ЛУНАТА, СТАРАТА ЗМИЯ, СЪБЛИЧА...

Гео Милев

Луната, старата змия, съблича
- дълбоко в черни лесове - зелената
си кожа.
   Студената
и влажна нощна тишина е пълна
с дъх на отровни бурени - в поличба
се сплитат немите далечни мълнии
и злобно гърчат мургавия лик
на кръгозора.

            В миг
               над тъмната стена на
света застана пурпурният Демон -
и в мрака пламна неговият вик:
         - ОСАННА!
Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задам едно Защо - о колко земен
си ти, за да не чуеш своя глас!
да не останеш в някой миг без чувство!
Помни: магията не е изкуство -
и злато няма да намериш ти!
На дъното остава черен сок и яд
- мъчение - и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия
на свойта мисъл пръстен!
                       Без мечти
не ще останеш ти, но - те болят.
- О знаеш ли де води твоят път? -
Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява
луната, старата змия, с корава
усмивка в жълтите очи...

върни се | съдържание | продължи