Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ПОЕТ

 

Елисавета Багряна

 

 

      И все така - непоправим, авантюрист и скитник -
      с очи разтворени широко, ненаситни,
      отиваш. Дни и месеци без вести се губиш
      и ще се върнеш пак в студена люта зима
      да се кълнеш, че все така безпаметно ме любиш,
      че радостта в света без мен е немислима,
      че миналото е измама и кошмар,
      а мисълта за мене като фар
      е твойто корабокрушение огряла
      и тук те е довела възроден и нов
      за нов живот - без горест и раздяла -
      в сияние на проста радост и любов...

       

      Опиянен от чудните си думи,
      повярвал сам, ще понесеш и себе си, и мене
      през полюса на вдъхновеното безумие
      към някакви несъществуващи селения,
      към дивни острови, разперили зелени палми, -
      където хората са като ангели добри
      и любовта е тяхното евангелие,
      и грижата им е една - в зори
      маслинови да веят вейки и да пеят псалми...

       

      Да слушам - и сълза подър сълза
      ще капят от очите ми полека,
      както напролет от порязана лоза...
      Къде е истината? И къде е щастието на човек?
      О, думи, екзалтации несбъдни на поета,
      които, утре път поел, самичък ще забрави!
      Но кой би смял да обвини детето, дето
      само измисля своите измами и им вярва?
      Нима в това по-малко чисто е сърцето му?
      В сърцето на поета вечно живо е детето.

       

      И, ето, като сянка чакам вечерта,
      когато вярващ, ласкав и сърдечен,
      ще се завърнеш пак от път далечен
      да палнеш погледа, като вечерница огрял,
      на хоризонта бялата черта,
      да ме опиеш с думи и със сънища неверни,
      по-светли от далечните звезди вечерни...

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]