 

Ти си парфюмирана настинка.
Заразитална и остра.
Епидемия от обсебващи трапчинки
с аромат на индрише и мандрагора.
Възпаление на дихателните пътища.
                     И гле'й как вдигаш ми
температурата,
и кихам по-буквално от бацил,
кашлям като кашалот, фламбирам се.
                     Но няма начин,
ти си едновременно и вирус, и рецепта -
в теб ми е спасението!
Нали и клин
клин…, а и спин спин избива.
Затова дълбоко
вдишвам наелектризираното ти ухание
и решавам твърдо, че наместо с vitamin C
ще се лекувам
с теб, и в краен случай с вин-це. Ааа -
пчих! Наздраве.

 

Ти си най-готината
          лятна шестица от тотото.
Примамлива и баснословна.
Томбола за курортисти,
ценна повече от всички фишове,
награди и лотарии, взети заедно.
Късмет дошъл изневиделица.
                     Направо
имам се за милионер. Ма толкова богат,
че чак ми става притиснително, понеже
си голямата печалба на сезона.
                     И докато
разни цифровманиачени юначаги
трескаво събират гилзите от погледа ти
                     проумях, че никой
по-трогателно от теб
не дъвче дъвка,
а походката ти гъвкава
е татуирана в съзнанието ми.

 

Ти си не жена, а революция.
Ти си не жена, а оксижен,
лепило за мъже,
жен-шен…
И аз бих искал
ултравиолетовите ти очи
да ме облъчват непрекъснато. Не се
страхувам, че ще пипна
рак на чувствата.

 

Бих искал още
да съм ягодова мелба,
разтопена бавно в жадните ти устия.
Бих искал да съм чисто нов колан,
охлабил дънките ти вечер.
                     Бих искал
да съм издивял войник,
продънващ клаксона, щом мина
покрай теб с камиона.
Бих искал да съм тумбесто
шише с безалкохолно и да
се газирам вулканично,
щом посегнеш да си пийнеш.
                     Бих искал
да съм ластично въже. А ти
да скачаш с него "Бънджи" в пропастта
на най-дълбоката любов.
И най-накрая искам да съм
                        супер
                    твърд
                обилно
          искрящ
      лъч
от предумишленото ти усмихване,
разтапящ всяко Зло,
с голямо като Застраховка "З".
Бих искал още, още,
          но това е краят
на стихотворението и
началото на бурните ни страсти.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 01. юли 2004 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]