ЧУМАВИ

Пенчо Славейков

Една е у майка, на братя седмина,
            Петкана девойка напета,
и дойдоха нея да искат загорци -
            през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен загорец,
            допратил е китени свати:
Петкани невян и огърлица бисер,
            а майци й по̀хти с позлати.

Шестима я братя не вричат; далеко -
            и майка сама не пристава...
Най-малък брат Лазар, един само склонен,
            потихом ги тъй увещава:

„Не връщайте, майко - такъва късмет се
            не всякога пада на сгода:
Босилко е личен и у̀дарен момък,
            из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,
            доброто и харното име?
За връщане лесно - но вижте отпосле
            сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж - това да е грижа!
            Та ние сме братя седмина;
наред по веднъж да й идем на гости -
            и седем са пъти в година!“

Полъга се стара Петканина майка,
            несговорни братя склониха.
Неделя бе днеска, през горна неделя
            Петкана девойка жениха...

И до̀ма се върнаха весели братя
            от сестрина сватба в Загоре;
но щом сете върнаха, черната чума
            сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,
            сал стара им майка пожали -
да има гробове им кой да спохожда,
            свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка
            и вечер замръкваше тамо,
от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -
            ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,
            обкича с босил и върбина.
И само отминва на Лазаря гроба,
            и Лазаря люто проклина:

„О, бог да даде нестопен да останеш!
            Дух бродник духът ти да стане...
Че ти ме подстори без време да женим
            в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя
            тъга от сърце да развърне...
О, милост за тебе от Бога да няма,
            лице той от теб да отвърне!“

И Лазарю вече докрай се додея
            от майчини клетви зловоли,
от майчини думи и тежки, и грозни...
            И той се на Бога примоли:

„О, чуеш ли, Боже, от ден на ден стават
            по-грозни, горчиви наветви,
и сякаше змии се впиват дълбоко
            в сърцето ми майчини клетви.

Сторѝ, пристори ми от шарен кръст плоска,
            кон до̀бър от дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
            Петкана при майка си, Боже!“

И стори се чудо - чу Господ молбата
            и тесният гроб се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня -
            потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се
            в десетото, Каменна Чука;
там право се спря на Петканини порти
            и тихо на порти почука.

„Стани, поемни от ръцете ми плоска
            и хайде със мене, Петкано,
че седем сме сватби подигнали - дойдох
            на весели сватби с покана!“

Излезе Петкана та брата посрещна,
            ръка му целуна и тръпна,
подникна го мълком под вежди и тъй му
            сподавени думи пошъпна:

- Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
            и образът синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че тъй ти
            миришеш на пръст, на подмухнал?

„От болест не ще е... Но къщи сме седем
            подигнали, сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се падна
            самси да префърлям земята.“

Петкана се върна, стъкми, премени се
            със нова за сватба премяна -
и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
            ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;
            през валог навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
            и с думи изви се към брата:

- Мина̀ виноберма и всички лозя са
            обрани и вече прибрани,
а нашите, братко, какво още чакат?
            Виж, ронят ги черните врани!

„Лозята ги дадохме ние пролетес
            на изпол, че много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци -
            лозята небрани остаха!“

Ей дойдоха близо до самото село;
            край село широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
            Петкана тогава обади:

- Веч късна е есен, коситба се мина,
            вей острият вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади - защо ли
            сал наште стоят некосени?

„Пролетес отидоха в Добруджа пуста
            вси братя на кяр цялолетен -
самси не можах да сколасам навреме,
            от болест невярна сполетен.“

- А къщите как ги сколасахте? - Лазар
            наведе посърнало чело:
„За къщите, сестро, не питай; ще видиш,
            когато пристигнеме в село!“

Вървят те през селото... И смаяни люде
            изглеждат ги в страх мълчаливо -
и бягат... Настръхнали псета по двори
            баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,
            със бял зид висок обградена;
изтракаха порти - излезе старѝя
            със черен чумбер прибрадена.

Пристъпи през прага и о̀чи подигна,
            но смръзната тамо застана -
юздата изпусна неволно и в ужас
            към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна
            на чад - и невидим изчезна...
Кат гръмната мигом в почуди Петкана
            не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка
            се спуснаха виком веднага -
със плач се те живи прегърнаха двете
            и паднаха мъртви пред прага.

върни се | съдържание | продължи