САМУИЛ

 

Любен Каравелов

 

 

Било време - българинът
бил е господарин,
повелявал на гърците,
бил е свой стопанин.
Треперела Византия,
плакала Маджарска,
развявал се лев български
по Унгаро-Влашка.
В старо време в България
свобода цъфтяла;
в старо време българката
сладки песни пяла -
пяла сладко, гласовито,
а сърца играли;
свирил гуслар, стари дядо,
момците слушали:

 

„Самуило войска сбира
с храбри юнаци;
Самуило е повдигнал
червени байряци.
Блестят, звънтят копията,
светят се маждраци,
цвилят коне отхранени,
крият се поганци.
Самуило напред върви,
като сокол сиви:
„Хайде, момци! Напред, момци!
Бъдете ми живи!
Нека знае Василий
кой е Самуило;
той е дошел да развали
това, що е гнило!“
И момците, като орли,
към Цариград крачат;
свирят гайди, реват свирки,
а конете скачат.“

 

Минало се, отишло е
това старо време,
остали са само мъки,
само тежко бреме!
Тамо, дека Самуило
е ловил робове,
днеска стоят натрупани
български гробове;
тамо, дека Самуило
забивал байряци,
днеска колят децата ни
турските казаци;
тамо, дека Самуило
„Свобода!“ извика,
днеска турчин българите
на коли натика;
тамо, дека Самуило
гърците потресе,
днеска Митхад касапинът
българите беси.

 

 

*

 

 

Но дека е текла вода, ще тече пак, -
българинът се вече от сън пробуди,
ще стане с пушката в ръка балканският юнак
и всичките изедници ще той да осъди:
паши, везири ще молят за прощение;
на чорбаджии ще той да отмъсти,
калугери, попове ще дойдат до унижение,
и образът Самуилов ще да се освети.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи