ЦВЕТЯ

Пенчо Славейков

За памет на сестра ми Пенка

1. П р и м а л н я л а

Под пладнешкий зной и жега
мълком бледното си чело
Теменужката свенлива
към земята бе привела.

„Здравко, братко, я погледай,
на сестричката ни зле е –
Споменичето продума, –
тя от нещо крей, вехнее.“

– Нали е мома... преструвки! -
Жълтий Кукуряк зловолно
се обади и промъмра, –
знам аз за какво е болна!

„Ти мълчи! Незван, неканен,
нос навсякъде въвираш –
сопна му се ядно Кринът, –
бар от болка да разбираш!“

– Да потърсим лек – Зимбиля
се обади там отсреща, –
де е Момината Сълза?
Тя за болести е веща.

„Тук съм... Що е? Да не бъде
Теменужки прилошело?“
И поднесе сребро чашка
пред посърнало й чело.

Дълго Момината Сълза
грижно милва свойта дружка
и дъхът й лековити
пи горката Теменужка...

Тежкий морен ден премина,
слънце зайде и утихна
тъмната гора. В небото
Месечно се мил усмихна.

И съвзета, с дъх благатък,
Теменужката приветна
ясний Месечку зашепна
обичта си беззаветна.

2. К р и л а т и   ц в е т я

Доволен и весел назад се завърна
          свети Атанас от небето,
където бе ходил, изпратеник земен,
          да моли от Господа лето.

И свари, тъй както и в прежни години,
          той в цветна премяна земята,
и пролетен дъх благовонен изпълни
          душа му с желана услада.

Но сети се той уморен и замаян,
          тъй както и в прежни години,
та седна край Тъжа, на росно ливаде,
          от дългия път да почине.

А седнал-неседнал, на мястото тамо
          неволна го дрямка обори...
През дрямка той виде и чу изподтихом
          цветецу цветец да говори:

„Свети Атанас се завърна! За нас е
          днес тъкмо и сгода, и време -
при първа почивка, той първа пощявка
          изпълня... Какво да пощеме?“

Държаха те мълком съвет помежду си
          и ето изстъпи се Крина,
и тъй над ухо му приветен продума:
          „Злочеста е нашта съдбина!

Растем и цъфтиме и с нашата хубост
          се китят гори и полени...
Ний даваме радост на всичко световно –
          самички от радост лишени!

Изгрее ли слънце – самотни на припек
          едни беззаветно вехнеем;
вилнее ли буря – на корени крехки
          безпомощно ний се люлеем.

О, дай ни крила! Превърни ни да можем
          и ний да летим в небесата
свободни и охолни... Ний ли сал вечно
          да чезнем скрепени в земята.“

„Да бъде!“ – свети Атанас се усмихна. -
          „Да бъде!“ – и чудо се стори;
и мигом безбройни цветя лекокрили
          изпръпнаха в ясни простори.

И златни лучи на приветното слънце
          ги милват и с тях си играят;
из въздуха фъркат те охолно волни –
          за друго не щат и да знаят.

А щом им крилцата натегне умора,
          те спретно ги наедно свиват
и спускат се долу, с цветя се целуват,
          при тях си за време почиват.

И вечер при тях се прибират на спане,
          доде ги зората събуди...
И вяхнат, когато цветята увяхват,
          крилати цветя – пеперуди.

3. П р о л е т е н   в а л с

Вихър вий – невихър вий,
а из дебри, зад баири,
сякаше ли самодивски
хиляден оркестър свири.

Чуй! Сърдитий бас бумти,
трели флауто премята;
тътне тъпанът след тях,
като гръм по небесата.

Вслушват се во тях тревите
и цветенца по полени –
най се вслушват дървесата
в бели пролетни премени.

Погребален ли е марш
за починалата зима?
Или триумфален химн
вихър пролетен подзима?

Чуй? Среваха се тръби,
сепнаха се виолини!
Вихрен валс се отехтя
над поля и над долини.

Люшнаха се дървеса,
шубраци се залюляха –
и прегърнат цвят с цветец
валса кръшен завъртяха.

Писка флау, бас бумти,
вият, трепкат виолини –
цветица летят в захлас
над поля и над долини.

Лудо свият, спрат за миг –
поклони – чело подьемат –
и завчас отново пак
шеметния валс подземат.

Флау писка, бас бумти:
свяст се вие, дъх запира –
с трепет сладостен сърце
в прималняла гръд примира.

Избумтя сърдитий бас,
млъкна флауто отдавна,
само, като ек от гръм,
тъпанът заглъхва бавно.

А във шемет труп до труп,
от играта изморени,
цвят до цвят и цвят на цвят
струпаха се по полени.

Мина вихра, а в несвяс
все не стават цветицата...
Грейна слънцето и тям
смее се от небесата.

4. С в а д а

Край брега на бистра Янтра,
на зелената ливада,
ясний Месечко завари
цветицата в буйна свада.

Тук навети, смях и шепот,
там кикотене и глуми...
И възпре се той, усмихнат,
и подслуша тия думи:

„Мръкне ли – и току гледай,
той примъкнал се тъдява! –
яростно върху Синчеца
кряска старата Тинтява. –

Пръкнало се вчера – днеска
дири любе... не се срами!
За теб ли е, бре, прахосник,
да задиряш дъщеря ми!“

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват
смях, кикотене и глуми...
Месечко се позаслуша
и зачу ответни думи:

„Не сърди се, старо харо,
че сръдня не ти прилича.
Мразиш ли ме ти – мрази ме,
Либичето ме обича!

Старите ли ще да питат,
га се любят двама млади!“ –
- Млък! Гиди гидия недни! –
тука Смина се обади. –

Я си не криви устата!
Тебе да обича – тя ли?
Ти преди да си сънувал,
ние сме си дума дали!

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват
смях, кикотене и глуми...
А Синчеца отговаря
тъй на Сминовите думи:

„Дал си дума – кой те керти!
Ази дал съм си сърцето...“
А Месечко се подсмива
тамо горе от небето.

И по своя път, усмихнат,
шепнейки той отминава:
„Сякаше е между хора –
същи думи, съща врява!“

5. Т е м е н у ж к а

          Теменужка модроока
в росна китка вий овчаря,
а горкото горско цвете
млад овчарю отговаря:

          „Брат да ми си, млад овчарю!
Милно ти се, братко, моля:
по момците ме не давай,
по момците – по неволя.

          Че момците лудо ходят,
лудо ходят, лудо носят –
над ухо ме втъкнат заран,
пo вес ден се с мен поносят;

          а когато в полунощи
от седянка се завърнат,
като някаква отрепка
ме зафърлят, дето свърнат.

          Брат да ми си, млад овчарю!
Не ме давай по невести:
мене те на шити пазви
щат забоди, щат намести.

          Мoже ли на шити пазви
да вирее росно цвете?
У невести зарад нянка
ще заплаче мъжко дете;

          ще го вземе майка в скути,
и ще дигне дете пени –
да изрони, да измачка
мойте листовце кръвени!

          Млад овчарю, брат да ми си!
Дай ме, братко, по момите:
те на ясно, бяло чело
росна китка щат накити.

          Сам ти знаеш как момите
мъдро ходят, мъдро носят;
с тях и аз да се порадвам,
както с мен се те поносят.

          Приберат ли се пък вечер
от седенки – на полица
ще ме турят, да не съхна,
в пълна чашка със водица:

          да съм росна, да им дъхам
на сън моя мирис сладки.
Сънища им да са тихи,
бляновете им благатки!“

6. П р и в е ч е р

Като гердан по синура се вие
Слети-Коса и модроок Синчец
и заедно ги с класовете злати
люлей и милва вечерний ветрец.

Захожда слънце; песента жътварска
към селото потъва надалеч...
Край синура приседнал, аз се вслушах
и чух подзета изподтихо реч:

– Отде ли сте се пръкнали при нази,
ти, син Синчец, и ти, Слети-Коса?
Та пък се и поносяте! Напусто
земя ви кърми и пои роса.

Нима вий с нещо радвате жътваря?
С това, че ти си алена, той син?
Или на семки друндести с лизетя:
отрова – твои, негови – пелин!

Отде ли сте се пръкнали при нази,
ти, син Синчец, и ти Слети-Коса?!
Синчеца тъй, изправил гордо чело,
с ответни думи дигна си гласа:

„Защо ли само пусти думи думаш?
Едно цъфти, а друго ражда род,
едно се само с китка хубавее,
а друго с клас и за насита плод.

Едно за ситост, друго пък за радост!
Жътварки питай, пшенице, сама:
с какво се те накитиха, оттука
преди да се наканят за дома?

Видя ли как чела им хубавеят?
Чуй песента, що иде отдалеч. –
Надъхана от нашта хубост, радост
отьеква се във всяка тяхна реч.

Весден на нива жънат те, грижовни,
а привечер от нас плетат венец –
и ей защо расте по витий синур
Слети-Коса и модроок Синчец!“

Залезе слънце. Песента жътварска
към селото заглъхна надалеч...
Край синура приседнал, аз подслушах
таз досега нечута още реч.

върни се | съдържание | продължи