Първи сняг

Елин Пелин

         През нощта духа̀ силен вятър. На сутринта времето омекна и заваля сняг. От сивото снишено небе се посипаха на превара дребни снежинки, запчелиха гъсто въздуха и бързо-бързо почнаха да покриват погрознялата земя с бяла рохкава покривка, девствено чиста.
         Селото се потаи, сякаш заспа под нежното копринено шумолене на снежинките, и от комините се заиздига сладкоструйно тънък син димец и се понесе към небето като обредно кадение.
         Чичо Кола Радин седи с подвити крака до закниженото с пожълтели вестници прозорче и унесено гледа навън през единственото парченце стъкло - око на ниска, мрачна, с окаден таван стаичка, изпълнена с парцали, сечива и всевъзможни домашни потреби. До топлото кюмбе стрина Колевица, разскубана като квачка, седи и чеше повесма. Шумът на кълчищата и трептящият звук от острите игли на дарака пълнят стаичката с тъп, ленив и приспивателен напев, като бръмчене от някакъв далечен рояк металически мушици.
         Вън снегът стели и покрива всичко: двора, сламения покрив на кочината, затрънения плет, по който пърхат гладни врабчета, купата сено, стоварените дърва, колата, дори върха на стожера, върху който кацна сврака, завъртя се, каза нещо и се замисли дълбоко. Под стряхата на сушина стои на един крак петелът, навъсен, с провиснала опашка. Около него накуп се събрали кокошките, сгушили се, замислили се, гледат и примижват мечтателно. Отнякъде излезе кучето, застана сред двора, примига срещу хвърчащите снежинки, прозина се, протегна се лениво и бавно се отдалечи към обора.
         Их, че време за зайци! - въздихна чичо Кола и килна оскубаната си капица над една вежда.
         - Пък ти с тия зайци! Просънувал си ги. Няма като човек да станеш да свършиш някоя работа. Я дръвца да докараш, я... - каза стрина Колевица, прозина се до разчекване и продължи да дръгне повесмата.
         Чичо Кола замълча пренебрежително. На женски приказки той никога не обръщаше внимание.
         - Да имам аз куче и пушка - каза в себе си той, - пък ти си дрънкай, колкото щеш.
         И главата му заседна в дълбоко размишление на плещите му.
         Чичо Кола бе петдесетгодишен човек, нисък, с къса шия, с издаде плещи, които го правеха малко гърбав. Той бе ловец и от постоянна мисъл за зайци лицето му бе добило заешка физиономия. Ушите му стърчеха назад, постоянно нащрек. Горната клепка на едното му око липсваше и то стоеше отворено даже когато другото спеше. Редките му руси мустаци стърчеха в безпорядък на вси страни.
         Сега той гледаше с тъга навън и мислите му гонеха зайци по заснежените рътлини като копои. Уви, чичо Кола нямаше ни пушка, ни куче! Пушката заложи за дълг в кръчмата, кучето му умря от мъка, че нямаше с кого да ходи на лов.
         През двора премина ситно, с ръце в джобовете на изтритите си потури, Доне Козицата, съсед и връстник на чичо Кола, сиромах като него и ловец като него. Само че Доне никога в живота си не е имал пушка. Той ходеше на лов с брадва или с търнокоп. На зайци не налиташе, но за язовци, за лисици и за белки - умираше. Той поставяше капани, примки, копаеше вълчи трапове, хвъргаше стръв и живееше с мечтани приходи от продадени кожи на неуловени вълци и мечки. Зиме Доне Козицата, облечен в бялата риза на жена си, за да не се чернее на снега, по цели нощи мръзнеше да чака лисици край селото и за да ги примами, лукаво кукуригаше като петел. Но освен тежки простуди не улови нищо друго.
         И нему сърцето му се разигра тая заран, като видя първия сняг. Но от два деня той нямаше тютюн и затова беше му омръзнал целият свят. Гледа̀ той дълго снега, чеса се край огнището и си каза:
         - Чакай да ида у съседа Кола, да взема една цигарка и да го поядосвам малко.
         Доне, при всичката си сиромашия, беше весел човек и обичаше да дразни сприхавия чичо Кола и да се забавлява с неговите неизчерпаеми псувни.
         Той опуха на прага снега от цървулите си и влезе тихо като лисица в стаята при чичо Кола. Лицето му, покрито цяло с остри косми като таралеж, беше нафуняло от студ. Той каза добро утро и като сви устата си, краищата на които стигнаха почти до ушите му, направи една такава изразителна гримаса, че чичо Кола веднага разбра, че Доне е каталясал за тютюн. Той отговори на поздрава му и почна да изтърсва прашуляка от всичките си джобове, докато се събра за една цигара. Доне я усука с треперящи пръсти, направи друга гримаса, в която взеха участие очите му, и каза:
         - Де ли се крие сега бялката, топлата й кожица да одера!
         - Трябваше да идем днес, Доне! Губим! - въздихна чичо Кола многозначително. - Гледай време. Пустите му зайци, които са написали сега ония пресни дири по снега - дамаскин!
         - Ех, ех, ех! - издаде копнеещи звукове Доне и заклати десет пъти таралежоподобната си глава.
         - Ама време ли е, а? - каза чичо Кола, като извади миризливата лула от устата си.
         - То, времето хубаво, ама не си стока да тръгне човек с тебе, ки! Още отзарана мислех да те викам. При тоя сняг, току влез в гората като вкъщи, вземи бялката и се върни, та си гледай работата.
         - Бре, че ги лесно ловиш! - рече докачено чичо Кола.
         - То аз ги ловя лесно, ами не мога самичък. Пък ти, какъвто си зайчар, не ми трябваш. Окото ти сѐ на зайци гледа.
         - Ако не мож го улови бързото, хитрото - хич!
         - То да ги ловиш, нейсе, ами само плашиш животинките - каза Козицата.
         - Като ходя с такъв котсузин като теб, то се знае.
         - Не знам кой е котсузин!
         Двамата съседи се настроихе за кавга.
         - Вие тук се препирате като деца, пък зайците и лисиците си ходят живи и здрави по гората - каза стрина Колевица с бездънна прозявка.
         - По нашият двор сѐ ще намериш заешко кокалче, ама по вашия и това няма - каза Козицата предизвикателно.
         - Е, Доне, то брашното е по-потребно от заешките кокалчета - отмери със същата мярка чичо Кола.
         - Затова взимате назаем от съседите и го не връщате.
         - Да прощаваш, Доне, ама мисля, че сме го върнали.
         - Да прощаваш ти, Кола.
         - Ами нали го прихванахме за трите заешки кожи?
         - Трите заешки кожи нали прихванахме за дяла от бялката?
         - Бялката беше моя, Доне.
         - Какво твоя, нали заедно я хванахме?
         - Да ме прощаваш, ама от тая, дето хванахме заедно, ти си взе дяла.
         - Та ти и сам си ловил бялка, а? - изсмя се ехидно Доне.
         - Не, сѐ заедно с теб ги ловя.
         - Зайчар за бялка да приказва. Че ти на бялка дирите не познаваш.
         Доне стана. Той уязви противника си право в сърцето. Чичо Кола кипна. Ушите му зашаваха. Безклепачното му око светна. Той изфуча няколко пъти с носа си.
         - Слушай бе, диване, ти на кого приказваш! Аз, дето съм продавал кожи с кола, аз!
         - Продаваше, ама когато ти измряха овците от глад - отговори с убийствена ирония Козицата.
         Чичо Кола се разпсува. Той стана от мястото си и грабна тоягата, възправена зад кюмбето.
         Дона Козицата, като видя, че постигна целта си, турна ръце в джобовете, сви се, изскочи из вратата и прекоси двора като невестулка.
         Пред портата той се спря и почна да се смее гръмко. Гласът му екна по махлата. Кучето го залая. Чичо Кола застана пред къщната врата разлютен, разтреперан от яд и почна да му праща всички псувни, които знаеше. Като не стигнаха българските, той си послужи с тия, които едно време бе научил в Румъния.
         Из съседните смълчани къщурки наизскачаха развлечени жени, чорлави дечурлига и с любопитство занадничаха на улицата.
         Стрина Колевица се попаде от къщи побеляла от паздера на повесмата и задърпа мъжа си.
         - Хайде бре, стига си псувал! Влез вкъщи, не ставай за смях на хората! Нали видиш, че Доне те ядосва. Да те убие Господ, Доне!
         - Ядосва! Мен ще ядосва! Ако не беше ми заложена пушката, щях да му дам да разбере. Щях да го застрелям като заек.
         Чичо Кола тръшна вратата и влезе, но се повърна пак. Забравил бе най-голямата псувня. Като изтърси и нея, той се прибра със страшно сумтение.
         Доне Козицата остана да се смее на пътя и да разправя на събралите се зъзнещи мъже как ядосал съседа си.
         А ситните снежинки падаха тихо, на превара, и затрупваха бързо глъхналото село.

върни се | съдържание | продължи