Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Гост

 

 

Елин Пелин

 

 

         Мъглива и тъмна нощ лежи над грешната земя. Селцето, стреснато от внезапно настъпилия есенен студ, в уплаха се е смълчало в мъглата и мрака.
         - Избави нас от лукавого и всякого зачувай от зла среща, божичко милостиви! - свърши молитвата си Кирилица и като се прекръсти, хвърли грижлив поглед към спящите си деца и легна.
         В иконостаса пред лика на божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба светлина играеше леко с мътните сенки на нещата в стаичката.
         Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше из клоните на старата круша и с шум бръскаше по прозорците мъртви пожълтели листа. Гнилата кобилица на герана болезнено стенеше отвън. Желязното черковно клепало, разлюляно от халата, изрядко и с погребален глас, грабнат от силата на вятъра, тихо и отсечено прозвънтяваше в мълчаливата нощ.
         Кирилица, заслушана в равномерното дишане на децата си, бе започнала вече да заспива. Но отведнъж тя се стресна. Стори й се, че някой хлопа на вратата. Тя се надигна и се ослуша. Нищо се не чуваше освен бясната и тъжна песен на вятъра и плачът на мъртвите листа. Минаха няколко минути. Три ясни почуквания на вратата вдигнаха Кирилица.
         „Боже! - помисли си тя. - Дали Кирил не се е върнал... толкова късно!“
         Тя излезе със свещ в пруста и попита:
         - Кой е?
         - Аз съм, тетко Кирилце... гост ти дойдох нечакан! - обади се един странен глас.
         - Кой си? - запита Кирилца ласкателно, за да не докачи госта, чийто глас не познаваше.
         - Не познаваш ли ме?... Има си хас! Че аз съм, Велин! - отговори гласът.
         Буля Кирилца не можа отведнъж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но гласът отвън обясни:
         - Велин... забравила си ме... братовият ти син де, на Геро...
         - А-а!... Ох, лели, прощавай... не те познах. Величко, ти ли си, лели... ти ли си бре? Их, божичко!... Изгубен те считахме, лели... Добре дошъл, добре дошъл! - заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата.
         Влезе висок, едър човек, цял в прах и дрипи, с почерняло скитнишко лице, русо и грапаво. Той се наведе и целуна ръка на Кирилица. А тя го гледаше радостна, разплакана и не можеше да му се нагледа.
         - Къде беше бре, лели? Пропъди се, па се не обади! Толкова години! Вуйчо ти пита-разпитва... Додяла бях му да го карам... Чухме - погинал си, пък ти си бил жив, леля! Останахте сирачета, лели, па се пръснахте... Свиди ми се за вас! Аз те знам мъничък, а ти...
         Тя го въведе вкъщи, запали ламбата и му поднесе столче до огъня.
         - Тя, мойта, е дълга и широка, тетко! - махна с ръка Велин. - Години се минаха... дълги... Отраснахме... скитахме... светувахме!
         - Къде беше, лели? Къде ходи? Какво прави?
         - Аз, тетко, захванах от малък търговия, па свикнах с нея и така карам - заговори Велин, като скри краката си под стола, за да не се видят скъсаните му цървули. - Работя в Пловдив, Филибе, ако си чула... Имам дюкян. Там се ожених, спечелих и си живея...
         - Е, дай боже да е така! - рече добродушната Кирилица, като го слушаше.
         - То животът е такова нещо, тетко... Ако се трудиш и ако работиш - добре ще ти е, ще живееш, ако не - ще теглиш. Искаш ли да живееш като човек честно и почтено - работѝ - това е главното.
         - Това е най-главното, лели!
         - Честно и почтено... хем хората да ти се радват и да те уважават, хем и ти да не им се боиш. Човек, като си направи положение... заякнува, знаеш... Пара̀та е всичкото. Тя ум дава, тя свят върти. Това съм го разбрал още от малък, тетко. И целта ми е била да стана богат... И слава богу!
         Кирилца гледаше своя братеник, слушаше думите му, които той пущаше тежки и дълбокомислени, и недоумяваше. Защото Велин на вид не изглеждаше никак богат. Една грозна и кирлива риза, с яка, мазна като баница, се закопчаваше около дебелата му червена шия, под която висеше месест гердан, и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха странен и вдъхваха недоверие. Очите му играеха неспокойно из стаята и не се спираха доволни и щастливи срещу теткиния му поглед. Само гласът му беше твърд, спокоен и с тежестта си като че прикриваше това, което мъждивата светлина на ламбата откриваше.
         Велин забележи теткиното си недоумение и се усмихна широко:
         - Ти какво мислиш, тетко, като ме гледаш така? - Сиромах Велинчо, мислиш, лъже като циганин! Всякой на твойто място така ще помисли... Да! Ами всичко това е от политика, разбираш ли?
         И като сниши гласа си, Велин произнесе таинствено:
         - Един милион нося! Само наполеони! Как ще се опазиш от крадци и хайдути? Пази боже да те надушат, изидат ти душицата! А така, както съм, кой ще помисли, че тука ѐ - потупа той пазухарника си - има един милион!
         - Милион! Боже господи... Велинчо - закръсти се Кирилица и очите й се опулиха от учудване. - Милион! То са много пари, Велинчо! Ще дадеш, лели, и на вуйчо си Кирил малко да се поотплати, че е много задлъжнял и пропаднал...
         - Разбира се, тетко... Аз вас ви обичам и колкото ми стига ръка, ще ви помогна!
         - Господ да те поживи, лели!
         - Ще ви помогна, тетко! Честната си дума давам!
         - Така, Велинчо, така... ти си добър, лели, баща ти беше такъв достоен... Пази се... хората лоши станаха... много лоши! - рече прояснена от вътрешна радост леля Кирилца и в душата й се роди едно страхопочитание към богатия й братеник, който се яви тука тъкмо сега, когато са съвсем засиромашели.
         - Лош стана светът, тетко, лош! Гледаш го, приятел ти, говори ти... преструва се такъв, а да му падне случай, тъй на̀, с два пръста би те смачкал! Ами предпазвай се и туйто. Вълк да си, в село ли си - лай като куче!
         - Така, лели, а? Ти си имаш парици?
         - Колкото за това, слава богу - имам... Тръгнах за стока в София, па си рекох: стой, аз тука свои хора имам. Трябва да ги видя. И ако, не дай боже, са в нужда, да им помогна... Свой своего не храни, ама тежко и горко, кой си го няма!
         - Така, лели, така... Да си жив, че те господ изпрати да се видим! - заплака пак Кирилца от радост.
         - Ето, мисля си, тетко, що е от човека? Никой си не знае дните!... И аз рекох да се видим, че утре кой знае какво ще се случи с нас!
         - Господ от зло да чува, лели!
         - Ох! - въздъхна Велин. - Аз, право да ти кажа, тетко, съм морен... много ходих, аз не съм навикнал пеши... Търговията иска скитане... Истина, файтони и железници, колкото искаш, ама... Сега се излъгах и така съм се уморил, та съм канпал.
         - Може и да си гладен, лели?
         - Па и гладен съм - засмя се Велин, който все повече се вдъхновяваше и повече растеше пред въображението на тетка Кирилца.
         Тя се разбърза, стъкна огън, опържи яйца, намери вино и сложи богата трапеза на своя мил гост. Велин не знаеше как да благодари, а тя не знаеше как да се извини, че тъй набързо е шетала, та може да му не е угодно.
         - Ние сме селяни, лели... Ти може да не си научен...
         - Глей си работата, тетко... Аз съм научен на всичко!
         - Къща имаш ли си, Велине?
         - Е, тетко, да е да ми дойдеш на гости! Хем ако искаш, ще те заведа, да ми видиш дома, та да се чудиш и маеш. Палат имам, палат! Какви генерали стоят по-доле от мене!
         - Дай боже да е истина! - кръсти се добродушната Кирилица.
         - Ще те заведа, тетко, да постоиш там някой и друг ден, да погостуваш на жената и децата. Що има да ти се радват!
         - Та и булка си имаш, Велинчо?
         - Имам, тетко. Тя не ви познава, ама да видиш чудо - често ви сънува и както ми разправя, явявате й се насън същи, каквито сте си.
         Лелята пак се разплака.
         - Ами дечица имате ли си, Велинчо?
         - Пет - все момчета!
         Кирилица не можеше да каже нищо. Два реда сълзи се ронеха от очите й и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето й.
         Вятърът с двойна сила зафуча навън. Черковното клепало пак звънна в нощта и гнилата кобилица на герана пак тъжно простена в двора.
         - Ох! Мен ми се спи, тетко... много ми се спи! - въздъхна Велин.
         Тетка Кирилца извади нови черги и грижливо приготви легло на Велин. Той легна несъблечен, от страх да не настине, защото бил потен. В стаята пак настана мрак. Мъжделивата светлина на кандилцето пак загони по стените големите сенки на покъщнината, трепкаво и пресекливо, като разговорите, които от време на време сънно провеждаше тетка Кирилица.
         Ликът на божията майка гледаше от иконостаса благ, тъжен и милостив.
         Сутринта Кирилица стана рано, с грижа да се отличи пред милия си братанец, когото цели години не бе виждала. Ала леглото на госта беше празно. А новите чешири на бае Кирил и долните му дрехи, които снощи висяха на стената, липсваха.
         През деня двама стражари, покрити с прах, спряха морните си коне пред портата на буля Кирилица и запитаха:
         - Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, избягал от затвора. Ще влезнем вкъщи да го потърсим.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 28. август 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]