З

Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Бъдъщността на Турция

 

Христо Ботев

 

          Под това заглавие в „Neue Freie Presse“ е напечатана една статия, която окончателно иде да ни увери, че и чифутите вече захванаха да пророкуват смъртта на Турция, а ние, които ней-много би трябвало да се интересуваме от това неминуемо събитие, вярваме още в магиите на турските държавни мъже и сичките свои надежди основаваме на дуализмът, на милостта на Европа и на някакво си мирно умствено и материално развитие под дебелата сянка на босфорския идиот. За да дадеме пълно понятие на читателите си за пророчеството на виенският израил, ние привождаме гореказаната статия и задържаме правото си да направиме своите бележки относително някои и други точки, които ни се показаха несъстоятелни за опелото на болният човек. Да послушаме пророчествата на едновременните турски приятели:
          „Пет недели преди смъртта си (22 дек. 1869 г.) Фуад паша написа в Ница своят политически тестамент, когото адресира до султанът. Казват, че преди смъртта си човек може да предвижда бъдещето, а в тоя случай старото верование се потвърди. Завещанието на Фуад паша, пълно с най-тънки и най-уместни забележки, съдържа множество умни съвети за падишахът, но в това също време болният при смърт държавник е пълен и със смутни предсказания, които наскоро трябва да се изпълнят. „Османското царство, пишеше Фуад, е близо до своята погибел. За да отстраните тая страшна катастрофа, Ваше величество, сте длъжни да се простите с преминалото и да поведете народите си към нова бъдъщност.“ Турският министър при смъртта си дава даже следующето наставление: „Турция, говори той, трябва да стане модерна държава, ние сме длъжни да промениме сичките наши установления, да стопиме христиените и мюсюлманите в един народ, да разпространиме равенството пред законите, да отвориме вратата на секи един прогрес на европейската култура, да направиме образованието задължително за секиго и да махнеме абсолютизмът.“ На краят на своят знаменит акт Фуад паша призовава султанът да последва съветът на един човек, който притиснат от бремето на отговорността, оставя светът и като мюсюлманин предава душата си на най-висшият съдия, който е пълен с милост и милосердие.
          Бедният Фуад паша! Да би можал той сега да оживее и да види в какво положение се намира Турция, то той се би уплашил от исполинският напредок, който е тя направила в последните шест години в пътят към своята пропаст. Приятелството на Англия, изгубванието на което покойният министър считаше за по-голямо зло, нежели изгубванието на няколко провинции, се е преобърнало на студено равнодушие; с Франция произхожда това същото; Австрия е изменила съвсем своята возточна политика; Русия е усвоила Средна Азия и е усилила своето владение в Техеран; така щото Турция по причина на своите собствени погрешки няма вече нито един приятел. Царството на падишахът върви сѐ повече и повече към задължавание и види се вече денят, когато бездната на банкротството ще да погълне своята жертва.
          В последньото време финансиалното положение на Турция е осветлено твърде остро из Англия. Това осветление толкова повече заслужава внимание, защото произлазя от един човек, който познава Турция, който е прекарал много години на возток и който отблизо се е нагледал на злото. Г-н Левис Фарлей, който преди малко време е обнародвал своят жалостен взгляд на Турция, под заглавие „The Decline of Turkiy“, говори кратко и ясно: „Финансиалната система на Турция, относително държавата е страшна гнусота. При това срамотно дело сичкото почти богатство се поглъща от министрите и от банкерите, които се намират на мястото, а държавните дългове се умножават сѐ повече и повече. Явният морал се подкопава систематически и имането на поданиците се обира съвсем явно. Ако на Турция е съдено да пропадне, то за своето разпадание няма ни чести, ни способност и че пропастта е зинала още от смъртта на Али паша. Коренът на злото, от което Турция пропада, е безграничната големина на цивилната листа... Оная година, когато в Цариград се появи монетна криза, султанът е дал или заел на държавната каса два милиона фунта стерлинги в консолидета. Отде е земал негово величество тие пари? Из джебът на турските държавни кредитори. Преди един месец султанът беше заповядал да се изгради на негова сметка едно нова джамия на Бешик-таш, която ще струва приблизително около един милион фунта стерлинги. Отде зема Негово величество тие пари? Из джебът на турските държавни поверители.
          Редовният доход на турското царство, според Фарлея, напълно се състои от 180 милиона фиорина1 на годината. От тая сума султанът зема деветата част, т. е. двайсет милиона, а с останалото не излазя се никак на край. 150 милиона поглъщат процентите на държавният дълг заедно с годишната сума за амортизацията (погасението); така щото от сичките други държавни разходи не остава нищо, и то решително нищо. По тая причина Портата постоянно прави нови займове, а дълговете растат със страшни размери. За двайсет години, т. е. от 1854 до 1874 г., Турция е направила 13 заема, на които сумата прави 1624 милиона фиорина. От тая сума тя е земала за 11 години, от 1854 до 1865 г., само 250 милиона, а напротив, за пет години, т. е. от 1869 до 1874 г., цели 820 милиона. Откакто е умрял Али паша, Портата е правила сяка година нов заем, и то сѐ с по-малък курс емисия. В 1858 г. курсът падна на 72 процента, а в 1873 г. на 581/2 процента.
          От тия громадни суми една част е земена за железниците, а с другата част не е направено нищо. А парите са се свършили. Фуад паша и Али паша умряха крайно бедни, първият даже като просяк, за погребението на когото трябваше да харчи султанът. Но от онова време турските държавници тръгнаха по друг път. Дауд паша, който само три години е бил министър на обществените сгради, остави на родът си около пет милиона фиорина наследство. Имането на Риза паша се смята около 30 милиона, ако той и да е захванал своята кариера като слуга в една бакалница. Мехмед Ружди паша, някогашен велик везир, който преди няколко месеца е умрял като валия в Хеджас, оставил е несметни богатства. При това тряба да припомниме, че един цял милион се загуби от държавната каса, когато падна Махмуд паша, а и до днес никой не е можал да узнае де са се денали тие пари.
          По бреговете на Черно море Турция има прекрасни пристанища, а зад тие пристанища такива плодородни и богати земи, които почти нямат равни на себе си. Но там няма никакви уредени пътища и затова е почти невозможно да приближи храната до тие пристанища. Така също е и с търговията в Трапезунд, в Самсон и по другите места, които са процъфтявали някога. От година на година тие падат, а в това също време руското пристанище на Пот постоянно се повдига. На брегът на Мала Азия произхожда това същото явление. Даже и сама Смирна, старият и славният търговски град със своята почти трихилядногодишна история, пада очевидно.
          Турция е тежко болна: не е чудно, дето се измишляват отчаяни средства за нейното излечение. Нашият ингилизин, който с числа в ръцете си иска да докаже, че е невъзможно да се удържи още дълго време турското царство на днешните основи, предлага радикален лек. Той мисли, че на султанът не остава друго нищо, освен да продаде Европейска Турция на Австрия и на Русия. Тие две държави действително би заплатили добре и поданиците и мюсюлманите би били доволни от тая трампа, а турското царство, ограничено в своите азиатски владения, могло би да тръгне в пътят на ново и природно развитие. Фарлей описва това развитие действително с одушевление: „Старовременното величие на халифът - пише той в краят на своята книга - би оживяло пак. Търговията между Индия и Европа, която сега обикаля около мис Добра Надежда, би се върнала в своят стар и прав път. Тигър и Ефрат би орошавали пак такива градове, каквито са били Вавилон и Ниневия, които са стояли някога на техните брегове. Новият Тамбор би се надпреварял със старомременната слава на Палмира. Оронт би носил богаствата в новоизградената Антиохия, „звездата на возток“. Смирна би била пак един драгозенен камък за Азия и крайморските азиатски градове би обновили славата на Тир и на Сидон.“ Тая перспектива е твърде приятна за четене, но ние се боиме, че за търговията няма да произлезе нищо добро от това. Султанът би пристанал най-после и на това нещо, когато потопът на дълговете му дойде до шията, но другите две държави малко ще да се възползуват. Русия не би щяла да купи това, което се надее да придобие без никаква плата. А в Австрия никой не ще се реши да употреби няколко стотина милиони за едно съмнително дело. Ако се увеличи монархията на юговозток, то ние ще да придобиеме такава една стихия жители, която, за да възпитаме, би трябвало да употребим страшни усилия. За такаво едно придобивание да трошиме своите финанси действително не би било полезно. Следователно, предложението на г. Левиса Фарлея за купуванието на Турция ние не можеме да земеме за уместно, но намираме в него голямо значение за разположението на Англия и за направлението, което британската политика зема относително возточният вопрос.“

 

 

 

 

---

 

 

1 Монета на стойност 2,10 златни франка. [горе]

 

 

[Знаме, г. I, брой 13 от 4 април 1875 г.]

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]