Алберто Руй Санчес

есеистика, проза, поезия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

Горестта на истината: Андре Жид се завръща от Русия

 

Алберто Руй Санчес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

На Пилар и Хуан Хосе,
от Червения площад до Самарканд,
мои домакини в незабравимата Русия

 

 

         Почти неизбежно е да се познае горестта на истината, щом тя прекъсва
         възторжения ни порив от предишния ден, щом е казана и никой не иска
         да я чуе, щом приятелите ти от вчера и враговете от всякога предпочитат,
         заедно, да те линчуват, преди да позволят съмненията ти да спорят с
         техните уверености.
                                                                                                                            Андре Жид

 

 

ПРЕДГОВОР
ИСТИНАТА СРЕЩУ ОБВЪРЗВАНЕТО

 

от Октавио Пас

 

         Есето е труден жанр. Поради това, несъмнено, през всички времена недостигат добрите есеисти. В една от крайностите си граничи с трактата; в другата, с афоризма, сентенцията и максимата. Освен това, изисква противоположни качества: трябва да е кратко, но не лаконично, леко, но не повърхностно, дълбоко без тягост, пламенно без патетика, обстойно, без да е изчерпателно, едновременно достъпно и проницателно, засмяно, без да помръдва ни мускул на лицето, меланхолично без сълзи и, накрая, трябва да убеждава, без да привежда доводи и, без да изказва всичко, да казва всичко, което трябва да се каже... Това е, което ми хрумна след като прочетох това забележително есе на Алберто Руй Санчес. Книгата му принадлежи едновременно на модерната история, на литературата и на най-живата съвременност: приобщаването на Андре Жид към комунизма, годините му на предан верующ, съмненията му и сетното, храбро вероотстъпничество. С тази книга Руй Санчес се разкрива като един от най-добрите ни есеисти. Писането му е нервно и гъвкаво, интелигентността изострена, без да е жестока, духът състрадателен без снизходителност или съучастничество. Темата на есето му е изисквала всичко това: епизодът на Жид е една от най-впечатляващите глави на историята, почти винаги достойна за съжаление, на отношенията между интелектуалците от ХХ век и комунизма. Беше възхитителен урок по морал, на който, както се знае, малцина се осмелиха да подражават.
         В изчистена и устремна проза Алберто Руй Санчес ни разказва една сложна история, в която индивидуалната психология се смесва с колективната политика, литературата - със страстта към справедливостта, себевглеждането на самотника - със жаждата за братство, съмнението - с вярването. Дуел между вярата, която е любов към нашите идоли и единоверци, и трудната любов към истината. Първата обединява, но ни разделя от истината и от нас самите; втората разединява, но само за да ни обедини с истината и с това, което наистина сме. Така, темата на тази книга е историческа, но също психологическа и философска: една съвест между истината и нейната вяра. Руй Санчес не се ограничава да разказва: изучава и вниква в самата същност. Без тягост, а с проникваща прозорливост той ни показва психологическите, морални и интелектуални източници на приобщаването на Жид към комунизма (точно в годините, когато Сталин укрепва властта си), треската на неговото обръщане във вярата, вътрешните му спорове, разговорите му с Валери, Полан и Малро, сблъсъците с Арагон и Еренбург, пътуването му в Съветския съюз и болезненото крайно решение, довело го до написването на Завръщане от СССР, съзнавайки, че ще остане сам.
         Всяко от мъченичествата на Жид - за да употребя, без богохулно намерение, едно уместно религиозно сравнение - е придружавано от шумни прения в просветеното мнение от онези години. Приобщаването му към комунизма предизвиква възмутеното порицание на консервативните писатели (макар вече да бяха свикнали с дързостите на „аморалиста"), разбираемото ликуване на комунистите и техните приятели (твърде многобройни през онези дни) и усмивката на скептиците. Оттеглянето му после е прието с лицемерно свиване на рамене от десницата (вече в пълен сговор с фашизма), яростните скърцания със зъби на сталинистите и, отново, усмивката на малкото приятели наистина... и на истината. По-късно, в своя Дневник, засягайки непряко този ужасен опит, Жид коментира: „От много време вече не се осмелявах да размислям освен полугласно, което беше начин да се лъже." Добавям, че не се е нуждаел да повишава глас: истината не изисква тромпети, нито високоговорители.
         Полемиката не увлече само Франция и Европа, а стигна и до нашите земи. В Аржентина разтърси кръговете, близки до списание Сур и най-вече неговия секретар, Хосе Бианко, голям читател - но читател просветлен - на Жид. В Мексико влиянието на френския писател също беше много дълбоко сред писателите от списание Контемпоранеос; бил е техен учител и още помня редуващите се хапливи и възторжени коментари на Хорхе Куеста и Хавиер Виляурутия. В Испания отзвукът беше още по-голям и по-продължителен. Приобщаването на Жид към комунизма бе поздравено с голяма симпатия от голям брой либерални интелектуалци, съблазнени от революционния съветски мит. Към хора се присъединиха някои католици, сред тях един значим автор, Хосе Бергамин, директор на влиятелното списание Крус и Рая. Испания беше разделена на две непримирими половини и всяка половина на секти, групи и личности с войнствен дух. Така, полемиката около Жид може да се види като един от интелектуалните епизоди, предвестили Гражданската война. Към 1934 година голямата новост в Испания беше завоят към левицата на много писатели, които, дотогава, не бяха проявявали голяма страст или интерес към публичните работи. Един от най-нашумелите поврати беше именно този на Бергамин. Неговият случай отразява, в самите си противоречия, настройката на онази епоха.
         През 1935 година Хосе Бергамин публикува в Крус и Рая възторжен коментар на речта на Жид пред Първия международен конгрес на антифашистките писатели в защита на културата (юни 1935 година)*. Бергамин започва с прогласяването, че Андре Жид „представя във Франция най-високия и чист естетически и морален престиж на интелигенцията". Добавя, че големият писател е дал доказателства за проницателност, като е видял „в комунизма и по-конкретно в СССР калта, обнадеждената мая, от която израства новият човек,... факт, който в края на краищата може да се нарече религиозен". Така че той, католик, и бидейки такъв, да съзерцава с надежда „революционната лаборатория", където се гради онзи нов човек. И повтаря настойчиво: „в дъното на онези по религиозному комунистически позиции бие същинско усърдие на евангелски общности". Бергамин нарече коментара си: Да говориш по християнски. Марксистите винаги са отхвърляли да се окачествява революционната им дейност като религиозна и още повече като евангелска. При все това, Бергамин не бърка изцяло. Комунизмът произлиза, в известен смисъл, от християнството; само в традиция като християнската можеха да се родят онези есхатологични надежди, които са хоризонтът на марксизма. Но Бергамин не можа или не пожела да види, че комунизмът не само беше фалшива религия, едно суеверие, а че, освен това, беше религиозно извращаване на марксизма. Ако политиката е развращавала често големите религии, революционните философии също са били развращавани от религиозния фанатизъм: Марат, Ленин и толкова други.
         Религиозната страст може да озари и оплоди душите, но също може да ги помрачи и изсуши. Комунизмът на католика Бергамин го превърна в Прокурор на Трибунала на Ада. На Втория конгрес на антифашистките писатели в защита на културата, в Испания, 1937 година, ми се случи да бъда свидетел на религиозната реакция - или по-точно: инквизиторска - на писателите комунисти и съюзниците им към по-скоро леките критики, които бе отправил Жид към съветската действителност. Признавам, че мене, както и други приятели от онези дни - Хил Алберт, Алтолагире, Сернуда, Пелисер, Мария Самбрано и самият Серано Плаха - ни възмути и натъжи яростта на обвинителите на Жид, но никой от нас не се осмели да им противоречи публично. Малро го защити, уклончиво и с толкова сложни основания, че никой не разбра непонятната му защитна реч. Холандският поет Джеф Ласт, ако паметта не ме лъже, също направи една защита, премерена и сантиментална.
         Сред всичките изказвания се открои това на Хосе Бергамин, прочетено с приглушен глас, но ясно чуваемо. Говореше с двойния авторитет на испански писател и католик. Думите му бяха пълно осъждане. Хладната жестокост на писанието му и порочността на разсъжденията му предлагаха любопитно съотношение с възторжените хвалби, които бе посветил на Жид преди две години. И в единия и в другия случай през устата му се прояви религиозната страст, която е последователно кадене на тамян пред светеца и пламък от кладата, погубваща еретика. Наричам религиозна онази страст, защото погубващото усърдие е не по-малко религиозно, отколкото спасителното; да благославяш и да проклинаш са религиозни актове и страхът, който ни вдъхват дяволът и преизподнята му са допълнението към благоговеенето, което чувстваме пред рая и блажените му. Двусмислието на религиозното чувство - всъщност, на всички чувства - обяснява от малко поведението на Бергамин. Личността му беше прелъстяваща; освен че беше интелигентен, имаше чар - нелишен от меланхолия - и беше добър писател. Но глъбината му беше гнетяща, непроницаема. Това последното, навярно, бе секретът на очароването, което упражни върху определени духове. Бе човек демоничен, в смисъла, който даваше Достоевски на тази дума, когато ставаше въпрос за Ставрогин и за Иван Карамазов. Не Фауст, който търси властта и губи душата си, а изкусният паяк, уплетен в най-тънките си нишки. Наказание за интелектуалеца, уловен в собствените си отрицания.
         Есето на Руй Санчес притежава богатството от детайли на историческа хроника и психологическото проникновение на роман. То е портретът на изключителна личност в един също изключителен момент от политическата и интелектуална история на ХХ век: годините, предшествали Втората световна война. Фигурата на Жид е привлекателна и енигматична; естет и моралист, пуритан, който превъзнася удоволствието, критик на европейския колониализъм в Африка и на комунизма в Русия, отличаваше го винаги страстта към истината. Или, за да бъда точен: към неговата истина. Вярно е, нашата истина не е цялата истина, но е невъзможно даже да се чуе тази на другите, ако не сме верни на нашата. Много скоро Жид си казва: трябва да кажа истината. Никога не се отклонява от това правило, макар много от неговите важни решения да му костват дълги и мъчителни вътрешни спорове. Той отдава цялостността си на протестантското си потекло. Тази ли е била причината или не, любовта без компромиси към истината скоро взема, за него, формата на свободно приета съдба и го кара много пъти да скъсва със средата си. Болезнени разриви със самия себе си и с другите, с католика Маритен и с комуниста Арагон. Всички го умоляват да мълчи; едните, в името на религията и добрите нрави, го молят да не публикува Коридон, защита на хомосексуализма; другите, патриотите, настояват да не опетнява честта на страната си, разкривайки беззаконията, извършвани в Конго и Чад; трети, другарите му комунисти, го увещават да премълчи това, което е видял в СССР, за да „не дава оръжия на враговете на пролетариата и революцията". Жид не отстъпи, победи самия себе си, преди да победи другите и каза това, което трябваше да каже.
         Не по-малко привлекателно е времето, което описва Руй Санчес. Беше есента на велика епоха в европейската култура, изключително богата на творби и личности в изкуството, литературата и мисленето. Последни години на свят, който бе, едновременно, наследник на големите творения на ХІХ век и начало на нови начини на мислене, виждане и живеене: нашите. Есен, бухнала от плодове и вече разкъсвана от светкавиците и мълниите, предвещаващи войната и бедствията, които я придружават. Как да не видим в онзи период на разпалени полемики, надежди, натрапчивости и разочарования пророчествата на нашите превратности, илюзии и терзания? Сигурен съм, че много писатели от Мексико и Латинска Америка, макар да не са преживели онези години, ще се познаят в тогавашните дебати и борби. Някои ще прочетат тази малка и достойна за възхищение книга с огорчение: възправя ги пред скорошните им разочарования, които още се съпротивляват да приемат и, най-вече, да премислят. Дано най-добрите я прочетат трезво и с разкаяния. Да приемем нашите грешки с твърдостта, с която Жид прие своите и ги изповяда, е завръщането към здравето и началото на мъдростта. Книгата на Алберто Руй Санчес е книга, написана с ясни букви върху смутна повърхност. Натъжава, но също озарява.

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

от Алберто Руй Санчес

 

         През май 1990 година, в основата на Кремълската стена, на Червения площад, придружавайки съпругата си и приятелите, които ни поканиха в Русия, Пилар и Хуан Хосе, присъствах удивен на внушителния военен парад на Победата. Образите от онази сутрин, прибавени към многото, които щях да имам през следващите седмици от едно чудесно, откривателско пътуване, ме накараха да почувствам с каква жестока дълбочина логиката на войната - онези държавни интереси, които не допускат толерантности - импрегнира традиционно съветското общество. Над страхотната красота, красота романтична, преливаща, на страната, на хората й и изкуството й, пада онази абсолютна сянка, която изпълва всеки с меланхолия. Същата меланхолия, която, през 1936 година, пропи въодушевения писател Андре Жид, въпреки че отиваше жаждащ да намери в СССР най-свободното и бляскаво от обществата.
         Присъствахме на парада едва на десетина метра от главната трибуна, връхна част на мавзолея на Ленин, където Горбачов от една страна и висшите военни от другата ръководеха триумфалния марш на войската. Сигурно сред онези същите генерали са били някои от извършителите на държавния преврат срещу Горбачов на 19 август 1991 година. Лидерите на Перестройката и суровите генерали, събрани с други традиционалистки лидери от съветския елит, си деляха същата трибуна, на която, преди повече от петдесет години, Андре Жид е стоял до Сталин, както показват фотографиите от тогава.
         Винаги е тъжно да се види как дефилира една от най-богатите войски в света, окръжена и приветствана от един от народите, където бедността е най-поголовна. Ако някой посещава такава страна и се връща в своята, желаейки същата социална система да се приложи върху собствената му нация, става въпрос без съмнение за някой, който се отъждествява не с общността на хората, а с господстващата класа в Русия, чието благосъстояние е безкрайно по-високо от това на мнозинството от населението. В средата на тридесетте, за разлика от други писатели, поканени тогава в Съветския съюз, като Луи Арагон, Жид не се отъждествява с големите превилегировани. Разказа онова, което беше неговата истина и стана жертва на недоволството на вярващите, че в Русия вече се строи раят.
         Тази книга разказва историята как се изгражда, у един от най-блестящите писатели на този век, сляпата вяра в една утопия; разказва как се пречупва онази натрапчива увереност и как, като признава публично своето разочарование, той предизвика нетолерантността на заобикалящите го. Това е приключението на един човек в ледените води на нетолерантността и на политическата вяра.
         В продължение на няколко години следвах дирята на случая „Андре Жид се завръща от Русия", главно в архивите и библиотеките на Франция. Възстанових главните сцени на тази история, прибягвайки до свидетелства на различните свързани с нея персонажи. Следи от тях, или от епохата, се появиха в други свидетелства. От твърде различни източници се изтъкаваше тази тъкан. Получих приятелската помощ на различни личности, които ми дадоха свидетелството си за епохата, снабдиха ме с данни, книги или вестници, ксерографираха за мене документи от френски и испански библиотеки, или ми помогнаха, пряко или косвено, с гледната си точка по този труд. Моята благодарност специално към Алваро Мутис, Влади, Мария Тереса де ла Роса, Октавио Пас, Марикармен Кастро, Алфонсо Алфаро, Маргарита де Ореляна, Феликс Морено Каналехас, Хайме Г. Веласкес, Данте Медина, Луис Марио Шнайдер, Армандо Понсе, Джеймс Валъндер, Ерик Марти, Рикардо Муньос Суай. Различни варианти на този текст се появиха в списанията Вуелта в Мексико и Летра Интернасионал, в Испания.

 

 

І

 

КОРЕНИ НА ЕДНА ПОЛИТИЧЕСКА ВЯРА

 

1. ДВЕ СЕНКИ: РАЗОЧАРОВАНИЕТО И СМЪРТТА

 

         Със започването на есента на 1936 година Андре Жид навлиза в новия сезон на годината, обезлиствайки собственото си дърво на илюзиите. Завършва внезапно дейното му лято на левичарско рвение (почти десетилетие атакуване на френския колониализъм в Африка и няколко години защитаване, с интелектуален плащ и шпага, на Съветския съюз и каузата на комунизма във Франция). Бе прекарал два месеца в Русия и се завръща не разочарован, а „помрачен". Не му се струва, че думата разочарование притежава достатъчната яснота, за да опише резултата от пътуването му в страната на утопията. В дневника му оттогава се повтарят по-често думите скръб, печал, униние, тъга: термините на меланхолията. В тетрадките му първата отбелязана фраза при завръщането е: „Една огромна, една плашеща разстроеност..." И малко по-късно описва разговора със спътниците си от пътуването в Русия, което всички „помрачава".
         Но не е само разпръсването на мечтата му, което е водело голямата му тъга от онези дни. Два паралелни факта го помрачават: изненадващата смърт на неговия приятел и спътник в Русия, Йожен Даби, и неизбежната необходимост да пише за това, което е видял в земята на Съветите, макар че като го направи, ще срине публично предишните си вярвания и тези на своите приятели. „Видях го, сега го зная и трябва да го кажа", пише Жид с една естествено негова позиция: особеният пуританизъм, който носи в кръвта си, насочва моралната му проблематика към търсене на откровеността в литературата, на естествената чувственост във всекидневния живот, на истината в политиката.
         Изглежда че онази конфликтна триада е била видима в тялото му. Фотографиите ни разкриват висок и слаб човек с прекалено прави черти на лицето, което, при все това, изведнъж прави послушни линиите си, за да приемат типичното положение на меланхолията: ръката на бузата, главата наклонена, погледът изгубен в хоризонта или в глъбината на книга или - модерен вариант - в обектива на фотоапарата, който запечатва неговия доверяващ жест. Чувственост, откровеност и истина си помагат и се изключват в движенията на тялото му. Сигурно не е случайност, че когато се запознава с него, много години по-рано, Оскар Уайлд му казва: „имате добродетелта да слушате с погледа, но не ми харесват устните Ви, те са две много прави линии, устните на някой, който никога не е лъгал". Истината - сякаш му казва Уайлд - се противопоставя на най-искрената радост на тялото. Вярно е - би могъл да отговори авторът на Аморалистът - но има случаи, при които е необходимо да се изправим срещу мрачните рискове да отричаме лъжата, особено в политиката. В действителност Андре Жид щеше да напише: „Почти неизбежно е да се познае горестта на истината, щом тя прекъсва възторжения ни порив от предишния ден, щом е казана и никой не иска да я чуе, щом приятелите ти от вчера и враговете от всякога предпочитат, заедно, да те линчуват, преди да позволят съмненията ти да спорят с техните уверености."
         Двете сенки на Андре Жид през онази есен - угнетяващата смърт на приятеля и истината за Утопията, напираща да бъде изразена - се сливат глухо при кремирането на Даби: словата на Ваян-Кутюрие и на Луи Арагон, и двамата железни сталинистки радетели, представят Йожен Даби като активен и убеден привърженик на комунистическата партия. Арагон набляга специално на моралното удовлетворение на Даби след опознаването на Съветския съюз. Но Жид, който е споделял с него съмненията и разочарованията си в Русия и е ценял здравия му скептицизъм на творец против войнстващия фанатизъм, който споменатите двама са представяли, е можел само да се възмущава мълчаливо пред това дебелашко одобряване на неговия приятел. Към несправедливостта на смъртта му се прибавя несправедливото му асимилиране в голямата лъжа. Като да е умирал отново. Патетичността на сцената се усилва с оглушителните викове на майката на Даби надалече, губещи се сред гробовете. Бележките му за погребалната церемония завършват така: „Пиша това по задължение. Сърцето ми е сюнгер, напоен със скръб и не знам накъде да се обърна."** Два-три дена след това Жид се оттегля на село, за да пише книгата, която ще му причини толкова проблеми: Завръщане от СССР. Вече отпечатана, ще я откриват думите: „ В памет на Йожен Даби посвещавам тези страници, отражение на това, което съм преживял и премислил край него, с него."
         Даби е един от петимата приятели, които Жид избира, за да го придружат в пътуването му от Париж. Автор е, най-вече, на един много популярен по онова време роман, Хотел дю Нор, от 1920 година, по който Марсел Карне ще направи забележителен филм със същото заглавие през 1938 година. Много години преди това Даби е носил на Жид първия си ръкопис, Малкият Луи, който за Жид не е бил задоволителен, но в който наистина намирал качества. Търсейки по-сходен до него писател, който да може да го посъветва, той го изпраща при Роже Мартен дю Гар. В статия за Даби, написана преди кремирането му, Жид отдава част от разказваческата зрялост на Даби и постиженията в Хотел дю Нор на ласкавия поглед на Мартен дю Гар. Въпреки това, Жид предпочита от творчеството му една по-малко популярна книга, Вила Оазис, за която „се е говорило малко и която, струва ми се, има по-дълбоко, по-безпокойно значение. Мисля, че поради естеството си може да подразни много партийни активисти." Даби си дава сметка за това, но е прекалено честен, за да наклони истината към преднамерени тези. Запазва си правото да критикува; по същата причина не пожелава да се запише в партията, бидейки комунист по душа. Не обуздава критиките си към онези, които обича и става все по-строг, колкото повече ги цени. Една мъдрост а ла Монтен или Санчо Панса изостря бдителността му срещу всеки фанатизъм. Посветеността му на пролетарската кауза е по-крепка, защото не страда от никаква слепота.
         Написал е осем книги и участва в конгресите на антифашистките писатели от своето време със същия ентусиазъм, както Жид. Може би в кипежа на Народния фронт Жид се приближава емоционално до Даби, усещайки някаква морална близост и пожелава да го покани. Два месеца пътуват из Русия, докато, в Севастопол, Даби се разболява от скарлатина и умира малко след това. Бил е на тридесет и осем години. Жид помолва съветските вестници да не съобщават новината, за да не разтревожват роднините му във Франция, а той самият се завръща като траурен пратеник и посещава родителите му, живеещи именно в Хотел дю Нор. Парите, които е носил Даби и пътните му бележници дълго време закъсняват да бъдат изпратени от Русия. Жид е трябвало да притиска Арагон и да го заплашва със скандал, ако тези неща не се върнат. Накрая всичко е върнато; в тетрадките няма нищо за цензуриране. Даби е бил внимателен и, както и Жид, не е чувствал никаква сигурност, докато е бил в Русия, поради което не е написал нищо, което да го подхвърли на опасност.
         Сред критиките, които получава авторът на Завръщане от СССР, е, разбира се, и тази, че е посветил на Даби книгата, давайки да се разбере, че починалият би бил съгласен с него. На критиците на Жид това им изглежда невъзможно. Били са склонни да вярват на това, което казва Луи Арагон, който не е бил с Даби в СССР, нито е говорил с него. Трябвало е да се намесят други спътници от пътуването и да удостоверят твърдението на Жид за „мъката", споделена с Даби, за да започне тя да бъде малко или много правдоподобна за вярващата публика. Така, Джеф Ласт, холандски писател и познат партиен активист, трябвало да публикува: „Много неща не му харесваха в СССР, неща, които всички наблюдавахме с тъга, но към които имахме твърде различни реакции. Даби говореше често за това със Жид и, като нямаше той самият борбен дух, разчиташе на Жид да ги публикува. Осмелявам се да кажа, че книгата, написана от Жид, е наистина тази, която Даби очакваше и изискваше от него." Навярно би могло дори да се каже, че Йожен Даби се бе превърнал за Жид в символичния читател на съветските му впечатления. Пред него, пред паметта му, Жид е чувствал задължението да каже истината, която са споделяли. Цената да я каже, Жид го е знаел, е била равнозначна на самоосъждане.
         В една възможна история на нетолерантността случаят на Андре Жид и книгата му Завръщане от СССР би бил привилегирована глава. Той показва моралната настойчивост на един писател, който е свидетел на своето време и който се осмелява да се възправи срещу големите фалшификации, добре видими в средата му. Показва нуждата да вярват, която изпитват социалните групи - необходимостта на индивида да изживява споделяни вярвания - и изявява следователно религиозното измерение на политическото. Показва освен това непреклонната и гнусна логика, в една нетоталитарна страна, на колективната нетолерантност: неговите обожатели от предишния ден се заемат - някои по нареждане на комунистическата партия, други без да имат нужда от такова - да му обърнат гръб или да го охулят, да изтълкуват погрешно изявленията му и, разбира се, да го оклеветят.
         Преди да бъде публикувана книгата се задвижва внушителна международна мрежа от интриги, за да се избегне това. От предохранителните статии в Правда в Москва до възмутените интелектуалци в интернационалните бригади от войната в Испания се разгръща агитацията, за да разубедят Жид да публикува впечатленията си. Пред автора шантажът привежда като норма, че да се критикува СССР е ненавременно: то е да се дадат оръжия на враговете, да се отслабят републиканците във войната в Испания, и т. н. Жид ще отговори на тези съображения с морално мощен довод, типичен за логиката, характерна за творчеството и живота му, един евангелски довод: „Лъжата, дори тази на мълчанието, може да изглежда уместна, както и постоянството в лъжата, но означава да се даде благодатна почва на врага, а истината, макар болезнена, не може да нарани, освен за да изцери."
         Отново истината, както преди това искреността, се представя като проблем пред Жид, пораждащ болка, в голямата си част изтъкана от тъга, мъчение, необходимо, за да се избегнат повече мъчения: наранява, за да изцери, както твърди той. Има я най-накрая в думите му и една идея за спасение чрез страданието. Политиката му се представя като задължителен и необходим път за достигане на един вид индивидуално и колективно спасение: неговата „тясна врата".
         От друга страна, Жид казва, че с лъжата се дава благодатна почва на врага. Логиката на политическата зависимост се нуждае от понятието за враг: оправдание на всяка войнственост. Освен това е достатъчен довод, за да се избегне всяко разногласие: „Или си с мене, или си против мене." Не е възможно хитруване: „Или се присъединяваш безкритично, или заслужаваш да бъдеш разстрелян, тъй като ме предаваш, като ме критикуваш (обединяваш се с врага)": фраза, повтаряна непрекъснато в историята на тоталитарния манталитет. Кой не си спомня присъдата на Кастро над кубинските интелектуалци, „с Революцията всичко, срещу революцията нищо", която накара не един да трепери от страх.
         Въпреки това, Жид не отстъпва пред тази логика (макар да запазва идеята за врага: бяха времена на война в Испания). Има особено морално упорство в позицията му, което изисква да бъде разбрано. През 1936 година, годината на Завръщане от СССР, Жид е бил емблема: почитаният писател на шестдесет и шест години, който се обвързва политически. Но тази емблема е двоен мрачен лабиринт. Вникването в него би ни довело първо до изследването как влиза политиката във вселената на Жид, за да се попитаме после как влиза Жид във вселената на политиката. Тоест, как Жид прекрачва през своята „тясна врата" и прави от нея широка улица: булевард за митинги и манифестации.

 

 

Бележки:

 

* През април 1936 година, малко преди да започне Гражданската война, Бергамин събира в малка книжка речта на Жид, придружена от коментара му и две писма, едно от Артуро Серано Плаха и другото негово. Публикувана е като издание на самия Бергамин, а не, както би било естествено, от Крус и Рая. - Б. а. [горе]
** Андре Жид, Дневник, 1889-1939, София: Албор, стр. 553. Прев. от фр. Албена Попова. [горе]

 

 

Електронна публикация на 08. април 2006 г.

г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]