Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

MARIS STELA

 

Елисавета Багряна

 

 

      Небесният глобус завъртя първата си четвърт,
      звездите, изгрели на хоризонта, стигнаха зенит.
      Пред мен се дигат криловидните мъглявини на Ориона,
      а над главата ми трепти Северната корона...

       

      Дивна нощ на първи септември, съчетала
      във светлината си седефенобяла
      негата на отминаващото лято
      с тръпката на идещата есен,
      и тази гледка, вечно съща и позната,
      превърнала на свят безкраен, неизвестен...

       

      Нощ на треска, безсъние и безконечна мисъл,
      която лети в пътищата с незнайните странници,
      изравнява всички брегове и граници
                                                                         и униса

       

      в съзерцание,
      в екзалтации,
      в странни порицания...

       

      Аз не знам в тази нощ къде е хвърлил котва той
      и дали във висините, сред атмосферата, трещеща
      от електрически змии, стрели и радиовълни,
      нашите две мисли, литнали, някъде се срещат.

       

      Аз не знам над какви бездни неговият взор витае,
      към коя страна клони магнита устремът му таен:
      Може би на своя мост изправен бди като изваян
      и ням се взира в заплашителния бунт на тъмните води,
      които искат да погълнат земя, небе, звезди
      и смелия мореплавател...

       

      Може би сега седи самичък в своята каюта
      над дългото писмо за мен, склонил глава,
      и в мерното полюшване, команди, тракане, нечуто
      ми шепне най-възторжените, най-нежните слова,
      зове ме свой живот и сън,
      пътеводителка звезда!...

       

      А може би
      на някой бряг, в далечен край, незнаен град,
      сред винени пари, глъч и дим, и счупени стакани,
      сред луди викове и песни, и охрипнали закани
      в някой непознат бордей, пирува до забрава
      и не усеща часовете как идат и отминават...
      И погледът му, жарко пламнал в мимолетна съблазън,
      е хищен клюн завпил в цъфналата като прясна рана
      изкусителна уста на някоя мургава Зенана...

       

      Не, не - махнете се от мене,
      пиявици-съмнения,
      кръвта ми топла и запяла
      като порой на пролет,
      не е за вашите смукала.

       

      И ето:
      завърта се екранът на небето.
      Златисторозовият веев на утринта отвява
      звездите като ситен прах
      зад сребърния праг на хоризонта,
                                                                         дето

       

      една остава само тя,
      най-светлата, света
      - на моряците звездата.

       

      О, върни го вярно в залива безмълвен,
      след бури и след мълнии -
      безпределната ми преданост да го прегърне!...

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]