Братя
Елин Пелин
Отец Кирил лежи неподвижно на кревата в тъмния ъгъл на широката си килия и едвам диша. В почернелия иконостас над главата му мъжди кандило и немощната светлина гони по стените неясни сенки.
При умираещия дежурят братята Онуфрий и Игнатий.
Те седят един срещу друг до масата край кревата, мълчаливо четат псалтира пред една запалена вощеница и от време на време си сипват по чашка ракия от голямото черно шише, които стои пред тях.
В манастира отдавна всичко е заспало. Остър вятър хвучи навън, тропа по прозорците, въвира се в тенекиените кюнци на горящата зад вратата печка и изпява странно „Упокой, господи!“... Тоя таинствен припев за миг задавя сънливите и усърдни молитви на отца Игнатия, който шепне с дебелите си устни:
- Господи-помилуй, Господи-помилуй, Гос... ми... Гос... ми.. луй...
Монахът от време на време повишава гласа си и той се разлива по широката стая като остър, каменен шепот, който пълзи из големите дъсчени долапи, удря се по четирите стени, по пода, по прозорците и пада в мъждивото кандило, което трепти и пращи.
Малкото тяло на стария отец Онуфрий, изгубено в широко му расо, стои неподвижно и стоварено върху стола като чувалче. Главата му виси над псалтира, но устните му не мърдат и клепките на очите му са затворени.
Вятърът по-силно заудря на прозореца и тъжно запя в печката с някакви детски гласове, далечни, като че ли от оня свят: „Успокой, Господи!“
Отец Онуфрий вдигна стреснато глава, погледна отца Игнатия и попита:
- Кво каеш?
- Ти спиш ли? - изгледа го под вежди отец Игнатий.
- Стори ми се, че ме извика - разтърка сънливо очите си Онуфрий.
- Викат те ония с рогата - сопна му се отец Игнатий и продължи да чете.
- Чети по-полека - забележи отец Онуфрий, като посочи с поглед болния.
Игнатий погледна строго и продължи да шепне.
- Слушай, Игнатий, на оня човек там душата му излиза, а ти си му задрънкал над главата като воденица - повтори забележката си Онуфрий.
- Ако излиза, нека излиза, за нейно добро чета. Мислиш, че му е много чиста, нали? И тя е като твоята. Нека се помолим за нея - каза грубо отец Игнатий.
- Ех - въздъхна Онуфрий, - голям скъперник беше... Мислеше, че няма да умре, пък на̀ - часът удари.
Лицето на отца Онуфрия стана тъжно и замеслено.
Отец Игнатий престана да шепне. Настана продължително мълчание.
- Водаа, водица! - простена болният като из гроб и костеливата му ръка увисна на леглото като отсечена.
Двамата калугери се изправиха и се погледнаха, като че се питаха какво да правят. Върху стената зад тях се изправиха двете им тъмни сенки и застанаха неподвижно, сякаш чакаха заповеди. Кандилото замижа силно и отведнъж погледна пак. Долапът таинствено скръцна. Вятърът заудря на прозореца и в тръбите на печката пак запяха ония далечни блуждаещи детски гласове. В килията стана страшно. Като че ли невидими крадци влязоха и бързо разтарашуваха.
Отец Игнатий турна пръст на устните си и произнесе таинствено:
- Смъртта е дошла!
- Водица! - простена пак болният и се обърна към братята. По лицето му, бяло и отпаднало, се четеше досада и усилие да проговори още веднъж. Бялата му като сняг брада трепереше, устните му се мърдаха.
Отец Игнатий му подаде чаша с вода. Болният изпъшка, обърна лицето си към стената и не иска̀ да пие.
- Не е научен на вода, сиромаха - засмя се отец Онуфрий беззвучно.
Двамата се наведоха над леглото и се ослушаха дълго.
- Диша - рече отец Игнатий.
- Гасне му свещта вече - каза отец Онуфрий и като притури: - Тоя човек имаше парици - погледна значително отца Игнатия.
- Имаше - потвърди замислено Игнатий.
Онуфрий се наведе до ухото му и каза тихо:
- Не може ли да го препипаме?
- Нека умре - отговори отец Игнатий и тури пръст на устата си.
Двамата седнаха пак на масата. Отец Игнатий зачете, отец Онуфрий подпря глава на ръце и се замисли.
В килията пак се понесе таинствен шепот на четещи устни. Сенките пак немирно забягаха по стените. Вятърът пак запя в печката.
- Дълга нощ, бре! - въздъхна отец Онуфрий. - Как ще се прекара!
- Уморих се! - погледна го отец Игнатий, като затвори псалтира и взема картите, които стоеха на масата.
- Да ги ударим ли?
- Бре! - плесна ръце Онуфрий. - Ами защо мълчиш?
И лицето му се засмя.
И лицето му се засмя.
Отец Игнатий сипа по чаша и хвърли картите.
- Сечи!
Онуфрий възпретна широките ръкави на расото си и пое картите.
В дълбокото манастирско мълчание на килията се чуха състезателните ръмжения на играчите и удара на картите, които плющяха на голата маса като едри редки капки дъжд пред буря.
Вятърът сѐ по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето „Упокой, господи“ и се разнасяха, задавяха и умираха.
- Вода, водица! - простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха.
- Вода! - повтори отец Кирил и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта.
Бялата му глава се повдигна от възглавницата и падна пак като отсечена.
- Свърши! - казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати.
И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху който лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило.
- Ах! - въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше. - Игнатий, дай го и на мен!
- Не, аз го намерих.
- Не си пушач като мене.
- Нищо...
И Игнатий го мушна в джеба на антерията си.
- Стой! Кесията!
Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха изпод възглавницата.
- Един, два, три... двадесет наполеона.
- Значи, по десет...
Да търсим ли още?
Стига!
Двамата пак седнаха до масата.
- Каква дълга нощ! - прозина се Игнатий и се прекръсти.
- Хвъргай картите!
- Мой ред ли е?
- Твой...
Играта почна пак.
А нощта вървеше - тъмна, мълчалива и таинствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя унесени още в играта.
Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.
върни се | съдържание | продължи
|