Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Южнославянският пансион на Тодор Минков в Николаев]

 

Христо Ботев

 

       О д е с а,  19  ф е в р у а р и я

 

 

       Още от появленето на „Знаме“ аз съм се заканил да ви пиша и чрез органът на свободата да възстановя една потъпкана истина, но не направих това досега по тая проста причина, че от една страна аз желаех да добия точни и верни сведения, които да ми послужат за аргументи в това дело, а от друга страна не желаех да оправдавам едно лице без неговото позволение, на което може и да е неприятно да вижда така начесто името си в печатът. Аз говоря за Южнославянският пансион в Николаев и за содержателят му г-на Т. Минкова. За тоя пансион и за г-на Минкова се е писало твърде много както в цариградските български вестници, така и в букурещките свободни листове, но от сичкото това интересующата се публика и до сега не е могла да си състави ясно понятие за същността на самото дело и не е могла да даде своят вердик1 за поведението на г. Минкова. В стълповете2 на „Независимост“ се появиха едно време няколко статии, написани от някои изпъдени из Южнославянският пансион франтове, и в тие статии както пансионът, така и г. Минков се описваха с такива черни бои, щото човек би помислил, че това заведение, за което руското правителство харчи такива грамадни суми, не е нищо друго освен някаква си крепост в Иркутск или някаква си темница в Деари Бекир, в която децата на нашите бащи и майки се изпращат да мрат и да гният от руските благодеяния; а г. Минков е онзи инквизитор, който през сичкият си живот не е направил друго нищо, освен да принася вреда на човечеството и на народът си и който е избран за содержател на пансионът само за това, за да мори своите возпитаници от глад, от студ и от жажда. В тие статии се говореше, че г. Минков е хранил бъдъщите просветители на България с червива леща, с вонящо месо, с плесенясал хляб, с избутнали картофи и със сичко, което може само да смели какъвто и да е стомах, а облачил ги е и ги е обувал със солдатски чизми, с ерестантски шинели, с козинови ризи и с сичко, което може само да стане на дреха. Разбира се, че ако сичкото това да би имало барем капка правда и истина, то в това отношение вината на би била нито на руското правителство, нито на г. Минкова, нито на българската търпеливост, а била би на оние няколко души мустакати и брадати возпитаници, които, като свършат курсът, биват до такава степен независими, щото твърде лесни би могли да протестуват против страшните пансионерски злоупотребления.
       Но какво виждаме ние? Напротив, тие возпитаници протестуваха енергически против сичко, щосе писа в „Независимост“ за Южнославянският пансион и на черните бои в букурещкият лист противопоставиха такива ярки и светли краски, които дадоха повод на някои си да мислят, че тие краски са калейдоскопически и са писани за хатър или, както казваше „Независимост“, за комат хляб или за един кат дрехи. И аз бях даже един от тие скептици, които не вярваха в искреността на оние, които така пламенно защищаваха пансионът на г. Минкова. Но. . . но преди сичко аз ще да ви кажа, че мене никой не може да заподозри в пристрастие, защото като студент аз съм съвсем независим човек и за един милостив поглед или за едно стискане на ръка не продавам съвестта си. Вие, господине мой, ме познавате още от ученическата скамейка в гимназията и надея се, че ще имате пълно доверие към думите ми. В продължението на две години време аз се убедих, че Южнославянският пансион в Николаев заслужава похвала, а не укори и затова аз ще ви дам следующите доказателства:
       Първо и първо, ако да би бил пансионът такъв, какъвто се описваше в „Независимост“, то оназ годишните 18 души възпитаници, от които някои си свършиха блистателно гимназиалният курс, нямаше да се отзовават с такава почит към пансионът и с такава благодарност към г. Минкова. Аз имах случай да се срещна с едного от тях и на вопросът: „действително ли пансионът заслужава сичките оние обвинения, с които е кичен досега“, той ми отговори с пълна искреност, че изворът на тие обвинения лежи в неспособността и в бездарността на няколко души возпитаници, които училищният закон е изпъдил затова, защото са оставали по две и по три години в един клас и които ги е било срам да кажат истинските причини за изпъжданието си. „Минков е виноват, говореше моят приятел, само затова, защото още от първият път не е завил юларите на тие неблагодарни, лениви и неспособни животни, които бяха за срам и за укор на българското трудолюбие. Коя гимназия или семинария е дало толкова души българи возпитаници във висшите учебни заведения на Русия? Одеските возпитаници са пред очите ви. От толкова души гимназисти и семинаристи кажете ни моля ви се колко души сте сега в университетът? Говорете каквото щете, а ние тряба да бъдеме благодарни Минкову за това, че той направи пансионът разсадник за образованието на българите. А как ни е той хранил и с какво ни е облачил, то това видите и сами. Между назе има и помещикски (мушиерски) руски синове и никой от тях не се [е] оплаквал от храната или от облеклото. А ако са умрели няколко души възпитаници в пансионът, то уверявам ви, че тие имаха или наследствени болести, или се развалиха по причина на някои врождени пороци. За тях нека отговаря първоначалното им возпитание. Аз съм благодарен г. Минкову, защото той направи за назе много повече, отколкото беше длъжен и отколкото би направил други някой.“
       После тоя искрен разговор, не се мина много време и аз случайно се срещнах с г. Минкова. Той беше някак си не в дух3. Когато ние влязохме в разговор за пансионът, то в продължението на един час аз можах твърде лесно да се убедя, че ученикът действително не е преувеличавал заслугите на своят возпитател. Г. Минков ми разказа, че той ходил в Петербург, за да го освободи правителството от неговата тежка и неблагодарна обязаност, но като видял, че пансионът ще може да пострадае от неговото оттегляние, то той послушал приятелите си и решил да остане още някое време на службата си. Причината на това е следующата. Ако остави г. Минков пансионът, то мъчно ще да се намери някой, който да устрои на своя сметка такова заведение, за което е потребен един доста големичък капитал, а да се устрои правителствен пансион сега засега е невъзможно. Следователно, оние ученици, които са на свое иждивение, родителите им ще да си ги земат назад, а правителствените ще да се принудят да се разместят по квартири. „Какво ще да направя, ми говореше преди няколко дена Минков, още не съм се решил. Аз мисля, че зле или добре, аз изпълних длъжността си към отечеството си, а сега тряба да се погрижа само да се построи дом за пансионът, пък тогава да се оттегля. За тоя дом трябат около 50 000 рубли. Аз уговарям тъстът си да ми даде тая сума и мисля, че ще да се съгласи, ако му дам обещание, че ще да оставя после това службата си и ще да премина на мушията му. А това е негово одавнашно желание и мой отечески дълг към децата ми, защото пансионът уде техният капитал. Знаете ли вие, че от 1867 до 1874 г. аз, освен здравието си, съм обухал от жениното си състояние 19 000 рубли за това заведение? После оставката ми това ще да стане ясно, но защо ми е? Наместо благодарност, аз бях честит да чета памфлети в българската журналистика (?). Но както и да е, а ако не успея да убедя тъста си, да направи здание, което да дава с кирия за пансионът, то ще ми бъде твърде жално. От тукашните наши богаташи ние не тряба да очакваме нищо.“
       И наистина г. Минков има пълно право. За свидетелство служат двамата наши съотечественици, които при сичкият си огромен капитал, се отправиха на онзи свят, без да помислят за своето от сяка една страна бедно отечество. Но стига толкова. Аз мисля, че читателите ви ще да разделят с мене скръбта, ако г. Минков се реши да остави пансионът в такова положение, в каквото се той намира засега. Без здание пансионът не ще може да съществува. Добро би било, ако се намери някой между вашите букурещки българи, който да изгради това здание, но зная ли? Аз не познавам букурещките нотабили4, затова не мога да укажа на никого, който би заслужил от една страна на народът си, а от друга би имал добър процент на капиталът си. Пансионът не тряба да се оставя! Освен г. Минкова, аз правя апел на всеки чувствителен българин и вярвам, че секи ще да поддържи благородната идея на сегашният му съдержател. А за тая идея аз ще да се повърна да поговоря и други път.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Присъда.
2 Колоните.
3 В лошо настроение.
4 Благородници.

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]