Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Братя

 

 

Елин Пелин

 

 

         Отец Кирил лежи неподвижно на кревата в тъмния ъгъл на широката си килия и едвам диша. В почернелия иконостас над главата му мъжди кандило и немощната светлина гони по стените неясни сенки.
         При умираещия дежурят братята Онуфрий и Игнатий.
         Те седят един срещу друг до масата край кревата, мълчаливо четат псалтира пред една запалена вощеница и от време на време си сипват по чашка ракия от голямото черно шише, които стои пред тях.
         В манастира отдавна всичко е заспало. Остър вятър хвучи навън, тропа по прозорците, въвира се в тенекиените кюнци на горящата зад вратата печка и изпява странно „Упокой, господи!“... Тоя таинствен припев за миг задавя сънливите и усърдни молитви на отца Игнатия, който шепне с дебелите си устни:
         - Господи-помилуй, Господи-помилуй, Гос... ми... Гос... ми.. луй...
         Монахът от време на време повишава гласа си и той се разлива по широката стая като остър, каменен шепот, който пълзи из големите дъсчени долапи, удря се по четирите стени, по пода, по прозорците и пада в мъждивото кандило, което трепти и пращи.
         Малкото тяло на стария отец Онуфрий, изгубено в широко му расо, стои неподвижно и стоварено върху стола като чувалче. Главата му виси над псалтира, но устните му не мърдат и клепките на очите му са затворени.
         Вятърът по-силно заудря на прозореца и тъжно запя в печката с някакви детски гласове, далечни, като че ли от оня свят: „Успокой, Господи!“
         Отец Онуфрий вдигна стреснато глава, погледна отца Игнатия и попита:
         - Кво каеш?
         - Ти спиш ли? - изгледа го под вежди отец Игнатий.
         - Стори ми се, че ме извика - разтърка сънливо очите си Онуфрий.
         - Викат те ония с рогата - сопна му се отец Игнатий и продължи да чете.
         - Чети по-полека - забележи отец Онуфрий, като посочи с поглед болния.
         Игнатий погледна строго и продължи да шепне.
         - Слушай, Игнатий, на оня човек там душата му излиза, а ти си му задрънкал над главата като воденица - повтори забележката си Онуфрий.
         - Ако излиза, нека излиза, за нейно добро чета. Мислиш, че му е много чиста, нали? И тя е като твоята. Нека се помолим за нея - каза грубо отец Игнатий.
         - Ех - въздъхна Онуфрий, - голям скъперник беше... Мислеше, че няма да умре, пък на̀ - часът удари.
         Лицето на отца Онуфрия стана тъжно и замеслено.
         Отец Игнатий престана да шепне. Настана продължително мълчание.
         - Водаа, водица! - простена болният като из гроб и костеливата му ръка увисна на леглото като отсечена.
         Двамата калугери се изправиха и се погледнаха, като че се питаха какво да правят. Върху стената зад тях се изправиха двете им тъмни сенки и застанаха неподвижно, сякаш чакаха заповеди. Кандилото замижа силно и отведнъж погледна пак. Долапът таинствено скръцна. Вятърът заудря на прозореца и в тръбите на печката пак запяха ония далечни блуждаещи детски гласове. В килията стана страшно. Като че ли невидими крадци влязоха и бързо разтарашуваха.
         Отец Игнатий турна пръст на устните си и произнесе таинствено:
         - Смъртта е дошла!
         - Водица! - простена пак болният и се обърна към братята. По лицето му, бяло и отпаднало, се четеше досада и усилие да проговори още веднъж. Бялата му като сняг брада трепереше, устните му се мърдаха.
         Отец Игнатий му подаде чаша с вода. Болният изпъшка, обърна лицето си към стената и не иска̀ да пие.
         - Не е научен на вода, сиромаха - засмя се отец Онуфрий беззвучно.
         Двамата се наведоха над леглото и се ослушаха дълго.
         - Диша - рече отец Игнатий.
         - Гасне му свещта вече - каза отец Онуфрий и като притури: - Тоя човек имаше парици - погледна значително отца Игнатия.
         - Имаше - потвърди замислено Игнатий.
         Онуфрий се наведе до ухото му и каза тихо:
         - Не може ли да го препипаме?
         - Нека умре - отговори отец Игнатий и тури пръст на устата си.
         Двамата седнаха пак на масата. Отец Игнатий зачете, отец Онуфрий подпря глава на ръце и се замисли.
         В килията пак се понесе таинствен шепот на четещи устни. Сенките пак немирно забягаха по стените. Вятърът пак запя в печката.
         - Дълга нощ, бре! - въздъхна отец Онуфрий. - Как ще се прекара!
         - Уморих се! - погледна го отец Игнатий, като затвори псалтира и взема картите, които стоеха на масата.
         - Да ги ударим ли?
         - Бре! - плесна ръце Онуфрий. - Ами защо мълчиш?
         И лицето му се засмя.
         И лицето му се засмя.
         Отец Игнатий сипа по чаша и хвърли картите.
         - Сечи!
         Онуфрий възпретна широките ръкави на расото си и пое картите.
         В дълбокото манастирско мълчание на килията се чуха състезателните ръмжения на играчите и удара на картите, които плющяха на голата маса като едри редки капки дъжд пред буря.
         Вятърът сѐ по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето „Упокой, господи“ и се разнасяха, задавяха и умираха.
         - Вода, водица! - простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха.
         - Вода! - повтори отец Кирил и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта.
         Бялата му глава се повдигна от възглавницата и падна пак като отсечена.
         - Свърши! - казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати.
         И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху който лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило.
         - Ах! - въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше. - Игнатий, дай го и на мен!
         - Не, аз го намерих.
         - Не си пушач като мене.
         - Нищо...
         И Игнатий го мушна в джеба на антерията си.
         - Стой! Кесията!
         Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха изпод възглавницата.
         - Един, два, три... двадесет наполеона.
         - Значи, по десет...
         Да търсим ли още?
         Стига!
         Двамата пак седнаха до масата.
         - Каква дълга нощ! - прозина се Игнатий и се прекръсти.
         - Хвъргай картите!
         - Мой ред ли е?
         - Твой...
         Играта почна пак.
         А нощта вървеше - тъмна, мълчалива и таинствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя унесени още в играта.
         Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 10. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]