Б у к у р е щ,   15   ф е в р у а р и я

                                                        Минуват дни, години тежки,
                                                        пъшка по неволя нашият народ;
                                                        там падат живи жертви човешки,
                                                        там няма, братя, свободен живот!

       Мрачна и гнуслива е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. Притиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, обиколен от враждебни на неговото съществование елементи и водим от балдевските, битолските и добруджанските просяци на нашата калпазанска политика, литература и журналистика, той е достигнал нравствено до положението на скотовете, материално до положението на класическите илоти, економически до просяшка торба, а умствено до оная степен на историческа глупост, против която духът на новото време, пророците и апостолите на социалният преврат в Европа и здравият човечески разум се борят още от началото на първата французка революция.
       С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговът воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня“. Разбира се, че това негово положение може и да се харесва на оние негови паразити, които не се срамуват да се наричат патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказват, че преди сичко друго нему е потребна наука, образование, знание, просвещение и азбука в свободата, но в катехизисът на страждущите и на недоволните тие земени назаем думи нямат никакъв смисъл, никаква правда и, ако щете, заключават в себе си даже отрова за неговото бъдеще съществование на Балканският полуостров. Наистина, доста много се е писало и се пише от чужденците за нашият характер, за нашето трудолюбие, за нашите способности и за нашият прогрес в културата, но почти секи един от тие писатели е доказвал и доказва математически, че за да се развият нашите небутнати сили и за да достигнеме ние да бъдеме действително „немци на юг“ или „англичани на возток“, то трябва да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което пояда сичката производителност на нашите сили, и да издигнеме на босфорският булевард зданието на свободната южнославянски конфедерация.
       Такива са почти заключенията на сичките приятели на нашият народ, такава тряба и да бъде програмата на неговите действия и стремления. Но кажете ни, молиме ви се, кой от нас е разбрал неговото печално и страшно положение, кой е усвоил съветите на истината и на свободата и кой е казал барем две честни и искрени думи на народът си, т. е. да му разкаже що мислят за него чужденците и що е той длъжен да прави, за да излезе на своето робско състояние?
       Освен из лагерът на нашата емиграция, в която сякога са се намирали честни и праведни души, и освен от бесилниците¹ на турското безчовечие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастият български народ: „Чуеш ли? Турция вече умира, и ако ти не срутиш сам зданието на нейният деспотизъм, то то ще да [се] струполи само връз тебе и ще да те погребе на веки веков!“ Наистина, в продължението на последните 40 или 50 години българският народ няколко пъти е дохождал инстинктивно до това убеждение и няколко пъти се е улавял за своето ръждясало оружие, а в последните десет години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огънят на Балканският полуостров, но сичкото това е посрещало спънки не само от страната на европейската дипломация и от страната на съседните с нашето отечество малки държавици, но и от страната даже на нашите така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работите не можеше да не заблуди някои и други плиткоумни мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислят, че дорде Турция не влезе в кърваво стълкновение с някоя от европейските сили (тука сякога се е предполагала Русия), или дорде Сърбия, Черна гора, Румъния и даже Гърция се не съгласят и не споразумеят помежду си, за да подадат братска ръка на българският народ, то Турция дълго време още ще да бъде язва за Европа и дълго време още ще да пие кръвта на своите беззащитни робове. Никой тука не заемаше в сметка нейното финансиолно банкротство, никой не виждаше нейната вътрешна леност и неподвижност и никой не вярваше в нейната политическа и административна неспособност. Секи считаше държавата на Абдул Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие пред враговете на нейното съществование, и секи (освен оние, които я познаваха твърде отблизо и които имаха няколко грама здрав смисъл в главата си), мислеше, че тя ще бъде в състояние да се възроди и да завземе почетно място между европейските държави. Така са мислили и мислят изветрелите дипломатически мозъци и това са проповядвали и проповядват шарлатаните не днешната политическа наука. А Турция? - Турция чегато за присмех на сичките тие идиотически убеждения с гигантски крачки е следвала пътят към своята пропаст и с удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. В продължението на едно твърде късо време тя пропи и изяде, като-речи, сичкото свое бащино имане по чапкънлък² и по моди, и с това изгуби почти сичкият свой кредит у европейските чифути; тя съблече и последнята риза от гърбът на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвта из нейните жизнени жили; тя захвана на старо време, като сяка погрозняла, пияна и презряна публична жена, да лъже, да краде, да псува и да се кара със своите млади съседки; тя най-после захвана да кълне и да укорява своите едновремешни содержатели и куртизани за това, че тие са я оставили без никаква сладка дума и без никаква протекция, и обяви на сичките дипломатически евнухи в Европа, че тя никога няма да се остави да я подиграват старите чапкъни, с които тя някога си е пила, яла и развратничала, и никога няма да допусне да я дърпат за полите уличните пичове, които едвам вчера са излезли из нейните мръсни и задушливи обятия.
       Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, с която дървените умове искат да свържат съдбата на българският народ, и такива са нейните отношения към Европа и към малките оние държавици, които тя и досега счита за свои васали.
       Но Европа - а особено трите северни сили в Русия, Прусия и Австрия, които са се засрамили вече от своето поведение към старата публична развратница - не желае вече да хвърля бисерът на свинете и няма намерение за процентите на своите златни телци да поддържа тоя срам и укор на съвременното човечество. Малките, но доволно яките сили, Сърбия, Румъния и Черна гора, които не са гъби, за да могат да живеят при вонещото купище на Османа, не желаят вече да слушат любовниците на Турция, да се свиват в пелените на днешните свои граници и за най-малкото право на съществование да тропат на чуждите врата и да плачат над гробът на Наполеона или на Палмерстона. А раята, т. е. нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето природно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да търпи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания и че може и сам да подири и да придобие своята продадена и потъпкана свобода.
       Но на сичкото това, що казахме дотука, „скопените мозъци“ могат твърде лесно да ни отговорят с изтърканите свои фрази, че Европа желае мир, че малките държавици около Турция са в несъстояние да премерят силите си със силите на своята войнствена съседка и че българският народ, ако и да е твърде многочислен, но той няма онзи войнствен дух и оная тясна организация, които са два необходими атрибута, за да може един поробен и съсипан народ да въстане против своите угнетатели. А за доказателство на своите убеждения нашите куртизани ще да ни приведат примери из последните събития в животът на „болният харсъзин“ и ще да ни покажат, че днешните отношения на Турция към Черна гора (за зверствата при Подгорица), към Сърбия (за вопросът на Зворник и на Сакра) и към Румъния (за правото да заключава търговски конвенции) са такива, които показват, че първата е в състояние да накаже своите „васали“ и е близо „да повърне на возток вехтият ред на работите“.
       Ако тоя взгляд на последните дни на Турция и да заслужава пълно презрение от страната на секи един честен човек, който е запознат с животът и със стремленията на гореказаните малки държавици и с изработеното досега убеждение у една част от нашето младо поколение и у сичките почти класове на нашият народ (освен у духовенството и у чорбаджиите), но ние обърнахме на него внимание само затова, за да покажем, че ако европейската дипломация и да отклони и тоя път смъртоносният удар от Турция, то направи това по причина, че тя не желае да види още едно запустявание на Балканският полуостров и че иска да употреби упоителни средства пред последньото издихание на болният. А право ли е това общо мнение на славянските патриоти, ние няма и да доказваме. Ние знаеме само това, че ако тие упоителни средства и да отклонят катастрофата още на няколко години, то първият акт на драмата ще да се захване на Балканът и първата роля ще да се падне на нашият народ. Какъв ще бъде неговът дебют и неговът талант, това скоро ще да види европейската равнодушна публика. Финалът на тая драма е смъртта на Турция!

[в. „Знаме“, г. I, брой 9 от 16 февруари 1875 г.]

---

¹ Бесилките.
² Разврат, поквара.

върни се | съдържание | продължи