Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Престъпление

 

 

Елин Пелин

 

 

         Ето. След три години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село. Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза - кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, - рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата, той - двадесетгодишен момък - изглеждаше много по-стар. Липо върви покрай Искъра полека, полека, с ръце, метнати като ветрила на голямата тояга, препречена през плещите. Босите му крака тежко пухат в дебелия мек като брашно прах по нажежения от слънцето път и вдигат цели облаци.
         Пътят на прищевки се вие из хубавия пролез на реката и ту полазва върху плочестите нагорници, ту се спуща край песъчливите брегове. Наоколо се вдигат високи върхове и гори, облечени в зелено. В синьото небе над тях се спряло юлското слънце и пече, та гори. В задухата между баирите реката тежко диша хладина, немирно се мята, негодува и бърза към полето да си отдъхне нашироко.
         Всички тия места бяха познати на Липо, но той ги заминаваше като чужденец и не чуваше даже шума на реката, покрай която някога заедно с баща си пасеше селските говида. Той вървеше тежко и бавно към ония гористи баири пред него, зад които беше селото им, и мислеше за майка си, наскоро починала, за баща си и за сестра си, която остави дете, а ще завари мома за женене.
         - Ех - въздъхна той, - нищо не могох да им занеса! Изгубих си годинките! Няма какво! Като ида на село, ще се стегна мъжки. Ще работим нивите, както трябва, и пак ще се съвземем... Да се поотплати веднъж старият - оттам нататък не ме е страх...
         И Липо мачтае как ще си направят нова къща, с градина зад нея, как ще се ожени за най-хубавото момиче в селото, какви хубави дрехи ще ушие нему и на баща си. Как всеки празник, щом чукне първо клепало, той ще ходи в черква с булката си и ще пали свещ пред новата икона, която сам ще поръча да направят. Всички хора ще го поздравляват, ще им завиждат и ще им се чудят! Всичко е занапред. На какви занаяти се не залавя Липо! Полицейски става, боклукчия става, слуга става, спирач става - и не можа да спечели. Ала миналото учи човека. Той знае вече как трябва да се живее.
         При едно кладенче в гората Липо се отби да почине и полегна на гръб под горската сянка. През клоните на дърветата се виждаше небето. Зелените букови листа полека си играеха с лъчите на слънцето, наоколо подхвърчаха птички, гукаха гълъби и всичко това лъжеше мечтите на Липо като някога, когато беше дете и обичаше малката Николина.
         Из гъстака запращяха сухи съчки и се чу рязка кашлица. При кладенчето, без пътека, слезе дребен, сух петдесетгодишен човек, със селски потури, с мундир и шепка на горски стражар и с пушка на рамо.
         - Добър ден - поздрави той Липо със слаб глас и пак закашля силно.
         - Я... тате! Ти ли си бе? - изправи се Липо.
         - Синко!... Липо! - едва можа да продума горският стражар, като позна сина си. - Идеш си, а?
         В душата на тоя прост, болнав човек извря една силна и топла струя от любов и милост, събирана с години, и задуши гласа му. Липо, засрамен и някак виновен, не смееше да погледне баща си в очите, а само премяташе една сламка в ръцете си и не знаеше какво да каже. Баща му седна срещу него, сне шапката и въздъхна.
         - Е, синко, рече да се прибереш вече, а? Не си му избрал времето!
         - Защо, тате? - попита гузно Липо и закъса сламката със зъбите си.
         - Защо? Останахме без волове... Няма с какво да се работи. Кравата умря. Еша й дадох пощо-защо на чорбаджията, та прихванахме там малко... Вързах си ръцете...
         - Затова ли стана горски?
         - Станах - какво да се прави!... Сега стана кмет оня вълк, та ме предума. За него служа. Трийсет лева ми е заплатата на месец, ама само десет вземам, ония прехващаме на сметка... Скитам по горите по цял ден и мисля, мисля - главата ще ми се пукне... Какво бях, какво станах!
         Старецът наведе прошарената си глава към земята и млъкна. Гласът му се откъсна като на плач. Суха кашлица зацепи гърдите му.
         Липо погледна баща си и му стана жално. Искаше му се да каже нещо добро, нещо утешително, да го насърчи, но той не знаеше какво, не намираше думи.
         - Тоя проклет мундир стяга душата ми, синко, задушава ме... Не съм си на нивата вече... Ех! - въздъхна старецът. Гласът му трепереш и издаваше сърцето, което плачеше. Лицето му беше бледо и страдалческо.
         - Гледай си работата, тате... Такива са времената, какво да правиш? Полека-лека всичко ще се оправи. Ето ме на̀ - здрав съм. Ще се стегна на работа и ще надвием. Човек като вземе да се окайва и да мисли, остави го... Не трябва да се боим...
         - Ех, синко, синко! - въздъхна бащата. - С какво ще работиш, с голи ръце не може... Прогни ми ралото под стрехата. И нему червеят яде сърцето, като и на мене...
         - Какво и да е, тате, ама не трябва толко да се отчайваш... Имаш деца, най-после... Малко надежда имай в нас... Аз, Ивка... нали сме здрави. От що се боиш? - затговори Липо да утеши баща си, но старецът се не обърна и да го погледне. Той седеше с наведена глава, с очи, устремени в земята и сякаш не чуваше думите на сина си и не намираше в тях ни сила, ни горещина, ни утеха.
         - Ивка, викаш ти, а? - каза той като в просъница след дълго мълчание. - Ако знаеш ти какъв срам тури тя на лицето ми!
         Липо вдигна глава и погледна уплашено баща си. Почернялото му от слънцето лице пребледня като на трескав. Очите му се отвориха широко и учудени. Той прехапа устни и почака да чуе това, което баща му не доизказа. Но старият не проговори.
         - Какво има, а? - попита нетърпеливо Липо.
         - Срам ме е да ти кажа, сине! - отговори бащата, без да погледне сина си. - Не смея пред хората да изляза... Трудна е... И това дочаках...
         Като чу това, Липо се изправи, сякаш дигнат от някоя пружина, и скръцна със зъби.
         - Аз знам от кого е! Синът на оня вълк, дето ни яде... Нено е това... чух нещо аз...
         - Женен човек, и на̀! Съсипа ни честта! Сега не знам какво да правя! - каза с тъга старецът и остана сѐ така неподвижен. - Слаб съм, не мога да се боря с тях. Ех, синко, ти по-добре не ходи в село! Не мож живя ти там от хорски присмехи, от думи. Ще туриш беля на главата си. По-добре върни се в града и живей, както можеш, па тука нам Господ да ни е на помощ!
         - Съд, съд за такива!... Да не прощаваш, тате, всичко да продадеш, ама да не прощаваш... Ако има право, да го тикнат в затвора да се сплуе. Ако не, аз сам ще вляза в затвора, но това няма така да оставя! - рече разтреперан от гняв Липо и се удари по широките голи гърди.
         - За такива съд няма, синко... Съди го, прави го, каквото щеш, пак той прав ще излезе. Рекох днес да сляза долу на пътя и да го причакам, стягаше коня да иде в града, та пак да му приказвам, да я дене някъде, че не мога да я гледам - рече старецът и метна пушката на рамо да върви.
         Липо помисли, помисли, погледна баща си, който вече тръгваше, и го спря.
         - Не, тате, ти си иди в село, па кротувай. Аз ще ида в града да се допитам до някой адвокат и тогава ще видим.
         - Ех, синко - въздъхна бащата, - ние сме хванати в серкмето и колкото повече шаваме, толко повече се заплитаме... С кои очи ще тръгна аз по съдилищата за такива работи?
         - Ти слушай какво ти казвам, тате. Аз главата си ще заложа за тая работа. Върни се в село, след два деня пак тук ще се срещнем.
         Бащата постоя, помисли, па махна с ръка, въздъхна и възви из пътеката за към село. Прегърбавен, грохнал и дрипав, той с мъка се запровира из гъстака и сухата кашлица пак зацепи гърдите му. Липо дълго гледа след него, па се хвърли на земята по очите си и зарида с глас.
         Когато той стана, слънцето беше отскочило от пладнина и силно прижижаше. Даже птичките бяха се смълчали в гората. Нито листец трепкаше по дърветата. Само Искърът долу еднообразно шумеше.
         Липо изтри мокрите си очи, пийна водица от кладенчето, зема тоягата си и тръгна обратно из пътеката, по която дойде. Като излезе из гората, той се спря и погледна надолу. От срещния връх се спущаше прашен път и се простираше покрай реката като платно. По него бавно слизаше конник и пееше.
         Липо се спусна по урвата надолу, спря в шубраките край пътя и притаи дъх. Той позна, че това е Нено, когото баща му щеше да среща. Той в миг забрави всичките съдилища на света и душата му кипна за отмъщение.
         И когато Нено наближи, той изскочи внезапно на пътя, хвана му коня за юздите и извика силно, като обезумял:
         - Слизай!
         Нено се уплаши. Красивото му червено лице пребледня. Той остана като закован на коня и не можеше да познае Липо.
         - Слизай! - повтори Липо разтреперан. Нено покорно скочи от коня. Той помисли, че неговият нападател ще му иска пари, затова извади дълга кожена кесия и я хвърли пред него. Тя падна тежко в праха, иззвънтя и гайтанът й се проточи на пътя като влечуго. Липо се наведе, хвана я за края, замахна с нея и тъй силно удари слисания Нено по главата, че той падна.
         Тогава Липо заслага по главата му тежки удари с голямата си тояга, бързо и силно, като че трепеше змия. Нено не шавна. Главата му стана на пита. По пътя и по дрехите на Липо пръскаше кръв и месо, но той, упоен от отмъщение, не обръщаше внимание на това, а все удряше, удряше и удряше...
         Кончето беше избягало далеч, настръхнало, гледаше страшната сцена и цвилеше.
         Искърът, задушен в тоя маранлив пролез, немирно се биеше в бреговете, шумеше, негодуваше и бързаше към полето да си отдъхне нашироко.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 20. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в два тома“, Елин Пелин, Том първи, Изд. „Български писател“, С., 1963 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]