Който си мисли, че не е чак толкова важно как започва един разказ, лъже се. Защо се лъже ли? Ами най-малкото защото от това как започва ще зависи дали едно жури ще го прочете до края. Журитата обикновено се уморяват бързо, отегчават се и започват да прескачат. Същото, но по друг начин, се отнася и до заглавията. Ето защо сметнахме за целесъобразно да публикуваме началата на всички разкази, участвали в конкурса заедно със заглавията им. Избрахме да ги оставим в реда на получаването им. Но не остана място за тази инициатива. Затова ми се иска вси пак да спомена някои начала. Първо началата на архаистите. Някои дотам са се изсилили, че са прескочили коня. Вместо да докарат а ла Йовков, са изпедепсали нещо а ла Елин Пелин. Но понякога дори още по така. Ето началото на "Посоката на вятъра" (#76): "Дядо Матей весело подскачаше и оправяше къщата. Той дори си тананикаше". А #96 направо се наричаше "На прощаване".
Разбира се началото ти може да е премерено екзотично: "Може и всичко да е станало, както разправят, заради циганина с маймуната." ("Магията на Ая", #54). Доста си близо до една сполучлива игра с Йовковското. Но не искаш да рискуваш да те обвинят в гавра с труп, както стана с "По кабела" на Алек Попов. А може и да не си чувал, че има такъв писател. Макар той да е сред най-утвърдените. Но за теб, примерно, няма утвърдени. Искаш да влезеш в Йовковското. Внимавай. Може да се получи като в "Бялата лястовица", която за журито бе просто #56. Ето как започва тя: "Иван въртеше лопатата, преоравайки нивата си от много часове насам и се чувстваше изморен до смърт." И аз да съм, ако преоравам нива с лопата, доста ще се озоря. Затова го дай по-просто, с лек селски ветрец, който да повява съвсем лекичко. Началото на #42, "Чалгаджия": "Пристигнах в селото върху камион с жито."
Социални. Ето, те са по-скоро към архаистите. "Винаги съм се чудел защо хората ядат едновременно хляба и пържолата, наместо да излапат първо сочната мръвка, а след това, ако са още гладни, да задоволят глада си с безвкусните пшеничени залъци... О, бисквити и кокали, така и не успях да разбера..." (#80, "Едно куче разказва"). Или носталгични: "Празна, онемяла е старата къща. Опустял е широкият двор. Жално скърца разкривена вратня...". Но да спра дотук, че ме сви сърцето. Дойде ред и за началата на модерните. Например имахме си един дарк уейф разказ: "Той бе сам в тъмнината. Злото го заобикаляше от всички страни. Малки, грозни и заплашителни очи го наблюдаваха отвсякъде." ("Демонът зад решетката", #65). Имаше и фентъзи: "Мегапространството свърши. Или "Тъмната зона", както още се наричаше" ("Мегапространството", #78). Според автора това е фентъзи, а на нас по ни биеше на саъбърпънк. По-фентъзи е #94: "Огнените клади се издигаха мрачни и пусти над изпепелената долина. Каменните зидове рухваха под тежестта на безумния край." Тръпки ме побиват. Спирам. Съвсем си е в коловоза на мрачното фентъзи. Или това: "Въведоха го в голяма сводеста зала. Цялата беше в червенокафяво и обагрена с високи яркозелени колони. В дъното на залата, точно срещу вратата, високо до тавана имаше внушителен фосфорициращ екран. Пред него бяха насядали ТЕ. Бяха четирима." (#14, "Страшният съд"). Ами ако съчетаем мрака с благината? Ето така: "Това беше детски плач. Плач на малко детенце или дори бебе. Най-странното беше, че този плач като че ли идваше изпод земята, сподавен, глух като последен зов на умираща птица." (#47, "Бебето"). Нека не прекаляваме с техниката. И да сме съвременни невинаги е достатъчно яко. Защото може да хванеш змея за опашката. Един не в първото изречение наистина, но малко по-късно стига до следното прозрение: "Фронтерата висеше усукана около крайпътната табела, свистяща и пукаща в последните си гърчове, докато горивото изтичаше неумолимо от каросерията, а духът й се понасяше към вечните високоскоростни магистрали. Гумите се въртяха във въздуха безсмислено с натрупаната инерция, която бавно, но сигурно триенето задушаваше. Над крайпътната канавка тегнеше гробна тишина, нарушавана само от стоновете на труповете." (#35, "Из "Светът се разпада").
В категорията модерни слагам всички фантастични. А те се крепят на страховете. Вижте колко е интригуващо: "Бях съвременно, хубаво момиче." (#52, "Кашата"). Очакваш нещо страшно да стане, не е ли така? Ами първите думи на #22, "Розовата пелерина"? "Нощта забулва с нежен воал небето - в тъмното и непрогледното е скуката, която стъпва с бавни крачки зад теб, а крачка по крачка се отива далече. Совите нощем не спят, те са нашите неуморни пазачи, които разпорват въздуха с писъците си."
Е, имаше и такива, които са си просто съвременни - нито архаисти-стилисти, нито модернисти и декаденти. Например разказът ти започва така: "Най-после и на мене, скромният държавен служител от Външно, се усмихна късметът. Отивам в командировка в чужбина. И то не къде да е, а в Брюксел - столицата на Европейския съюз. Обаче ако знаете каква мъка беше, докато се докопам до място в списъка." ("Приключенията на един държавен чиновник в Брюксел", #4). Ясно е, че става дума за посока "Стършел" или дори "Фрас". Доста по-силно от прочутото начало на #1: "Розата лежи сама на масата и бавно вехне, изоставена от всички." Макар че последното просто е предизвикателство, извадено от контекста. В контекста е истински страшното. А що разкази бяха за сънища? Само два примера. #31, "Клоунът": "Кой знае защо, днес той се събуди с една особена мисъл. Трябваше да бъде забелязан. Омръзна му да живее по този начин. Наистина работата му е добра, домът му е хубав, жена му привлекателна, а и е на път да стане татко. Какво по-хубаво от това?! Но си помисли, че понякога се отегчава до смърт." И съседния му, #30, от друг автор: "Отвратителен сън. Изглеждах направо отблъскващо: пъпчив, увиснал задник с бенка отдясно; леко космат, със следи от зацапана тоалетна хартия. Едноок. Зъркелът ми се подаваше от едно място, за което не искам да споменавам."
Имаше и разкази на методиевица, т.е. на латиница, но с български думи. Те тъкмо започваха и твърде скоро свършваха. Значи, не е изучена новата азбука още добре. Рано е за литературата на нея.