Предвид възникналата сред журито дискусия, касаеща характера на някои от отличените разкази, ще представя един собствен прочит на обявлението за конкурса. Надявам се така да изпреваря едни по-нататъшни дебати по този въпрос. Текстът на обявлението е традиционен. “Конкурс за къс разказ по повод 120 г. от рождението на Йордан Йовков. Присъства и условие за участие, отнасящо се единствено до обема (до пет страници) на кандидатстващите разкази. Този текст би могъл да бъде разделен на две относително самостоятелни части. Първа – конкурс за къс разказ, и втора част по повод 120 г. от рождението на Йовков. Мнението ми е, че втората част от обявлението има функцията единствено да номинира и диференцира конкурса, т.е. Йовковият юбилей е именно само повод за провеждането на поредното интелектуално състезание от такъв характер без да обвързва по някакъв начин участниците с Йовковата традиция. Изглежд а такива са схващанията и на повечето авторите, включ или се в конкурса. Това си има своите добри страни. Една от тях е гарантираното разообразие на творбите откъм тематика, стил и идеология. Предимство е и обстоятелството, че участие можеха да вземат и по-рано написани текстове и по този начин да се масовизира проявата. Така например някои автори в стремежа си “да заложат на сигурно”, всъщност са експериментирали дали написаното от тях е в състояние да издържи проверката на времето. Според посочените дати дистанцията, която ни дели от времето на написване на техните разкази е десетина години. Остава радостта, че ако са пропуснали да участват в конкурса по повод по-ранен Йовков юбилей – например 110 годишнина.
          Ако трябва да се потърси някаква някаква представителна за конкурса отлика, може би подходящата е разнообразието. Същевременно обаче при внимателно вглеждане в това разнообразие може да се изведе и нещо общо: в търсенето на нов съвременен език и стил за късия разказ, авторите са дирили образци предимно в чуждестранната литература (Чарлс Буковски, Хенри Милър, Н.В. Гогол, Даниил Хармс и пр.). Показателни са и често използваните епиграфи – цитирани тестове, вариращи от Светото писание (“Белият гълъб”) до пасажи от песни на популярни изпълнители (Брус Дикинсън и Джим Морисън). Има и изключения, между които и награденият разказ “Самодива” на Марин Урумов. Техните автори обаче са предпочели да следват много плодовитата и обичана Йовкова стилистика. Тя обаче е неадекватна на едни съвременни търсения.

Антон Велчев, III курс, БФ