Любен Каравелов

„Българи от старо време“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

VIII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

 

          Срещу летни Свети Атанас момичетата и момчетата излезли около полунощ на улицата и очаквали да чуят как свети Атанас ще да се качи на планината и как ще да запее:

 

    Ела, зимо -
    мина лято -
    и донеси
    дълги нощи
    със седенки,
    със преденки!

 

          Захванало да се разсъмва. Превестниците на слънцето, леките облаци, които били гонени от северния вятър, захванали да слазят по повърхностите на Витоша, която високо повдигала своята глава над Самоков; гората се събудила и захванал да шуми. Весело ревал Искър и с пяна бързал на доле от Рила планина, захванали да чуруликат белогъските, захванали да крещят щурците, захванали да гракат гаргите и всичкото хвъркато царство зачуруликало и запяло. Ето, там се послушало гръмовитото и дебелото мукане на кравата ней отговорил бикът, нему - биволът, в съседните огради заблеяли овце и запърхали кобили, а айгърите захванали да цвилят като пияни чорбаджии, които се връщат от сватба. Но ето че и всичкото градско петелско население захванало да кукурига, а най много се драл един герест петел, който имал и по голям харем и от Омерпашовия; из няколко комина захванал да излазя дим...
          Край Самоков се намира едно старо здание, което е окружено с различни овошки. Тая градина, която е насадена от христолюбивите манастирски затворннци, без преувеличение може да се нарече земни рай. В тая градина били кьошкове, уплетени от лози чудни, роскошни трендафили, разноцветни георгини, лалета, божури и возхитителен бял крем там падали по земята кадифени сочни праскви и кехлибарени кайсии тука са расли още гигански орехи, кестени, круши, ябълки и мушмули. А най-повече тоя рай бил рай за това, че в него се намирал Павлиновият ангел.
          Зади манастира за дърветата били везани пет коня; три въоружени момчета седели на тревата и мълчали, а при тях лежал дядо Либен.
          - Колко е часът? - попитал дядо Либен Благоя, който се разговарял полека с Павлина. - Проклетата бабичка каза, че калугерките всяка година излазят да чуят песента на свети Атанас и че ние можеме свободно влеземе в манастира и да откраднеме Лила; а нощта се вече преминува... Да ни не излъже старата чума; аз й обещах сто гроша. Я погледайте, момци, не иде ли някой?
          - Тъмно е още и не види се. Скоро ще да захване да се разсънва и както ми се чини, калугерките ще да се упътят вече към черкова - казал Благоя.
          На тоя чуден свят се намират такива личности, на които човек никак не може да погледа равнодушно; вие се радвате, когато тия се отдалечават от вас; а техните керкенезки очи се намира нещо злобно, нещо тежко, нещо убийствено. И ето, една из тия личности излязла сега пред дяда Либена; но тя се показала и нему, и Павлину ангел утешител.
          - Нека момчетата да идат в градината, а ти ми дай стотях гроша - казала бабичката.
          - Вървете, юнаци! - казал дядо Либен на момчетата; но тия го не чули, защото отдавна вече били там, дето трябва.
          - А ти, стара брантийо, почакай тука, доде се върнат момчетата с момичето, защото очите ти гледат не на добро, ти си кадърна да ни излъжеш.
          Лила чакала в градината и треперала от страх, но когато видяла Павлина, то се спуснала, прегърнала го и заборавила всичко.
          - Хайде да вървим, мое сърце! - рекъл Павлин и сладко целунал своята годеница.
          - Аз се боя, мой мили! Какво щат да кажат хората?
          - А за какво ти са хората? Баща ми е съгласен да се вземеме, а с другите хора ние, мое пиленце, нямаме никаква работа. Хайде, не бой се, аз съм с тебе!
          И той грабнал своята годеница и прескокнал през дувара, а Лила, която отдавна вече зарязала всичко, прегърнала своя годеник и заборавила се в неговите обятия. Но когато първите впачетления преминали и когато тя се поокопитила, то рекла:
          - А де щеме ние да идеме, Павлине?
          - Ние ще да идеме в Пловдив при леля Стойка и там ще да се венчееме... Когато ние се венчееме, то баща ти няма над тебе никаква власт. Знаеш ли ти това? Ние ще да бъдеме вече мъж и жена!
          - А кой е още с нази?
          - Баща ми и кумът ми.
          - Господи, нима дядо Либен се е завзел да ни помага? Да ти кажа право, мене ми е твърде чудно! Е, хайде да вървиме.
          Дядо Либен посрещнал сина си и снахата си, прегърнал ги и рекъл:
          - Е, хайдете сега да вървиме, а то скоро ще да бъде погоня. Ех, младост, ех, сърце, и ти някога си тупкало сърчено в гърдите ми!
          С тия думи дядо Либен седнал на коня, а Павлин и Лила му целунали коляното и плакали, и смеяли се от радост. Дядо Либен обърнал лицето си към другата страна: той и сам плакал като детенце.
          - Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро - казал той. - Ако да не беше агата, то аз щях да погубя сина си. Бъди благословен хилядо пъти, добри човече, ако и да си турчин.
          Лила с помощта на Павлина се качила на коня и вземала в ръцете дизгините - и скоро конската тупурдия изчезнала и оставила и града, и манастира.

 

 

          *

 

 

          В къщата на хаджи Генча дванайсет попа осветили вода и поръсили всичкия двор заедно с хамбарите и кочеците и както говорят, изгонили таласъма. Хаджи Генчо всяка неделя и по големите празници обядва у дядови Либенови; но не иска вече от старото винце, а пие онова, което му дава Павлиница; даже петте хиляди гроша, които вземал от дяда Либена, той харизал на унучето си.
          Такава е човеческата натура! Хората заборавят всичко, даже и угризението на своята собствена совест.

 

 

 

 

 

 

 

 

седма част | съдържание | страницата на автора | заглавна страница на сайта

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]