Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Тотка

 

 

Елин Пелин

 

 

         Раззаряше се. Селото току-що се пробуждаше и тук-там по дворищата се мяркаха ранобудни стопанки.
         Стрина Тодорана, за сукмана на която се държеше петгодишната й внучка Тотка, влезе откъм горния край не селото и щом влезе, извика гърлесто:
         - Дренки, а-а дренки! Дренки за кълчищ-а-а!
         Тотка, която вървеше замислена, с мушната в пазва ръчица, се стресна от вика на баба си, извади ръката си и изпусна коравия комат, който държеше. Тя вдигна увитата си в стара жълтеникава кърпа главичка и погледна баба си. А баба й още по-гърлесто завика:
         - Дренки, а дренки, а! Дренки за кълчища продавам!
         Старата не обърна внимание на детето, вървеше и викаше, а то, някак уплашено, някак засрамено, се притисна по-близо до нея, турна пак ръчичка в пазуха си и запристъпя ситно-ситно с малките си крачка, обути в корави цървулки.
         Викът на стрина Тодорана се разнесе из сънната уличка и подплаши няколко врабчета, които бяха се натрупали на посипания с плява плет. Зад близката портичка изръмжа куче.
         Беше след вършитба. Покривите, плетищата, дърветата, всичко бе покрито със ситен прах от плява, а по пътищата и дворовете бе разпръсната слама.
         Стрина Тодорана вървеше полека, с бавна, спокойна и безгрижна походка и викаше. Тя беше дебела жена с богаташки изглед, с изпъкнал корем, с открито лице, почти без бръчки, със спокойни живи очи, гологлава. По невчесаната й коса също имаше плява и сламки, нападали от дърветата по пътя. Тесният й стар сукман, налепен с кръпки, по които личаха дебелите конци на шева, едвам побираше дебелата снага, а едрите й гърди разтваряха от напън кирливите наградки на ризата й.
         - А дренки, а!... Ставайте ма, мързеливи жени, дренки продавам - викаше тя и повдигаше задянатия на гърба си тежък цедилник.
         Нейният глас разбуди хората. По вратниците наизлязоха жени, боси, гологлави, с опърлени дрехи, с ръце, мушнати в пазухите. Затичаха дечурлига.
         Натрупаха се около стрина Тодорана.
         - Какво ма, стрино Тодорано?
         - Дренки, дренки... балкански дренки. За кълчища ги продавам.
         Стрина Тодорана спря на мегдана и свали товара си пред черковната каменна ограда.
         Тотка застана край нея, сгушена и уплашена пред тия чужди хора, и току свираше глава под пазухите на баба си.
         Надойдоха жени и булки с повясма кълчища. Стрина Тодорана почна да им отмерва дренки със зелена паничка.
         - Защо трепери малката? - попита някоя.
         - Студено му е, па и уморено е. Посред нощ сме тръгнали.
         - Ами защо си го повела, сиромашкото?
         - Харизвам го, жени, харизвам го. Сираче остана, без майка, без баща, няма кой да го гледа. Харизвам го. Няма ли някоя бездетна да стори добрина да го прибере?
         Тотка слуша думите на баба си, не ги разбира, но някаква плахост пълни душата й и тя още по-силно се притиска до нея.
         - Някои бездетни хора да го вземат, да го приберат. Добро е, умно е детето, послушно е... Хайде, да дадат там нещо - житце ли, царевица ли ще да е, вълница ли, какво се намери, че аз съм самичка, па няма откъде.
         - Па ти се ожени, стрино Тодорано, не си престаряла. Я лицето ти я, като на мома - закачи я някой.
         - Ще се оженя, защо да не се оженя. Намерете ми мъж де - отговаря весело и спокойно стрина Тодорана и пак се провиква:
         - А дренки, а! Дренки за кълчища... Хайде, и дете харизвам.
         - То хубавичко ма. Гледай го... Какви очи има. Миличкото! - рече една булка и посегна да го помилва.
         - Кажи как те викат!
         Тотка завря лице под ръката на баба си. Някакъв стръх изплъни душата й. Тя заплака.
         - Не плачи, миличко, не плачи - каза състрадателно булката.
         - Детинска работа - отсече троснато и безгрижно стрина Тодорана и почти викна на булката: - Вземи го ма, булка, ако нямаш деца, вземи го!
         - Ха, видиш ли! - каза една баба. - Вие искахте да си вземете ранениче, булка Стоянице - ето го, на крака ти е доведено.
         - Не знам какво ще каже Стоян, бабо Дойне. Той искаше момче.
         - Момче! За какво ти е момче! Да стане някой пияница, да ти продава имота. Вземи момичето, кротичко е. Да ти зарадва живота. Отмяна да ти е. Късмет вкъщи ще ти донесе!
         Зачервена и смутена, булката се измъкна из навалицата, заситни през мегдана и скриви из уличката.
         - Виж, Тодорано, Стояница е добра жена. Късмет ще има детето, ако го вземе.
         Тотка чуваше разговорите и задушена от плач, натискаше лице до баба си.
         - Не плачи, глупачко - побутна я баба й. - Не плачи - майка ще си имаш. Чу ли? Ще ти са радват хората.
         - Не искам, не искам - простена малката.
         Скоро се върна булка Стойница с мъжа си.
         Стоян хвана нежно момиченцето за ръка, поиска да обърне лицето му да го види, но то се дръпна и по-силно се разрева.
         Стрина Тодорана бе продала дренките.
         - Да идем у дома - рече й Стоян.
         Тодорана прибра торбата със събраните кълчища и хвана Тотка за ръката.
         - Хайде, чедо, хайде! Ще идем на гости.
         Детето се хвана яко за сукмана на баба си и тръгна.
         По пътя булка Стояновица се опита да погали момиченцето и му заговори с топли думи:
         - Не плачи, миличко. Остани у дома два-три дена. Само два-три дена да ми бъдеш детенце. Ще ти направя нови хубави дрехи, ще ти купя обущета и нова кърпа, ще ти купя и герданче, и гривничка...
         Тотка престана да хълца, заслуша се в топлите, в галените думи на непознатата жена, но после пак заплака.
         Влязоха в Стояновата къща, чиста, наредена. В огнището гореше приветливо огън. Стояница даде шарени възглавници на Тотка и на баба й. Покани ги да седнат.
         Тотка се поуспокои и като се държеше сѐ още за сукмана на баба си, обърна окъпаните си в сълзи очи и погледна.
         - Хубаво ли е у нас? - попита я нежно булка Стояница.
         - Хубаво - отговори през плач Тотка.
         - Искаш ли да ни останеш на гости два дена?
         - Не искам.
         А Стоян, полуусмихнат и малко засрамен, седеше отстрани и говореше на стрина Тодорана:
         - Всичко ни е дал Господ, ама това - няма кой да ни радва.
         - Е, Стояне, добро ще направите на сирачето. Господ ще ви благослови за това.
         Тя се обърна към детето.
         - Тотке, хайде, чедо - остани тука при тия хора. Баба си има работа - ще помина да те взема после.
         - Бабо, не ме оставяй - изпищя Тотка. - Баабо, бабичко моя не ме оставяй! Да си идем у дома.
         - Ох, миличкото! - просълзи се Стояница.
         - Ще свикне, булка - децата лесно свикват. Вземи го, заведи го в стаята!
         Стояница грабна детето на ръце, прегърна го и го занесе в стаята.
         Тодорана почна да пищи. Нейните малки ръчички докосваха хубавите дрехи на булка Стояница и се отдръпваха. Те търсеха вехтите, скъсаните дрехи на баба си.
         Обятията на Стояница, жадували толкова години за топлото тяло на дете, се разтваряха с нежност и покриваха с майчина топлота малката. Тя я люлееше тихо на ръце и из душата й извираха ласкави, нежни, мили слова, които никога никому не бе казвала.
         Това укроти детето. То, уморено и съсипано от плач, с хлипане сложи лицето си до лицето на непознатата добра жена и унесено в нечувания досега сладък шепот, заспа.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 18. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]