Б у к у р е щ,   1   ф е в р у а р и я

       Намират се още по светът такива Христе ради юродиви политици и дипломати, пророци и апостоли, които не само мислят, че Турция е в състояние да проживее още цели столетия в семейството на европейските народи, но които са готови даже да ни уверят, че тоя безжизнен труп, който се поддържа вътрешно само съ галванизацията на военния деспотизъм, а вънкашно от политическия кеф на няколко приятели на робството, е близо вече да влезе в пътя на един нов живот, да придобие симпатиите на всичкия образованъ святъ и да ни докаже, че неговото съществуване е основано на здрави и прогресивни начала и е необходимо за равновесието на Европа и за мирното развитие на трудолюбивитят южнославянски племена. Да доказва човек всичката безосновност на това крайно глупаво и варварски безчовечно убеждение, е всe едно да доказва, че умрелият не може да възкръсне, че историята не върви назад и че човекът не е създаден само за мъки и за неволи. За здравия разум тия свети и незиблеми истини отдавна вече са доказани и приети за аксиоми, а за сакатите мозъци те и до сега служат за предметъ на двоумения, на идиотически разсъждения и на безсмислени пречки в проповядването истината и свободата.
       Ако това убеждение относително „болния човек“, — който е станал вече нещастие не само за поробените от него млади прогресивни сили, но и за цяла въобще Европа, — и да не е чудно от страна на ония щастливи човешки подобия, на които е твърде широко около шията, за да виждат, че всичко по земята върви по медъ и по масло и че днешното положение на народите както на запад, така и на восток е едно от най-удовлетворителнитят, но то е крайно чудно и почти необяснимо отъ страна на нашите полуубиени роби, надъ главите на които виси като Демоклевъ мечъ ятаганът на азиятските варвари и пред очите на които преминуватъ цели милиони живи същества, обковани в вериги и карани като скотове на клане. За нази не е чудно това, дето различни дипломати, политици, банкери, експлоататори и множество журнални шарлатани са готови да вдъхнат душа на умиращата Турция и да ни уверятъ, че нейното съществуване е необходимо даже и за нашия исторически живот; за нази е чудно и даже срамотно това, дето между нашите журналисти и така наречените патриоти са се появили и такива сакати мозъци, които са готови да обърнат историята наопаки и дани докажат с примери из последните събития в Европа, че човечеството е длъжно да стъпи изново в пътя към феодалното право и че смъртните симптоми на Турция не са друго нищо, освен стремление да върви и тя по дирите на Европа. Наистина, ние не можемъ да кажем, че правителствата на европейските народи се грижат само за щастието на своите поданници и че пo-голямата часть отъ тия народи се намиратъ въ едно твърде несносно положение: ние виждаме, че човечеството даже и в оная обетована земя, в която европеецът отива, за да избегне от преследванията на създадената от него цивилизация, че и в нея милиони хора живеят в оковите на сиромашията и под натиска на капитала; но ние не можем да сравним Турция нито с една от европейските държави и не можем да помислим, че тя ще бъде някога в състояние да се възроди, ако предположим даже, че ще да просъществува още цели хилядилетия. Турция е захванала да пада и да се разнизва именно от онова време, от когато нашите слепци виждат в нея някакъв си „творчески дух, който с изкуство и с енергия си пробива нов път и се преобразява и възражда“. Ако тоя азиятски военен лагер и да е бил в състояние преди няколко столетия да задава страх и трепет на цяла Европа, то и това негово преимущество не е било основано на някаква здрава нравствена сила, а просто на един извънреден религиозно-воинствен фанатизъм, който, разбира се, тутакси трябваше да падне, щом влезе в съприкосновение с новия европейски живот. От Махмуда и до сега Турция е вървяла с гигантски крачки към своята пропаст, а от времето на восточната война, тя се е държала само чрез милостьта и интереса на западна Европа. А в продължение на това доволно дълго време (даже за живота на един народ) тя, освен че не е изработила нищо човешко в своя административен или юридически живот, но не е възприняла даже и ония прости съвременни държавни форми, с които епропейските правителства покриват до нейде робското състояние на своите народи.
       Наистина, споредъ думите на в. „Напредок“, в продължение на това време Турция създаде редовна войска, съсипа еничарите, придоби симпатиите на европейското обществено мнение, удуши въстанията в Босна, в Сирия, в Албания, в Херцеговина, в Черна Гора, в Крит и в България, покори независимите до скоро племена въ Кюрдистан и в Аравия, преобрази войските си и ги приближи до европейските както по число, така и по качество, и създаде една силна и страшна флота; но всичко това са такива грамадни успехи въ живота на една държава или на единъ народъ, които не струват нито една лула тютюн при онзи успях в финансиалното банкрутство, в онази административна неспособност и в оная нравствена неподвижность, къмъ които „с изкуство и с енергия” се е стремила Турция в продължение на всичкото свое съществуване от Махмуда до Азиса. От 1854 г. до сега тя е направила някакви си 13 заема, с които е изгубила не само симпатиите на общественото мнение въ Европа и симпатиите на своите банкери арендатори, но и на ония даже скои традиционни приятели, които всякога са седели до главата на „болния” и всякога са били готови да защищават неговото съществуване. За примери ние няма да ходим надалеч, а ще да се спрем на това последно явление в отношенията на босфорските идиоти към техните въображаеми васали, в което нашите слепци виждат, че дипломатическата победа е от страната на Турция и ще попитаме: „вехтият ли ред на работите ще се повърне на востокъ“, или и тука, както навсякъде въ Европа, свободата ще намери свои защитници и герои и ще избави прекрасната и плодоносната страна на Балканския полуостровъ от прогреса на робството и от „успехите“ на азиятските варвари? На тоя вопрос ние ще отговориме до неделя.

[в. „Знаме“, г. I, брой 8 от 2 февруари 1875 г.]

върни се | съдържание | продължи