В 23 брой на „Напредок“ е поместена още една малка статийка от г. Стойкова под заглавие „Пак за Периодическото списание на Българското книжевно дружество“. Авторът на тая статийка, за да отговори на нашите няколко остри думи, с които ние посрещнахме първата му статийка, поместена в 14 брой на „Напредок“, иде с един доста вежлив тон зда ни докаже, че ние сме му преиначили думите, че сме „земале на подигравка писаното му“ и че той не бил казал, че редакцията на „П. списание“ е псувала някакви достойнства и превъзнасяла някакви недостатъци, а казал просто, че „не одобрява начина на критикуванието който е държала казаната редакция в последните си две книжки“. После това г. Стойков ни разправи какви тряба да бъдат според неговото мнение преимуществата на една критика и най-после ни пита, такива ли преимущества ими критиката в „П. списание на Бъл. книжевно дружество“? Г-н Стойков казва, че прочел нашите думи с душевно огорчение, а ние ще да му кажеме, че от своя страна ние прочетохме неговата статийка н с огорчение, а с усмивка, която, при сичкото си желание не можеме да скриеме. Ние сме съгласни донейде с г. Стойкова, че „критиката тряба да бъде безпристрастен, хладнокръвен (?) и разумен оценител на едно произведение“, но никога не можем да наложиме някому, даже и на себе си, такъв или онакъв начин на критикувание.
       От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно - това зависи от темпераментът на критикът. Не секи може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват в нашата литература, от една страна, невинната глупост, а, от друга, глупавото убеждение, че тая глупост, като е невинна, не тряба да се закача. „Но не улавяйте се за личностите и не подгавряйте техните по-напрешни произведения“, ще да кажете вие. - Ех, г. Стойков, вие тряба да сте прочели вече статията в 16 и 17 брой на „Училище“ под заглавие „Период. списание на Бъл. книж. дружество“. Кажете ни, молиме ви се, може ли да бъде човек хладнокръвен към такъв един идиотически бълвоч, който е излязъл из устата на едно докачено авторско преподобие? Можете ли даже и вие да се не посмеете на г. Войникова, който, за да запази своето безценно „Руководство за словесност“, се е затулил зад гърбът на дяда Блъскова и говори явно като ден, че никакъв камшик, критически или волски, журнален или исторически е неспособен да вразуми нашите гениални бездарници и да ги накара да се оставят от севдата да пълнят българската литература с боклук.
       Кажете ни, молиме ви се, какво тряба да прави критиката с подобни самолюбиви бездарности? Ние мислиме, че ако да би бил жив Белински, на когото и идиотите захванаха да тревожат костите, то той би казал: „Господа, нямате ли лудница?“
       Дотука ние свършваме отговорът си към г. Стойкова и обещаваме му се, че до неделя ще да разгледаме по-напространно вопросът за литературната лудница.

[в. „Знаме“, г. I, брой 6 от 19 януари 1875 г.]

върни се | съдържание | продължи