MARIS STELA

Елисавета Багряна

Небесният глобус завъртя първата си четвърт,
звездите, изгрели на хоризонта, стигнаха зенит.
Пред мен се дигат криловидните мъглявини на Ориона,
а над главата ми трепти Северната корона...

 

Дивна нощ на първи септември, съчетала
във светлината си седефенобяла
негата на отминаващото лято
с тръпката на идещата есен,
и тази гледка, вечно съща и позната,
превърнала на свят безкраен, неизвестен...

 

Нощ на треска, безсъние и безконечна мисъл,
която лети в пътищата с незнайните странници,
изравнява всички брегове и граници
                                                                   и униса

 

в съзерцание,
в екзалтации,
в странни порицания...

 

Аз не знам в тази нощ къде е хвърлил котва той
и дали във висините, сред атмосферата, трещеща
от електрически змии, стрели и радиовълни,
нашите две мисли, литнали, някъде се срещат.

 

Аз не знам над какви бездни неговият взор витае,
към коя страна клони магнита устремът му таен:
Може би на своя мост изправен бди като изваян
и ням се взира в заплашителния бунт на тъмните води,
които искат да погълнат земя, небе, звезди
и смелия мореплавател...

 

Може би сега седи самичък в своята каюта
над дългото писмо за мен, склонил глава,
и в мерното полюшване, команди, тракане, нечуто
ми шепне най-възторжените, най-нежните слова,
зове ме свой живот и сън,
пътеводителка звезда!...

 

А може би
на някой бряг, в далечен край, незнаен град,
сред винени пари, глъч и дим, и счупени стакани,
сред луди викове и песни, и охрипнали закани
в някой непознат бордей, пирува до забрава
и не усеща часовете как идат и отминават...
И погледът му, жарко пламнал в мимолетна съблазън,
е хищен клюн завпил в цъфналата като прясна рана
изкусителна уста на някоя мургава Зенана...

 

Не, не - махнете се от мене,
пиявици-съмнения,
кръвта ми топла и запяла
като порой на пролет,
не е за вашите смукала.

 

И ето:
завърта се екранът на небето.
Златисторозовият веев на утринта отвява
звездите като ситен прах
зад сребърния праг на хоризонта,
                                                                   дето

 

една остава само тя,
най-светлата, света
- на моряците звездата.

 

О, върни го вярно в залива безмълвен,
след бури и след мълнии -
безпределната ми преданост да го прегърне!...

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи