Според й. с. ефтимов много важни за журито са първите изречения на разказите и ако те са прекалено редундантни, то журиращият може и да си спести четенето на текста. Според мене последните изречения също са важни, тъй като все пак ако разказа започва поне малко обещаващо, може да се хвърли и едно око на края. Затова съм извадил някои от краищата. Ето например на #2 (“Пясъчният часовник”) май единственото достойнство е краят: “Нещо му прищрака в сърцето и той се строполи мъртъв на пода. Последната песъчинка току що беше паднала. А телефонът продължаваше да звъни, звъни. . .”. Трагично, но по модерному, завършва и #3 (“Спасение”): “Той се заслуша в бавно отшумяващата песен и се засмя прими рено. Спасение. За него нямаше такова. Вече не. За други то може би съществуваше още като възможност, но не и за него. Не и в този свят. Въздъхна тихо и леко вкара иглата във вената си. Спасение ли? Бавно впръска сладката отрова в кръвта си. За какво му е спасение, когато си няма никого на този свят. Няма я и Мира.”. Далеч по-ведра е развръзката на #4: “Оказа се, братче, че преди два дни по CNN съобщили, че белгийските селяни в знак на протест изсипали няколко камиона със зеленчуци на всички входни магистрали за Брюксел. И всяка сутрин, докато аз дълбоко съм спял колегите ходили с по две пазарски чанти на изходите на белгийската столица. Даже обмисляли варианта да си закараме малко и за в къщи; един вид - дипломатическа поща за България.” Но ето нещо по-ефектно в #5: “Линейката пристигна роst scriptum в разписанието на Всевишния.”. Наистина един такъв край би те нака рал да се върнеш към разказа със значително променен хоризонт на очакванията. А ето как завършва една история, за която би те станало ясно всичко от последните изречения: “Вгледах се по-внимателно и в този нещастен клошар познах някогашния си учител по рисуване. Извадих последните левчета, които ми бяха останали и му ги подадох. Треперящата му ръка ги пое без да вярва. Вечерята ми загорча като пелин.” (#17, “Горчива вечеря”). Ето един завършек, който спокойно би те накарал да зарежеш разказа ако си по-гнуслив: “Заколих татко. Със същата брадва. Вече няма кой да сече дърва. Неговият мозък е по-голям и по-смачкан от този на Доротея, на моята Дороти. И това не го оправдава.” (#24, “Моята Дороти”). Тук малко прилича на “Добрият ученик” на Стивън Кинг – края с коленето на просяците, който бяха спестили на зрителите в екранизацията. Ето още един край от този сорт: “Вчера прочетох във вестника... Убили са я проклетниците. Изнасилена и убита. Беше толкова красива, а на снимката във вестника... - младежът се разрида. Хвана клоуна за раменете и го разтърси. -Те не ми повярваха тогава. Сега пак не ми вярват.” (#31, “Клоунът”). Изобщо разказите в този конкурс завършваха все някак си катастрофично. Затова най-добре да се четат от самото начало, а към края ако някой нещо не възприема може да позатвори за малко очи. “Записах разказа на стареца, но това последното къде да отбележа? То е от онези нещица, които си отиват между редовете – чувстваш сянката им да пробягва, но ако не си ги видял, никога няма да узнаеш що е – поглед ли, дума ли, въздишка ли…” (#42, “Чалгаджия”). Този завършек показва, че има трагични краища и трагични краища. Та всеки може да си избере според вкуса.