ХАДЖИ ДИМИТЪР АСЕНЙОВ
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана
Потънал в кърви, лежи и пъшка
Юнак с дълбока на гърди рана,
Юнак в младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
На друга сабля в надве строшена
Очи темнеят, глава се люшка,
Уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
Слънцето спряно сърдито пече,
Жътварка пее нейде в полето
И кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
Тез тъжни песни. Грей и ти, слънце,
В таз робска земя! Ще да загине
И тоя юнак... Но млъкни, сърдце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
Той не умира: него жалеят
Земя и небе, звяр и природа.
И певци песни за него пеят.
Денем му сянка пази орлица,
И вълк му кротко раната ближи,
Над него сокол, юнашка птица,
И тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее.
Звезди обсипят сводът небесен:
Гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
Чудни, прекрасни, песен поемнат -
Тихо нагазат трева зелена
И при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
Друга го пърсне с вода студена,
Третя го в уста целуне бърже, -
И той е гледа, - мила, засмена!
Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пак ми земи душата, -
Аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце па се прегърнат,
И с песни хвъркнат те в небесата, -
Летят и пеят дорде осъмнат,
И търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! и на Балкана
Юнакът лежи, кръвта му тече, -
Вълкът му ближе лютата рана,
И слънцето пак пече ли - пече!