Новините, както ни донасят някои от европейските и от сръбските вестници, искат да ни уверят, че бунтът в Херцеговина няма никакъв политически характер, а бил просто един протест против притесненията и злоупотребленията, които тираните извършват над нещастната рая, а особено при събирането на тежките и безбожните данъци. Ние не можеме да си представиме защо официалната европейска журналистика се плаши така от думата бунт или въстание и защо се старае да смали значението на пролеяната християнска кръв. Или протест с нож и с пушка в ръка, протест окървавен от стотина жертви, не е още бунт, не е въстание? Но да послушаме какво говорят сръбските вестници.
       „Видов дан“ говори: „Причините на бунтът били безмерните данъци, които турците насила събирали. Осиромашалото народонаселение, докарано до отчаяние, скочило на оружие и между него и тираните произлязло едно сблъсквание, в което са погинали 10 души заптии.“ „А за да видиме с какъв начин турските власти събират данъците, говори „Шлезвиг Цайтунг“, нека послужи следующият пример. От повечето села са били събрани събирачите на данъците, за да ги пита властта - ще да приемат ли новите данъци доброволно или не. При отговорът, че те даже и досеганшите данъци не могат да съберат, турците ги затворили в една къща, която се запалила, и те изгорели. Човек затреперва при такива зверства и не ще му се да ги вярва - дотолкова тие са безчовечни. Други пък говорят, че събирачите на данъкът не били запрени в къща, а в яхър, на когото турците махнали покривът и от време на време ги поливали със студена вода, като им не давали нито да ядат, нито да пият.“
       Но стига сме говорили за турските зверства: кожите на нашите гърбове са запознати с тях. Работата е, че въстанието в Херцеговина успява и че то твърде скоро ще да земе широки размери, ако само черногорците и далматинците се притекат на помощ на своите братия херцеговинци. А че черногорците са решени да им помогнат, то показва следующият факт: княз Никола употребява големи усилия, за да възпре народът си в границите на неутралността, но мнозина непослушни юнаци са преминали вече тие граници и се намират в редовете на въстаналите. Според „Le Danube“, който черпи известията си от верен източник, щом достигнало радостното известие в Цетина, че в Херцеговина въстанали, княз Никола е попитал непосредствено петербургският кабинет в какво положение да се държи, ако въстанието стане сериозно. Отговорът на тоя кабинет е бил следующият: „До нова заповед (!) - ожидающе положение“. От това може да се заключи, че руското правителство сега засега желае да се размирява Балканският полуостров. А колкото до другите сили, то ето що говори „Memorial diplomatique“: „Европейските сили са се решили да не допускат никакъв бунтовнически очаг¹ нито в Румъния, нито в Сърбия, нито в някоя от провинциите на Турция, и вярно е, че ако стане нужда, то тие ще да се намесят в работите на Возток и ще да поддържат редът и политическото statuquo на страната.“ С една дума, по-голямата част от европейската журналистика иска да докаже, че Европа още не се е решила да изчете отходната молитва² на болният и умирающият вече човек и с това да не даде особено значение на смутовете в Херцеговина.
       Но при сичкото това, въстанието расте от ден на ден и известията, които ни донесе последнята поща, са радостни за секи южен славянин. Комисията, която Портата е изпроводила да издири причините на въстанието и да употреби съвети за усмирение, тие дни е телеграфисала в Цариград, че не е могла нищо да извърши. Бунтовниците са сполучили да повдигнат сичкото народонаселение между Мостар и австрийската граница. Те са заплашвали със смърт и с огън секиго, който се е отказал да се съедини с тях. Те имат помежду си няколко души черногорци и мохамедани. Комисарите са се уверили, че е безполезно сяко едно увещание и че тряба да се изпроводят войски за усмирение. А из Зара являват, че напразно турското правителство, после едно сблъсквание при Невесинг, се е опитвало да накара християнското население да положи оружието си. Спомагателни войски стигнали в Мостар на 16 юлия н. к. Но при сичко това въстанието не е така разпространено, а се ограничава само в няколко християнски села. А лондонският „Standard“ публикува следующата телеграма из Виена: "Множество опитвания се направиха, за да се представи въстанието в Херцеговина като без никаква важност и като нещо невероятно. Но нито писма, нито телеграми се приемат вече из Херцеговина; така щото е невъзможно да се дадат никакви положителни известия. Но от следующите факти може да се заключи, че революцията се разширява: жителите от провинцията на северозапад от Нарента са се съединили с въстаниците и са викали: „Да живее Франц Йосиф, кроатският³ цар!“ Оружие се е раздало на мохамеданите в Мостар, а една част от христиените са побягнали в горите. Сръбското правителство е изпроводило обсервационни войски по бреговете на Дрина до боснянската граница. Пътници из Далмация говорят, че на въстаниците се е изпроводило оружие из Катаро. Вестниците в Северна Славония настойчиво уверяват, че в едно сблъсквание при селото Кракаро са паднали 60 души турци. Говори се, че Селим паша е ранен.“
       Тия са известията, на които ние тряба да дадеме по-голяма важност, като земем във внимание това, че както Европа, така и нейната журналистика се стараят сега засега „да не допуснат никакво въстание и никакъв революционен очаг¹ на Балканският полуостров“, и затова смаляват важността на християнската борба за свобода в отечеството на Вукаловича. Но, разбира се, че ако бунтът премине границата на тая юначна страна, то дипломацията ще да напусне своите палиативни средства и ако се не притече на помощ на отчаяните, то ще да признае барем борбата и ще да остави поробените народи в Турция сами да решат своята съдба и бъдеще. В такъв случай секи южен славянин тряба да си стегне цървулите и сяка една минута да бъде готов за общият пир. Ако се пропусне и тоя случай, т. е. ако се остави Херцеговина само и въстанието да се ограничи само в няколко провинции, то нашите сили сякога ще да бъдат розединени и ние още дълго време ще да проливаме кръвта си напразно. В Белград се е съставил вече комитет, който ще да помага на въстаниците било с хора, било с оружие; а от Черна гора, според една телеграма, получена из Рагуза на 21 юлия, черногорците са направили едно народно присъединение в Завала и са се решили да противостоят на изпратените вече турски войски из Манастир. От сичкото това се види, че нито сръбският, нито черногорският народ ще да останат равнодушни зрители на кървавата драма. Като споменуваме това, ние не можеме да се не обърнеме и към нашата революционна партия и да й наумиме, че тя е длъжна да последва примерът на нашите братия сърби и черногорци. Сега е време да присъединиме и ние своите сили и да пристъпиме до разсичането на гордиевът възел... Сега е време да извикаме народът на въстание и като разделиме силите на общият враг, да помогнеме и на себе си, и на своите братия! Сега! Но готови ли сме ние! Имаме ли нещо изработено, събрано и организовано? - Срам и укор за нас, братия емигранти! Срам и укор за нашата бездеятелност! Срам и укор на сичките наши смиреномъдри патриоти! Но народът е работил, а нищо друго не произвежда общата революция, освен общите страдания и нещастия. Идеята на свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да направи. Помислете върху това, нещастни синове на България, и не губете удобната минута... Сега е време да покажеме, че и ние сме човеци, а не скотове.

[в. „Знаме“, г. I, брой 22 от 13 юли 1875 г.]

---

¹ Огнище.
² Погребална молитва.
³ Хърватският.

върни се | съдържание | продължи